Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (26)

Глава двадесет и пета

Силия се чувстваше отпочинала, щастлива и влюбена. Джаксън я обичаше! Днес ще дойде, ще й поиска ръката и всичко ще е наред.

Имаше само още едно желание: баба й да не спечели, затова се налагаше да е предпазлива. Никак не й се искаше заради нея сестра й и братята й да останат без наследство.

Стана от леглото и позвъни за Джили. Посрещна камериерката си с думите:

— Прекрасен ден, нали, Джили?

Снощи Джили я остави с подпухнали от плач очи, затова сега я изгледа объркана.

— Да, милейди.

Докато момичето й помагаше да се облече, Силия се питаше дали ще й разрешат да я вземе със себе си в Чийпсайд. Дали ще е по джоба на Джаксън да поддържа камериерка за нея, ако баба й наистина я лиши от средства?

Но баба й няма да го направи. Оливър няма да й позволи, нали? Впрочем, какво значение имаше? Стига да е с Джаксън, не я интересува какво я чака в Чийпсайд.

— Колко е часът? — попита тя, докато Джили оправяше косата й.

— Почти единайсет.

— Господин Пинтър не е дошъл още, предполагам.

Силия се насили да не се усмихне, когато камериерката я погледна смаяна.

— Не, милейди, доколкото ми е известно.

Ако е отишъл да говори с Елзи, още е прекалено рано да е тук, помисли си тя и въздъхна.

Джили приключи с косата й и Силия отиде до прозореца. Беше прекрасен ден — съвсем подходящ да се врече на Джаксън. Слънцето грееше ярко и заличаваше мрачния зимен пейзаж. Беше толкова ясен ден, че виждаше пътя и идващата по него карета…

Джаксън! Пристигаше. И то със своята карета, като истински джентълмен. А и сигурно, защото идваше с леля си. Това показваше колко е сериозен по отношение на предложението за брак.

Вероятно приличието изискваше да остане в стаята си, докато някой дойде да я повика, но днес не се чувстваше като порядъчна дама. Хукна по коридора и слезе по стълбите. След минути стоеше на алеята и със сетни усилия на волята си наложи да не се затича, а да върви бавно към каретата, вече в другия край на алеята.

С приближаването обаче Силия си даде сметка, че това не е екипажът на Джаксън. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Идваше проклетият виконт Де Басто. Напълно бе забравила за събирането в имението, което щеше да приключи едва утре. Виконтът пристигаше обичайно в този час.

В момента последното й желание бе да види някой от ухажорите си. За жалост вече нямаше как да се измъкне — каретата бе намалила и той я видя.

Слезе и застана пред нея.

— Милейди! Колко се радвам да те видя. Чух, че си била болна.

Тя се насили да се усмихне.

— Чувствам се много по-добре.

И щеше да се почувства още по-добре, когато се отърве от ухажорите си.

Той й предложи ръка и тя я пое. Направи знак на кочияша да ги последва и я поведе към къщата.

— Днес изглеждаш прелестна.

— Благодаря.

Втората й усмивка бе далеч по-искрена. Той не бе виновен, че няма романтичен интерес към него; това обаче не бе причина да се държи грубо и невъзпитано.

— Цялата сияеш. Същинска горска нимфа си. Или по-скоро фея.

Боже, защо мъжете винаги я оприличават на нещо неземно? И къде бяха всичките, когато трескаво си търсеше мъж?

Но казаното снощи на Джаксън отговаряше на истината: не я интересуваха мъжете, които срещаше по балове и вечеринки. Нямаше търпение да се отърве от мъже от сорта на виконта. Май предпочиташе по-грубовати, но не си бе давала сметка досега.

— Нищо чудно защо твоите близки те наричат Елфче. В някои отношения напълно ти подхожда.

— Мразя да ме наричат така — не се въздържа да сподели тя. — От дете никой не ми е викал…

Сепна се. Откъде е разбрал, че я наричат така? Беше забранила на близките си да го правят и те се съобразяваха.

Побиха я студени тръпки. Обърна се към виконта и съумя да го попита с най-любезния си тон:

— Кога си чул някой да ме нарича Елфче? Нямам спомен…

Погледна го в лицето и видя напълно фалшива усмивка.

— Сигурно по някое време — отвърна той неопределено. — Възможно е ти да не си била наоколо.

— Вероятно е така.

Никой от семейството й обаче не би дръзнал да го направи.

Започна да премисля разни неща. Като се има предвид на каква възраст го определи Джаксън, значи той бе съвсем малко по-млад от баща й. В съзнанието й изплува разговора й с виконта преди ден — обсъждаха родителите й, смъртта им… Той прояви любопитство доколко майка й е била привлечена от баща им…

Необичайни въпроси ли бяха това, или съвсем нормални?

Не. Разсъжденията й са абсурдни. Ако той е бил любовникът на майка й, защо ще се появява тук с риск да го заловят? Освен това любовникът на майка й не беше португалец. Щеше да го запомни, ако е така.

Освен ако…

— Странно нещо са прякорите — подхвърли тя дръзко. — Онзи ден се обърна към мен на португалски. Стори ми се много музикално. Май означавало „ярка красота“. Нещо като brilhante…

— Нарекох те „ярък дух“ — alma brilhante. — Погледна я изпитателно. — „Ярка красота“ е beleza brilhante.

Тя затаи дъх и отмести очи от неговите. Mia dolce bellezza.

Ами ако не е чула италиански, а португалски? Четиригодишно дете би запомнило фразата, ако му звучи познато. Dolce означава „сладък“ на италиански. Ако и beleza и bellezza означават „красота“, дали и dolce не означава нещо на португалски?

— Или мислиш за „minha doce beleza“ — промърмори той, сякаш прочел мислите й. — Означава „моя сладка красота“.

Тя го погледна в очите и сърцето й замря. Той я гледаше с пълно разбиране.

— Помниш онзи ден в детската стая, нали? — попита той задавено. — Не мога да повярвам. Надявах се, че спиш или няма да помниш след толкова години, но…

— Не… Не знам за какво говориш.

Стисна ръката й по-здраво и излая нещо на португалски на кочияша.

— Пусни ме! — опита се да се отскубне тя.

Преди да го удари с коляно, както Джаксън я научи, той извади пистолет от жакета си и тихо заяви:

— При всичките ми опасения, милейди, налага се да дойдеш с мен.

Каретата спря. Двама прислужници скочиха, грабнаха я и я натикаха през вратата, която виконтът отвори. Той и един от прислужниците скочиха вътре след нея.

Каретата обърна и потегли към портата на имението. Тя залепи глава за прозореца и изпищя, но виконтът запуши устата й с ръка.

— Тихо. Няма да те нараня. Кълна се.

Ухапа ръката му и той изруга. Ако възнамерява да я застреля, нека го направи тук, пред семейството й. Няма да умре в някаква ловна хижа, та никой да не разбере какво и защо е станало.

— Стой мирна — изръмжа той, — или ще застрелям лакея, дето тича в момента след нас.

След каретата наистина тичаше един от лакеите на Халстед Хол. Тя не искаше той да умре заради нея. Едва ли бе видял какво се случи, но вероятно е разпознал каретата. Знае кой я е отвлякъл.

Ще каже на Джаксън и той ще тръгне след нея. Да, Джаксън щеше да мине по този път всеки момент. Тя ще гледа през прозореца. Междувременно трябва да оцелее, докато той я спаси.

Възмутена как попадна в лапите на виконта, тя опря гръб на облегалката. Защо постъпи така безразсъдно и го попита за „красота“? Въобразяваше си, че го прави завоалирано, а и искаше да разбере истината за майка си, но при дадените обстоятелства се получи глупаво.

— Къде ти е пистолетът? — настойчиво попита той. — Дай ми го или ще накарам прислужника да те претърси.

Поколеба се дали да не го излъже, но не желаеше грубият мъж да я докосва.

— Не е у мен. Оставих го в стаята си, кълна се.

Изгледа я изпитателно, но май й повярва. И защо не? Беше без чантичка, без наметало, без джобове; дори не си взе пелерина.

Защо излезе от къщата без нищо и особено без пистолета си? Така е, като действа прибързано. Джаксън имаше право: понякога тя действаше, без да мисли.

— Семейството ми знае кой си — излъга тя. — Наясно са какво си направил на мама.

Той изсумтя.

— Ако отговаряше на истината, нямаше да тръгнеш с мен. Щеше да хукнеш към къщата още щом ме видя. — Погледна я изпитателно. — „Елфчето“ ме издаде, нали? Глупава грешка от моя страна. Не си дадох сметка, че близките ти вече не те наричат така.

— Лакеят видя каретата ти. Сигурно е видял и как ме отвличаш. Ще каже на семейството ми и те ще тръгнат след теб.

— Затова караме така бързо. Наредих на кочияша при първа възможност да свие по страничен път.

Значи няма да срещнат Джаксън. Обзе я отчаяние.

— Това е без значение. Знаят къде живееш.

— Не отиваме в дома ми — възрази той решително. — Кракът ми няма да стъпи повече там.

Не, не, не… Ако отиде на неизвестно на Джаксън място, къде ще я търси? Всъщност нямаше особено значение. Дотогава вероятно ще е мъртва.

По дяволите! Няма да умре и да допусне на този негодник да му се размине!

— Ако спреш тук и ме пуснеш, ще разполагаш с предостатъчно време да избягаш. Обещавам да не кажа на никого кой си.

— Явно ме смяташ за голям глупак — отвърна той суховато.

— Моля те — промълви тя плахо, не свикнала да моли за живота си. — Ако някога си обичал мама, няма да убиеш дъщеря й.

Той я погледна втрещен.

— Нямам никакво намерение да те убивам, скъпа. Тези два дни без теб бяха пълна агония.

Тя изсумтя.

— Затова ли носиш зареден пистолет в джоба?

— Взех го, защото вчера в Илинг чух, че разбойници стреляли по тези пътища срещу някаква двойка.

— Сега кой е глупакът? И двамата сме наясно, че няма разбойници. Ти си стрелял по нас.

— По никого не съм стрелял! И защо казваш „нас“? Кой се крие зад нас? — Изглеждаше искрено изненадан. — Как ти хрумна, че ще стрелям по теб? Намирам те за опияняваща… прелестна. Съвсем сериозно те ухажвам.

— И си въобразяваш, че бих се омъжила за любовника на майка си? Луд ли си?

— Не е толкова странна идея — обяви той, макар да приличаше на човек, на когото току-що е хрумнала. — Преди да разбереш, че съм й бил любовник, приемаше вниманието ми с удоволствие.

По дяволите! Глупавият й план да използва ухажорите си, за да принуди баба си да промени решението си, сега се насочваше срещу нея.

— Но вече знам — отвърна тя разпалено. — И това променя всичко.

— О, какъв огън, каква страст. Притежаваш всичко, което желая у една съпруга. — Очите му заблестяха. — Толкова приличаш на нея. Красива, одухотворена…

— Въобще не съм като мама — просъска тя, шокирана от решимостта му да се оженят. — Всички го казват. Аз съм по-висока и по-слаба, косата ми е по-тъмна…

— Не говоря за външния ти вид, а за поведението ти, как се усмихваш. Мекотата на очите ти… същите като на майка ти. — В гласа му се долови горчивина. — А онзи негодник, баща ти, така и никога не ги оцени.

— И затова го уби — прошепна тя.

— Какво? Не! — Погледна я намръщен. — Разбирам какво си мислиш, но не е вярно. Не аз убих родителите ти.