Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (8)

Глава седма

Силия не се изненада да се озове сама на масата за закуска. Все още бе рано за ставане, като се има предвид, че танците и игрите на карти продължиха дълго след един през нощта. При нормални обстоятелства тя също щеше да е още в леглото, но така и не успя да заспи.

И причината не бяха ухажорите й. С флиртовете си по-късно лорд Девънмонт демонстрира пълна незаинтересованост от нейното споменаване на женитба. А херцогът танцува два пъти с нея. Втория път се държа изключително дружелюбно — повод сериозно да се замисли дали да не приеме предложението му.

Само едно я възпираше: хладната му целувка. Особено в сравнение с разгорещените ласки на господин Пинтър.

Дяволите да го вземат. Колкото и да си повтаряше, че целувките му не означават нищо, накърнената й гордост искаше да вярва друго; накърнената й гордост твърдеше, че той е показал прекалено много страст, за да е било просто урок.

Накърнената й гордост бе една голяма досада.

— Виконт Де Басто, милейди — обади се глас откъм вратата.

Тя се сепна и се обърна: прислужник въвеждаше виконта в салона за закуска.

— Добро утро, сър — изправи се тя и поздрави весело, доволна да се откъсне от мислите си. — Пристигнал си рано, виждам.

Той се усмихна широко, пристъпи напред, взе ръката й и я поднесе към устните си — типичен маниер на континента.

— Не исках да пропусна и един миг от компанията на такава прекрасна дама.

Понякога се налагаше да се напряга, за да разбере думите му, изречени със силен акцент, но този път ги чу съвсем ясно.

— Радвам се да те видя. — Посочи страничния бюфет. — Ще закусиш ли?

— Благодаря. С удоволствие. Тръгнах от града без да ям. — Намигна й. — Много бързах да те видя.

Тя се насили да не се разсмее. Понякога в негово лице виждаше португалския вариант на лорд Девънмонт.

Той отиде до бюфета, а тя отново седна. Опитваше се да не обръща внимание на дрехите му, но те определено не говореха в негова полза. Да, модата в Португалия бе различна, разбираше го, но никога не бе виждала такъв паун!

Личеше си обаче, че под червения кадифен жакет и зелените сатенени панталони се крие прилична фигура. За щастие кафявата му жилетка тушираше донякъде ярките тонове на горните дрехи, но вратовръзката му беше ужасна.

Неволно в ума й се мярна забележката на господин Пинтър: Басто е португалски идиот, прекалено възрастен за теб и явно търси сладко младо същество да го гледа на старини.

Тя свъси вежди. Защо господин Пинтър го смята за толкова стар? Косата на лорд Басто беше черна като нощта, дори на местата, където косата на Оливър започваше да се прошарва. Предполагаше, че е връстник на брат й — гонеше четиридесетте. Това го правеше само петнадесет години по-възрастен от нея, следователно не го изключваше от сферата на кандидат-съпрузите.

Щеше й се обаче да не е толкова космат. Поддържаше брадата и мустаците добре подрязани и тя съзнаваше, че това е модата в чужбина, но никой в Англия не ходеше така. Омъжи ли се за него, ще го убеди да се обръсне.

Седна на масата до нея. Чинията му бе пълна с яйца и наденички. Погледна я сериозно.

— Искам да се извиня, милейди. Ще ми се да съм около теб и вечер, но ми е трудно, защото… как се казва… се налага да съм компания на болната си сестра.

— Компания? А, искаш да кажеш компаньон.

Той й се усмихна с благодарност.

— Да, това е думата. Компаньонът й трябва да говори португалски, а такъв не се намира лесно. Успях да ангажирам една жена, но тя идва само през деня.

— Да, едва ли много англичани знаят португалски. Имаш късмет, че въобще си намерил тази жена.

— Права си. — Хвърли й кос поглед. — Ти, предполагам, не го знаеш.

— Не, за съжаление. — Той я погледна разочаровано и тя побърза да добави: — Но английският ти е доста добър, така че не се налага.

Очите му засияха.

— Много си мила, милейди. Ти си най-добродушната англичанка, която съм срещал.

Тя се засмя. Виконтът бързо се издигаше в очите й и се изкачваше начело в списъка й.

— Някои хора не ме намират за добродушна.

Например един безчувствен таен полицейски агент от Боу Стрийт.

Той постави ръка на гърдите си.

— Не го вярвам! Ти си такава alma brilhante… светла душа. Как е възможно някой да не го забележи?

Силия му се усмихна.

— Вероятно са слепи.

— И глухи. — Потупа се по главата. — И не с акъла си.

— Браво, милорд — похвали го тя. — Съвсем уместно употреби идиома.

Първоначално той я изгледа изненадан, но после се ухили.

— Трябва да е така, ако ще впечатлявам senhora.

Тя му хвърли лукав поглед.

— И защо искаш да ме впечатлиш?

Взе ръката й, отново я целуна, но този път не я пусна.

— А защо не?

Изпълненото му с копнеж изражение пробуди симпатиите й.

— Най-добре хапни яйцата, преди да изстинат — посъветва го тя и си издърпа ръката.

Той въздъхна и последва наставленията й. По едно време заговори:

— Разбрах, че семейството на баща ти не е оттук. Така ли е?

— Да. Майката на татко е от Тоскана.

— Значи е половин италианец. Затова ли майка ти се омъжи за него? Харесвала е чужденците, така ли?

Искрената надежда в тона му я накара да изсумти.

— Според мен се е впечатлила от титлата маркиз, но не си е давала сметка какво произтича от това.

Той свъси вежди.

— Не разбирам.

— Баща ми обичаше да живее както му харесва, да го ласкаят. Не се променил и след като се оженил.

— Какво е правил?

— Не е бил верен на мама. Тя се омъжила за него, защото мислила, че са влюбени. Изневерите му разбили сърцето й.

— Ясно. И ти със сигурност знаеш, че не й е бил верен?

Да се срещнем в ловната хижа.

Не, беше прекалено лично, за да го сподели.

— Знам го, защото братята и сестра ми коментират въпроса. Аз не помня нищо от онези години. Бях много малка.

— Това е хубаво — заключи той.

Тя го погледна въпросително.

Изгледа я изпитателно и обясни:

— Никое дете не бива да става свидетел на… как го каза… изневерите на родителите си.

— Напълно съм съгласна. — Усмихна му се тъжно. — Но съм изненадана от отношението ти. Смятах, че като си от Континента и от привилегирована класа…

— Бих одобрил подобно поведение ли? — попита той огорчен.

Тя обаче продължи да упорства.

— Вероятно. Мнозина благородници се женят за пари, за да обезпечат средства за именията си. Мама се заблуждавала, че е влюбена в татко, а той искал само състоянието й.

— И се опасяваш някой да не се ожени за теб, заради твоето богатство? — попита той и я изненада с проявената прозорливост.

— Нима ще ме виниш? Искам мъжът да ме харесва заради самата мен, а не заради онова, което ще му обезпеча.

— Много разумен подход. И си права да очакваш подобно отношение. — Замисли се. — Понякога хората искат много неща, не само едно. Пари, добродушна съпруга, мир…

Мир? Какво странно желание.

— А ти какво искаш?

Сякаш осъзнал, че се е разкрил прекалено много пред нея, той я дари с безизразна усмивка.

— Искам всичко, естествено. Кой не го желае? — Потупа я по ръката. — Но ще се задоволя с дружелюбна съпруга.

Явно бе на път да й обяви чувствата и намеренията си.

И, разбира се, господин Пинтър избра точно този неподходящ момент да влезе в салона.

— И на чия дружелюбна съпруга сте хвърлили око, сър? — попита той с престорено любезен тон.

Закова поглед върху ръката на виконта, която държеше нейната, и очите му притъмняха. Тя потисна желанието да освободи ръката си.

Виконтът се напрегна и я хвана още по-здраво, почти собственически.

— Познавам ли ви, сър?

— Още не. Казвам се Джаксън Пинтър. — Пристъпи напред и протегна ръка към лорд Басто, с което принуди виконта да пусне нейната ръка и да поеме десницата му. — Някои биха казали, че съм „лакеят“ на госпожа Плъмтри — добави той и хвърли кос поглед към Силия, — но всъщност работя за лорд Стоунвил.

Тя се изчерви, припомняйки си разговора им отпреди няколко месеца, когато го нарече така. Той явно търсеше повод да се сдърпат. Без съмнение още бе бесен заради пистолета, насочен снощи срещу него.

— Господин Пинтър прави всякакви разследвания — обясни тя. — Срещу заплащане.

Сивите очи на господин Пинтър я пронизаха.

— Някои от нас нямат семейно богатство, с което да живеят.

— А други обичат да хапят ръката, която ги храни.

Щом той я замеря с казани от нея преди месеци думи, защо тя да не му отвърне със същото?

Изненада се от леката усмивка, появила се на устните му.

— Удар право в целта, мадам. Най-добре да се махна от пътя на огъня, докато имам възможност.

— Още по-добре би било въобще да не заставаш на пътя на огъня — сряза го тя. — Като човек на закона е редно да го знаеш.

— Какво да знае? — попита Оливър, влизайки в салона с херцога.

По принцип тя не възразяваше да стои в стая, пълна с мъже. Но когато това са брат й, двама ухажори и единственият мъж, чийто целувки й бяха въздействали, мъжкото присъствие й идваше малко в повече.

— Сестра ти и аз провеждахме една от нашите обичайни дискусии — отвърна господин Пинтър.

— С други думи пак те е скастрила за щяло и нещяло — уточни Оливър.

— Този път скастрянето беше взаимно — обади се тя небрежно.

Оливър изсумтя. Тя чувстваше впития в нея поглед на виконта, а херцогът наблюдаваше и нея, и господин Пинтър, което я смущаваше.

— Значи разследвате смъртта на родителите на домакина ни? — подхвана разговор херцогът.

Силия простена и Оливър се обърна рязко към нея.

— Ти си му казала?!

От снощи тя силно се притесняваше да не би господин Пинтър да сподели с херцога каква е ролята му в разследването на нейните ухажори, затова изтърси нещо, което семейството й не обсъждаше публично.

— Всъщност аз му казах, милорд — обади се господин Пинтър. — Предположих, че знае, като се има предвид колко е близък с брат ти.

Тя остана шокирана, задето господин Пинтър излъга Оливър, за да й спести неудобството. Особено след като разчита на Оливър за част от прехраната си.

Очите на господин Пинтър срещнаха нейните и лека усмивка заигра по устните му.

— Извинявай, стари момко — обади се херцогът, като продължаваше да наблюдава с любопитство и нея, и господин Пинтър. — Никой не ме предупреди, че е тайна. — За миг погледна виконта. — Не биваше да повдигам въпроса.

Объркан, лорд Басто се наведе към нея и прошепна:

— Както чух, майка ви застреляла баща ви при злополука, а после се самоубила. Не е ли така?

— Сложно е… — промърмори тя, усещайки мрачния поглед на Оливър.

— Е, явно тайната се е разчула — изсумтя Оливър. — Ако държите да знаете, господин Пинтър е тук, за да установи дали родителите ни не са били убити. А вие, господа, ако не възразявате, семейството предпочита информацията да не се разпространява много-много.

— Коя информация? — обади се нов глас от прага.

Влязоха лорд Девънмонт и Гейб.

— Боже! — възкликна Силия. — Защо всичките сте станали толкова рано?

Гейб се засмя.

— Защото отиваме да стреляме, разбира се. Всички, освен Джарет. Има работа в пивоварната. — Погледна виконта. — И ти ще дойдеш, Басто, нали?

— С удоволствие.

— Като стана дума за стрелба, милейди — господин Пинтър заобиколи масата, — проверих пистолета ти, както ме помоли. Всичко изглежда наред.

Извади го от джоба на жакета и й го подаде с весел поглед. Няколко чифта мъжки очи се вторачиха в нея и тя се изчерви. За да прикрие смущението си започна старателно да разглежда оръжието. Беше го почистил. Макар и неохотно, налагаше се да признае, че е доста мил жест.

— Какво хитроумно оръжие — отбеляза виконтът и протегна ръка. — Може ли?

Тя му го подаде.

— Колко е малък! — възкликна той.

— Защото е дамски джобен пистолет — обясни тя.

Оливър я погледна навъсено.

— Кога се сдоби с джобен пистолет, Силия?

— Преди известно време — отвърна тя неопределено.

Гейб се ухили.

— Сигурно не знаеш, Басто, но сестра ми е отличен стрелец. Смея да твърдя, че колекцията й от пушки е по-голяма отколкото на Оливър.

— Едва ли е по-голяма — обади се тя, — но вероятно е по-хубава. Придирчива съм към оръжията си.

— По едно или друго време е била всички ни при стрелба по мишена — подметна херцогът суховато. — Дамата уцелва муха от петдесет крачки.

— Не говори глупости — засмя се Силия. — Да, вероятно с бръмбар бих се справила, но не и с муха.

Идеше й да се ритне. Дамите не се хвалят със стрелковите си умения; не и ако смятат да се сдобият със съпруг.

— Ела да постреляш с нас — предложи Оливър. — Защо не?

Последното, което й трябваше, бе да победи ухажорите си в състезание по стрелба. Особено виконтът едва ли ще го приеме добре. Подозираше, че португалците предпочитат жените да са като оклюмали цветя.

— Не, благодаря — отклони поканата тя. — Предпочитам да стрелям по мишена. Не обичам да стрелям по птици.

— Както искаш. — Гейб очевидно остана доволен от перспективата да излязат само по мъжки, макар отлично да знаеше, че тя никак не се смущава да ловува птици.

— Хайде, лейди Силия — настоя лорд Девънмонт. — Снощи на вечеря яде пъдпъдъци. Защо се съпротивляваш да стреляш по птици?

— Щом не иска, да не идва — обади се отново Гейб.

— Не го прави, за да пощади птиците — намеси се господин Пинтър присмехулно. — Дамата не може да уцели движеща се мишена.

Тя прехапа устни, за да не отговори остро. Не подплашвай ухажорите си.

— Говориш небивалици, Пинтър — възрази Гейб. — Виждал съм Силия… Ох! Какво, по дяволите, Оливър? Настъпи ме!

— Съжалявам, старче. Беше на пътя ми — извини се Оливър, отправил се към масата. — Според мен обаче Пинтър е прав. Силия не може да удари движеща се мишена.

— За бога! — възмути се тя. — Как няма да уцеля движеща се мишена? Само защото отказвам да се целя в горките, беззащитни птици…

— Колко удобно изведнъж се сети за „горките, беззащитни птици“ — обърна се господин Пинтър със самодоволно изражение към лорд Девънмонт.

— Да, удобно е — съгласи се лорд Девънмонт. — Но не и изненадващо. Жените нямат способността на мъжете да проследят полет на птица…

— Това са пълни глупости! — Силия скочи на крака. — Ще уцеля гълъб или яребица по крилото като всеки от вас тук.

— Звучи ми като предизвикателство — обади се Оливър. — Какво ще кажеш, Пинтър?

— Чисто предизвикателство, сър.

Господин Пинтър я гледаше самодоволно.

По дяволите! Това ли цели? Да я подтикне да се включи?

О, няма никакво значение. Няма да допусне той или лорд Девънмонт да мислят така за нея.

— Добре. Ще участвам с вас, джентълмените, в стрелбата.

— Тогава предлагам, който събере най-много птици в торбата да целуне дамата — обяви лорд Девънмонт с блеснали очи.

— Наградата не ме привлича особено — измърмори Гейб.

Тя постави ръце на хълбоците.

— А ако аз събера най-много птици?

— Тогава получаваш правото да застреляш някой от нас по избор — провлечено се обади Пинтър.

Другите се засмяха, а Силия го изгледа кръвнишки. Негодникът определено се забавляваше.

— На твое място бих била по-предпазлива, господин Пинтър. Най-вероятно ще избера теб.

— Боже, този път наистина си я разгневил — не се стърпя Гейб. — Какво направи?

Все така с весели пламъчета в очите господин Пинтър прикова поглед в нея и отговори:

— Конфискувах й пистолета.

Гейб ахна, а Оливър поклати глава.

— Скоро ще разбереш, че никога не бива да пипаш някое от оръжията на Силия. Не и ако ти е мил животът.

— Не съм толкова лоша — промърмори Силия, забелязала как херцогът и виконтът я наблюдават с известна тревога, макар усмивката на лорд Девънмонт да стана още по-широка. — През живота си не съм стреляла по човек.

— Винаги има първи път — напомни й Гейб шеговито.

— Престани — сопна се тя раздразнено. — Обещавам да не застрелям никого. Предлагам следното: ако спечеля аз, вие, господа, ми дължите една пушка. Петима сте и ще успеете да съберете пари за една прилична пушка.

— Петима ли! — обади се господин Пинтър. — Аз не участвам ли в играта?

Тя го изгледа изпитателно.

— Според мен имаш определени задължения, с които да се захванеш.

Нали трябваше да разследва ухажорите й?

— Каквито и задължения да има към мен, ще почакат, Силия — намеси се Оливър. — Ела с нас, Пинтър. Любопитно ми е да видя как боравиш с оръжието.

Господин Пинтър й се усмихна.

— За мен ще е чест, милорд, стига милейди да няма нищо против.

Разбира се, че имаше нещо против. Но ако го отстрани, ще се питат дали не се страхува, че ще я победи.

— Ни най-малко — обяви тя на глас. — Стига да дадеш своята лепта за пушката.

Докато отиваше към вратата обаче, се притесняваше не за пушката, а за целувката. Ако той спечели…

Е, трябва да се погрижи това да не стане.