Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (30)

Епилог

В студения, но ясен Ден на свети Валентин Джаксън, съпругата му и леля му присъстваха на сватбата на госпожа Плъмтри и генерал Уеверли в параклиса на Халстед Хол. Джаксън се радваше истински за двойката. Скоро след като той се венча за Силия, баба й призна, че само е заплашвала да остави внучката си без наследство, за да изпита любовта му. Понеже чистосърдечно си призна грешката в поведението си, той й прости. Дотолкова се сближиха, че тя настоя да й казва „бабо“ както се обръщаха към нея всички други.

Сега, на път към големия салон, съпругата му и леля му обсъждаха рокли, цветя и други неща, от които не разбираше, но той нямаше нищо против. Двете дами винаги беседваха доста оживено. Никога не си бе представял, че ще се радва на присъствието на две бъбриви свраки в къщата си, но се оказа точно така, особено когато и двете започваха да се суетят, за да му угодят.

Всичките му тревоги дали Силия ще се впише в Чийпсайд се оказаха напразни. Наеха още няколко прислужника и направиха някои подобрения из къщата, но те бяха от такова естество, че той ги пое самостоятелно.

Най-хубавото от всичко бе, че Силия бе израсла в голямо семейство и й допадаше леля му да е с тях. Леля Ейда, от своя страна, се стараеше да им осигури уединение — често гостуваше на приятели за по няколко дни.

— Нали баба беше страхотна булка, Джаксън? — попита Силия.

— Да. Много красива. — Хвана я за ръката. — Но не толкова, колкото теб.

— Ласкател — усмихна се тя.

— Ни най-малко. Говоря абсолютната истина.

— Беше разкошна булка — съгласи се и леля Ейда. — Воалът с розичките…

И те пак се впуснаха да обсъждат тюлове, панделки и нещо, наречено „волан“. Последното звучеше малко неприлично, но едва ли беше — та те го обсъждаха така ентусиазирано.

Тримата влязоха в големия салон за празничната закуска. Погледна одухотвореното лице на съпругата си и, както обикновено, сърцето му трепна радостно. Ще спре ли някога да изпитва наслада от факта, че е негова? И винаги ще бъде негова?

Беше чувал приказки как с времето чувството отмира, но се съмняваше. Два месеца след сватбата им имаше дни, в които я поглеждаше и изпитваше усещането, че е попаднал в приказен свят.

— Господин Пинтър — извика някой.

Огледа се и видя насочилия се към него Фреди Дънс, американският братовчед на лейди Стоунвил. Заедно с Фреди бяха изиграли малка роля в събирането на Стоунвил и съпругата му преди година.

Фреди стигна до тях, а Силия го хвана под ръка и гордо обяви:

— Сега трябва да го наричаш сър Джаксън, Фреди. Получи рицарско звание, задето разреши загадката около убийството на мама и татко. И защото ме спаси от злодеите, които са го извършили.

— За което го направиха и главен магистрат — добави леля Ейда, все още изключително горда от двете повишения. — Крайно време беше, според мен.

Джаксън въздъхна. Двете му „свраки“ се хвалеха с успеха му пред всеки срещнат.

— Не им обръщай внимание, Фреди. Наричай ме както искаш.

През по-голямата част от живота си бе презирал титулуваните особи и сега сам не беше наясно как се чувства като един от тях.

— Но точно за това искам да говоря с теб, стари приятелю! — уточни Фреди. — Искам от първа ръка да чуя как си спасил лейди Силия… лейди Пинтър… или както наричате положените в рицарство дами.

— Лейди Пинтър — намеси се Силия твърдо.

Бяха й позволили да избира: да запази високата си титла или да приеме името на Джаксън при женитбата. Той не криеше радостта си, че тя избра второто.

— Дамите не ги ръкополагат в рицарство — добави Силия. — Само мъжете.

— Въпреки че в този случай дамата заслужаваше да стане рицар, защото изигра съществена роля за залавянето на злодея — обади се Джаксън.

— Така ли? — Фреди погледна Силия с още по-голямо възхищение. — Разкажи ми всичко! Искам да знам онова, което не описаха във вестниците. Имаше ли саби? Някой е бил застрелян, разбрах. Проля ли се много кръв?

— Фреди! — възкликна Силия, а леля Ейда го погледна ужасена. — Няма да говорим за това на сватбата на баба!

— И защо не? Тя се омъжи за генерал. Няма начин да не се е сблъсквал с оръжия и кръв.

— Тогава разговаряй с него! — посъветва го Силия. — Кълна си, толкова си лош, колкото и братовчедка ти.

Отговаряше на истината. Лейди Стоунвил имаше огромна слабост към живописни описания на убийства и осакатявания.

Ала Фреди имаше друга, по-непреодолима слабост. Джаксън се наведе към него и му прошепна:

— Има пай, приятелю. Ето там. Три вида.

— И с месо ли? — попита Фреди с блеснали очи.

— Иди да провериш. Аз още не съм си взел.

Толкова бе нужно на Фреди, за да отиде при съпругата си Джейн и да я заведе до масата, та да му помогне да разбере кой пай с какво е.

— Боже! — възкликна леля Ейда. — Какво му е на този млад мъж?

— Добър е. Просто е малко… различен. И като споменах „различен“…

Джаксън се вторачи в Нед, който се движеше из салона.

Силия проследи погледа на съпруга си и се напрегна.

Нед ги зърна и пребледня. Рязко се обърна и тръгна в обратната посока.

— Какво беше това? — учуди се Силия.

— Не знам — отвърна Джаксън, но вътрешно се усмихна.

— Вижте! — обади се леля Ейда. — Младоженците пристигнаха. Отивам да ги поздравя. Идвате ли, Джаксън?

— Върви — подкани я той. — Сега ще дойдем.

Към тях се приближаваше друг човек и Джаксън не му се зарадва особено. Не бе виждал Девънмонт от събирането в имението. Нямаше да има нищо против никога повече да не го види, но понеже бе братовчед на новата му балдъза, едва ли щеше да стане.

Докато мъжът се приближаваше, Силия хвърли на Джаксън изпитателен поглед.

— Нали знаеш, че никога нищо не е значел за мен?

— Това съвсем малко намалява желанието ми да му размажа физиономията.

— Джаксън! — засмя се тя. — Никога не би направил подобно нещо.

— Не бъди сигурна. — Погледна я. — Не оставяй сериозният му вид да те подведе, сладурано. Когато става въпрос за теб, съм голям ревнивец.

— Нямаш никакви основания. — Надигна се, за да го целуне по бузата и прошепна: — Ти си единственият мъж, когото някога ще обичам.

Той все още се опиваше от думите й, когато Девънмонт спря до тях.

— Сега, предполагам, е подходящият момент да целуна булката ти? — погледна го той.

Джаксън го изгледа свирепо.

— Така си и помислих — засмя се Девънмонт. — Но сериозно, Пинтър, ти си късметлия.

— Знам го отлично.

— И съпругата ти също е жена с голям късмет.

Изненадан, Джаксън успя само да промърмори:

— Благодаря…

Девънмонт кимна и се отдалечи. Силия се обади:

— Това малко те умилостивява спрямо него, нали?

— Може би — съгласи се Джаксън, — но е добре, че херцогът на Лион го няма днес. Не бих могъл да се държа цивилизовано и с двамата в един ден.

Тя все още се смееше, когато баба й звънна със звънче, за да привлече вниманието им.

— Благодаря на всички, че сте тук, за да отпразнуваме женитбата ми. — Хети Плъмтри хвана новия си съпруг под ръка. — Може да съм стара глупачка понякога, но съм щастлива стара глупачка. — Огледа гостите — семейството й и близки роднини като Девънмонт. — Както знаете, преди малко повече от година се засрамих от живота на моите внуци и се почувствах унижена, защото всички в обществото ги наричат „палавници“. Затова предприех мерки. Но те се оказаха доста строги. Внуците ми обаче не само приеха предизвикателството, но и надминаха очакванията ми. Освен това проумях, че не е чак толкова лошо да са палавници. Ако нямаха достатъчно силна воля, едва ли щяха да успеят толкова впечатляващо в различните си начинания. Затова днес искам да им кажа две неща. Първо: страшно се гордея с моите палавници. — Бурни аплодисменти посрещнаха думите й и тя се изчерви. Продължи, но с малко пресипнал глас. — И второ: благодаря, че ме дарихте с такива прелестни и красиви правнуци. Най-после. — Присъстващите се засмяха, а в очите й се появиха весели пламъчета. — Обещавам да се грижа добре за тях и да ги глезя…

— … и да не се месиш в живота им ли? — провикна се Джарет.

— Това не го обещавам — отвърна тя строго и гостите се разсмяха отново. — Но ще се опитам да се меся само в известни граници.

— За братята ти това едва ли е достатъчно — прошепна Джаксън на Силия.

Тя, а и леля му, придобиха странни изражения. Нямаше време да ги анализира обаче, защото се вдигнаха тостове и салонът се изпълни с поздравления и речи.

Постепенно присъстващите се разделиха на групи, впуснаха се в разговори и започнаха да похапват от обилните закуски, подредени по масите.

Госпожа Мастърс се приближи до сестра си.

— Качвам се горе да видя бебетата. Ти и госпожа Норис ще дойдете ли?

— Хайде да отидем всички — предложи Силия и хвана Джаксън за ръка.

— Добре — съгласи се той, леко озадачен от намерението й да отведе и него.

Ходи при бебетата миналия месец. Леля Ейда обаче още не ги беше виждала и той прецени, че ще издържи още една среща.

Влязоха в детската стая. Новата бавачка веднага им направи знак да пазят тишина, защото и двете деца спяха.

Последния път, когато със Силия влязоха в детската стая, той се притесняваше от нейната реакция след скорошното разкритие за истината около истината за смъртта на родителите й, но захласването й по бебетата показваше, че е прогонила всички лоши спомени.

Днес обаче се запита дали спомените й не са се върнали. Тя бе необичайно замислена. Не каза нищо, докато наблюдаваха мъничката лейди Прюданс Шарп, пълничката, русокоса дъщеря на Стоунвил, същинско ангелче от картина. Дори Джаксън трябваше да се съгласи с леля си, че бебето е очарователно.

Силия продължи да мълчи и когато отидоха да видят мастер Хю Шарп, синът и наследникът на Джарет — неспокойно тъмнокосо дете, което не преставаше да си смуче палеца дори на сън.

— Този определено ще бъде голям палавник — предположи леля му.

Госпожа Мастърс веднага се съгласи.

Леля Ейда погледна госпожа Мастърс.

— Да се върнем в салона — предложи тя.

— Най-добре — съгласи се госпожа Мастърс и погледна Силия крадешком.

— Ние ще дойдем след малко — обяви Силия за изненада на Джаксън.

Изненадата му нарасна, когато двете жени настояха и бавачката да излезе с тях.

— Най-после сме сами — промърмори той решил, че Силия иска да се уедини за миг с него.

Струваше му се странно обаче защо е избрала детската стая за целта.

— Да. Трябва да ти кажа нещо, Джаксън. — Взе ръката му и я постави върху корема си. — Почти съм сигурна, че ти и аз скоро ще имаме наше дете.

Той я зяпна безмълвен.

Мълчанието му продължи и по лицето й се изписа тревога.

— Да, по-рано е, отколкото очаквахме, но…

— Това е чудесно! Направо чудесно! — Погали корема й. — Не си представям нищо по-хубаво от това да имам дете от теб, любов моя. Но сигурна ли си?

Тя се успокои.

— Доколкото човек може да е сигурен на този етап. С леля ти смятаме, че вероятно съм в третия месец…

Млъкна и се изчерви, а той пресметна наум. После се засмя.

— Вероятно е станало през онази нощ, в колибата.

— Или през нощта в спалнята ми.

— Тогава е хубаво, че здравият ми разум се завърна и ти направих „прилично предложение“, както ти искаше. Иначе в момента щях да гледам дулото на пистолета ти, насочен към мен.

— Съмнявам се. Просто щях да се омъжа за херцога — подразни го тя.

— Само през трупа ми — свъси вежди той.

Тя се засмя.

— Наясно си, че щеше да ми предложиш далеч преди да разбереш за бременността ми.

— Но ти щеше ли да кажеш „да“? Нали веднъж спомена, че една дама никога не се предава?

— Така е. — Със сияещи очи зарови пръсти в косата му и притегли главата му. — Освен, когато става въпрос за любов. Разбрах, че пред любовта, умната дама винаги се предава.