Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (4)

Глава трета

Джаксън я зяпна. Питаше се как всичко се обърка така. Но му беше ясно: тази жена е луда. Готова за психиатрия.

И се опитва да подлуди и него.

— Нали не говориш сериозно? Какво разбираш ти от разследване на хора?

Силия постави ръце на хълбоците си.

— Ти отказваш да го направиш, затова ще се заема аз.

Бог да му е на помощ. Това е най-вбесяващата, нетърпима…

— И какво по-точно ще предприемеш?

— Ще им задавам въпроси, предполагам. Няколкодневното празненство за рождения ден на Оливър е следващата седмица. Лорд Девънмонт вече прие, лесно ще убедя баба да покани и другите двама. Щом всички пристигнат, ще се промъквам в стаите им, ще подслушвам разговорите им, ще подкупя слугите им…

— Говориш пълни врели-некипели просъска той.

Едва след като едната й вежда литна във въздуха той осъзна с какъв груб тон й говори. Но тази жена бе в състояние да превърне всеки здравомислещ мъж в пълен идиот! Представата как влиза и излиза от спалните на мъже, рискува добродетелта и репутацията си смрази кръвта му.

— Ти май не разбираш — подхвана тя назидателно, все едно говореше на дете. — Наложително е по някакъв начин да си осигуря съпруг. Нужна ми е помощ, а няма към кого да се обърна. Минерва рядко е тук, а опитите на баба да ме свърже с някого са направо катастрофални. Дори братята ми и съпругите им да можеха да го направят, всички са прекалено заети със себе си. В крайна сметка остана само ти, но ти явно си мислиш, че ухажорите падат от небето по мое желание. И понеже не успявам да те уговоря да ми помогнеш срещу пари, налага се сама да се справя.

Обърна се и тръгна към вратата.

По дяволите, тя наистина е в състояние да предприеме подобна идиотщина. Очевидно се смята за непобедима. Затова прекарва толкова време, стреляйки с приятелите на брат си — не я е грижа за възможността куршум да рикошира и да я нарани.

Тя прави каквото си иска, а мъжете в семейството й го допускат. Някой трябва да сложи спирачка на лудостта й и очевидно се налагаше това да е той.

— Добре — провикна се Джаксън. — Ще го направя.

Тя спря, но не се обърна.

— Ще направиш каквото те помолих, за да избера един от тримата за мой съпруг?

— Да.

— Дори това да означава да прибегнеш до непочтени методи?

Той стисна зъби. Предстоеше му адско мъчение. Непочтеността не го притесняваше; без да му мигне окото ще прибегне до подобни похвати само и само да се отърве от проклетите й ухажори. Но ще се налага прекалено често да прекарва в нейно присъствие, ако не за друго, то да е сигурен, че негодниците няма да се възползва от нея.

Е, ще се наложи да намери как да я държи настрана. Тя иска факти, така ли? Непременно ще й достави достатъчно компрометиращи факти, за да прогони ухажорите й завинаги.

А после какво?

Ти познаваш ли някой подходящ джентълмен, който да ми обърне внимание? Ами представи ми го, моля. Отворена съм за всякакви предложения.

Добре, няма кого да й предложи. Но и няма начин да й позволи да се омъжи за някой от несъстоятелните й ухажори. Те щяха да я направят нещастна; в това не се съмняваше. Трябва да я накара да проумее, че е изправена пред бедствие.

След това ще намери подходящ мъж за нея. Все някак ще успее.

Тя се обърна с лице към него.

— Е?

— Да. — Потисна напиращата в него ругатня. — Ще направя каквото искаш.

Тя се засмя невярващо.

— Това вече е нещо, което бих искала да видя. — Той се намръщи и тя побърза да добави: — Но все пак ти благодаря. Истински. И съм готова да ти платя допълнително за усилията, както споменах.

— Няма нужда — увери я вдървено той.

— Глупости — възрази тя твърдо. — Така ще си осигуря дискретността ти.

Той се навъси още повече.

— Клиентите ми винаги разполагат с моята дискретност.

— Всъщност в момента само Оливър от семейството ни ти е клиент в истинския смисъл. Само той ти плаща. Искам да съм ти клиент при мои условия, особено след като държа да пазиш плана ми в тайна от него и от баба.

Думите й събудиха подозренията му.

— И защо?

Изражението й стана предпазливо.

— В случай че събитията не се развият както искам.

Настойчивият му поглед я накара да се изчерви. По дяволите, така тя стана само още по-красива.

Силия сведе очи към инкрустираната със скъпоценни камъни гривна, която въртеше около тънката си китка.

— Според тях съм неспособна да си намеря съпруг и възнамерявам да докажа, че грешат. Но не желая да знаят до каква тактика съм прибягнала, за да го осъществя. Срамота е. — Погледна го. — Разбираш ли?

Той кимна. Гордостта е мощен мотив. Понякога желанието да докажеш, че някой не е прав, движи мъж — или дори жена — напред.

— Този разговор ще си остане между нас — увери я той суховато. — Разчитай на думата ми.

По прекрасното й лице се изписа облекчение.

— Независимо от всичко настоявам да ти платя за онова, което не се покрива от уговорката ти с Оливър.

Няма да вземе пари от нея.

— Чуй какво ще направим. Ако всичко мине добре и ти спечелиш един от тези джентълмени за съпруг, ще покриеш хонорара ми от наследството на баба си.

— А ако не мине добре? Все пак заслужаваш компенсация за твоите усилия. Баба и сега ми дава пари. Само кажи колко искаш.

Онова, което искаше, бе тя, усмихната, гола в леглото му, да го притегля с ръце, за да целува изящните й устни.

Беше обаче невъзможно по ред причини.

Клиентите ми плащат само за резултати излъга той. — Докато не постигнеш целта си, няма да има хонорар.

Тя го изгледа скептично.

— Не желаеш ли поне някаква гаранция? — Разкопча гривната и му я подаде. — Вземи я. Все струва няколко паунда.

По-скоро няколкостотин паунда. Точно това можеше да очаква от дама като нея: да действа все едно става въпрос за дреболия.

Той остана загледан в бижуто и тя добави предпазливо:

— Настоявам. Не желая да съм ти задължена, в случай че нищо не излезе. Винаги можеш да я продадеш или да я дадеш на любимата си. Или на майка си.

— Нямам любима, а майка ми е мъртва — отвърна той вдървено.

Лицето й се издължи.

— Извинявай. Забравих, че майка ти… Исках да кажа… — дръпна гривната назад. — Ужасно е от моя страна да ти го напомням.

От прокрадналото се съжаление в тона й стомахът му се сви. Никога не я бе виждал в тази светлина.

— Няма нищо. Тя почина преди много години.

Силия не откъсваше очи от лицето му.

— Някои рани не зарастват с времето, независимо какво приказват хората.

Размениха си погледи, породени от загубата и на двамата: и двете майки бяха охулени след смъртта си, а и приживе животът не се бе отнесъл справедливо към тях.

— Живееш с леля си — подхвана тя колебливо. — Нали?

Той си прочисти гърлото.

— Всъщност тя живее при мен. Чичо почина миналата година. Преди това ми завеща къщата в Чийпсайд при условие тя да живее там до края на живота си. Възнамерявах да остана в квартирата си, но леля е толкова самотна напоследък… — Даде си сметка, че споделя повече отколкото иска, и набързо приключи: — Както и да е. Нанесох се миналата седмица.

Тя отново му подаде гривната.

— Тогава вземи това за някаква сигурност и й я дай, ако споразумението ни не даде резултат.

— Тя никога няма да носи такава гривна — възрази той.

Беше прекалено скъпа дори за съпруга на главен магистрат, за да се яви с нея в църквата или по магазините.

Страните на Силия поруменяха.

— Естествено. Разбирам…

Той не очакваше тя да разбере смущението му, но поведението й го опровергаваше. Никога не бе смятал лейди Силия за толкова съобразителна; или чувствителна.

— Китките на леля не са деликатни като твоите — добави той бързо. — Няма да й стане. — Видя изписалото се по лицето й облекчение и остана доволен от лъжата си. — Но ще я приема в знак на доверие от твоя страна, макар да очаквам да ти я върна до няколко седмици.

Взе гривната.

— Съгласна съм. — Топлата й усмивка сгря сърцето му. — Какво мислиш за идеята да поканим джентълмените да ни погостуват? Ще имам повече шанс да ги опозная, а Халстед Хол определено е достатъчно голям да приюти още няколко души.

И още как. В имението на маркиза имаше триста шейсет и пет стаи, седем вътрешни двора, петдесет и две стълбища и дванадесет кули. Хенри VIII го бе подарил на първия маркиз.

— Ако и ти присъстваш — продължи тя, — по-лесно ще разследваш джентълмените.

По дяволите. Ако гостува в имението няколко дни това означава бакшиши за прислужниците, елегантни дрехи и сериозно посегателство върху средствата му, особено сега, когато се зае да прави подобрения на наследената къща.

Но след като идиотските й ухажори ще са в Халстед Хол, той също ще е тук. Няма да имат възможност да се възползват от нея, ако той я следи.

— Съгласна си да не правиш някои от споменатите глупави неща — например да ги шпионираш — нали?

— Няма, разбира се. Затова имам теб.

Като личен лакей, постоянно готов да изпълнява всичките й нареждания. Вече съжаляваше, задето се съгласи.

— Джентълмените, не се съмнявам, ще приемат поканата — продължи тя без да обръща внимание на лошото му настроение. — Ловният сезон настъпи, а в имението има чудесни яребици.

— Няма откъде да знам.

Тя му се усмихна ведро.

— Защото обикновено преследваш мъже, а не пернати. И очевидно го правиш доста успешно.

Комплимент? От нея?

— Не е нужно да ме ласкаеш, милейди — спря я той суховато. — Вече се съгласих с плана ти.

Усмивката й изчезна.

— Боже, господин Пинтър, понякога си толкова…

— … честен? — подсказа той.

— Дразнещ. — Вирна брадичка. — По-лесно ще работим заедно, ако не си толкова труден за общуване.

Чувстваше се повече от труден и то поради адски глупава причина. Не му допадаше тя да се впуска в лов за ухажори; или да го използва, за да постигне целите си. И защото ненавиждаше ролята й на „господарка на имението“. Прекалено натрапчиво му напомняше разликата в общественото им положение.

— Аз съм такъв, какъвто съм, мадам — процеди той през зъби, за да го напомни не само на нея, но и на себе си. — Знаеше какво купуваш, когато се захвана с това.

Тя свъси вежди.

— Налага ли се да го правиш да звучи така долно?

Той пристъпи леко напред, дотам докъдето смееше.

— Ти искаш да събирам полезна информация, за да си хванеш съпруг. Не аз правя нещата долни.

— Кажи, сър, непрекъснато ли ще слушам морализаторските ти лекции? — попита тя с меден глас. — Защото с удоволствие ще ти платя допълнително, за да не споделяш мнението си с мен.

— Парите на целия свят няма да стигнат за това.

Очите й блестяха, когато го погледна. Чудесно. Далеч повече я предпочиташе ядосана. Тогава поне беше тя, а не разиграваше представление.

Тя се овладя и постави на лицето си неприкрито фалшива усмивка.

— Разбирам. Дали ще успееш да се държиш прилично, докато ни гостуваш? Защо да водя ухажори тук, ако постоянно ще се мусиш и ще ги караш да се чувстват неудобно?

Той потисна желанието си да продължи да я провокира. Рискуваше тя да се захване сама със задачата, а това би било същинско бедствие.

— Ще се постарая да съм „намусен“ до минимум.

— Благодаря. — Протегна ръка. — Да скрепим ли уговорката?

Щом пръстите му се преплетоха с нейните, му се прииска да бе отказал. Нежната й ръка в неговата събуди всичко, което се мъчеше да потисне по време на целия им разговор.

Имаше усещането, че не е в състояние да я пусне. За такава крехка жена ръкостискането й бе доста силно. Ръката й бе като нея крехкост и сила, обвити в красота. Изпита дивото желание да я поднесе към устните си и да я целуне.

Ала той не беше Ланселот. Само в легендите рицарите ухажват кралици.

Пусна ръката й, преди да извърши някаква глупост, и се поклони.

— Довиждане, милейди. Веднага ще започна разследването и ще ти докладвам щом узная нещо.

Бог да му е на помощ — никога не се бе захващал с по-тежка задача и неминуемо щеше да съжалява.

Предпочитам да не се омъжвам за златотърсач.

Свъси вежди и пъхна гривната в джоба на жакета. Не. Тя предпочиташе глупаци, пиявици и синове на безумци. Щом са титулувани и богати, тя е доволна, защото е спокойна, че не преследват парите й.

Но затова не е редно да я презира. Като сновеше между два свята само по-ясно си даваше сметка колко трудно би живял там, където не е бил роден.

Но въпреки това…

Знам какво мислиш за мен.

Ако не е предпазлив, един ден ще й покаже точно какво мисли за нея. А настъпи ли този ден, ще е най-добре да е готов за последствията.