Луси Кларк
Единствен дъх (8)

7.

Беше бременна от десет седмици. Вдовица от десет седмици.

Умът й се върна назад към всички признаци, които беше пропуснала: гаденето, за което си мислеше, че е реакция на скръб; изтощението, което отдаваше на дългия полет; липсата на месечен цикъл, която дори не бе регистрирала в мъглата на загубата си. Спомни си вечерта преди смъртта на Джексън, когато той се бе обърнал към нея върху тясното легло в стаята от детството й. Бе притиснал тяло в нейните извивки и се бяха любили с мълчалива интензивност.

Ева чувстваше чимовете трева и изпъкналостите на пътя, разтърсващи гръбнака й, докато Сол я караше към колата й. Никой от тях не говореше. Тя се държеше отстрани на седалката на пикапа, като внимаваше да не доближи случайно ръцете си до стомаха.

Сол изключи двигателя.

Тя вдигна поглед, изненадана, че вече са до кея. Слънцето се спускаше в морето, топлината се оттичаше от деня.

— Аз съм акушерка — каза тя тихо. — Дори не знаех, че съм бременна, а съм акушерка.

Сол не каза нищо.

Ръцете й се вдигнаха на челото, когато произнесе:

— Аз… просто не мога да повярвам.

— Всичко ще се оправи — каза Сол и тя долови несигурност в гласа му.

Те наистина не се познаваха един друг, но въпреки това той бе единственият човек, освен доктора, който знаеше, че е бременна.

След миг Сол попита:

— Къде сте отседнали?

— Ще си намеря хотел.

— На Уотълбуун? Тук няма такива.

— Тогава ще се върна на континента.

Той погледна часовника на таблото и въздъхна.

— Последният кораб е заминал преди четвърт час.

Тя не беше способна да мисли за този проблем; онзи вътре в нея поглъщаше всичките й мисли.

Той взе мобилния си телефон от таблото и излезе от пикапа, затваряйки вратата. Тя го гледаше през предното стъкло как се обажда на някого, крачи напред-назад, докато говори по телефона.

Ева не помръдна. Спомни си нощта, която с Джексън бяха прекарали в един хотел „В&В“ в Уелс. Бяха си взели душ, от мокрите им тела се виеше пара. Джексън бе прокарал сапуна по корема й, казвайки й колко много иска да има деца от нея. Две, беше казал той. Две момиченца.

Имаше някаква странна, невероятна ирония в това как докато Джексън е бил дърпан надолу към смъртта си от ледените вълни, в нея се е зараждал нов живот.

Беше се пренесла далече назад в мислите си, когато вратата на камиона се отвори и Сол каза:

— Уредих къде да отседнете. Има една барака надолу от къщата ми, където можете да нощувате. Собственикът е извън града. Ще ви докарам колата сутринта.

— Добре. — Тя не знаеше дали иска това, но нямаше други опции.

Извади чантата си от наетата кола, докато Сол закрачи към плажа, за да вземе хладилната чанта, която беше оставил там.

Камионът се разклати, когато той я пусна в багажника. После влезе в кабината и запали двигателя.

 

 

Сол превключи на по-ниска скорост, когато зави към залива. Видя, че Ева се държи за дръжките, докато подскачаха по шосето. Вечерното слънце хвърляше коси лъчи през дебелите клони на каучуковите дървета. Помисли си, че би трябвало сега да е в Дюнбек, имаше среща с двама приятели на барбекю. Рибата щеше да е от него. Трябваше да им се обади, да им каже, че няма да стане.

— Пристигнахме — каза той, дръпвайки ръчната спирачка в края на пътя. Излезе от колата и тръгна през едно сечище в гората към плажа.

Бараката беше сгушена в пясъка, на хвърлей от водата. Беше тук от момчешките му години и той се опитваше да не мисли кой е живял тук. Настоящият собственик, Джо, я беше постегнал малко преди няколко години, след като голяма снежна буря почти я бе заровила в пясъка. Джо я изрови, смени прозорците, направи веранда отпред — идеална човек да седне да изпие няколко бири в летните вечери.

Той се качи на верандата и измъкна ключа изпод купчина камъчета. Отключи и влезе, удари го миризма на плесен и мокра сол. Той вдигна щорите и отвори двата прозореца да влезе бриза. Надяваше се, че Ева не е прекалено капризна, тъй като бараката не беше в най-прекрасно състояние. Но когато се огледа, видя, че Ева стои на верандата и се взира в морето.

Той извади някои от разхвърляните боклуци в дневната: платнени столове, грил, преграда срещу вятъра, и сложи това на верандата, за да освободи място вътре.

— Най-необходимото — каза й той, — но в задната стая има легло, а диванът също се разгъва. Има и душ — външен, но тече топла вода. Само ще трябва да включа газта.

Той отиде отзад до газовата бутилка и установи със задоволство, че всичко е свързано. Провери също душа и намери голям паяк ловец, който седеше в поддушовото корито, заедно с купчина листа и пясък.

— Съжалявам, приятел — каза Сол, взе паяка и го изхвърли на плажа.

Връщайки се в бараката, пусна крана на чешмата и установи, че резервоарът за вода също е наред. Предложи да донесе храна от къщата си, но Ева каза, че няма нужда и той остана с впечатлението, че тя иска да остане сама.

— Ще дойда сутринта. Ще ви откарам с камиона до колата ви.

— Благодаря.

— Ако имате нужда от нещо, аз живей ей там. — Той посочи към другия край на залива.

След това каза довиждане и слезе от верандата, облекчен, че най-после ще се прибере вкъщи. В този момент си спомни, че не е проверил дали има някакви чаршафи. Обърна се назад и видя, че Ева е седнала на дивана, обхванала глава в ръцете си.

Когато Дирк беше казал на Сол, че е знаел за студения следобед, когато се е състояла панихидата за Джексън, Сол се беше отпуснал в креслото шокиран. Веднага беше казал, че не иска да има нищо общо с това, че не иска дори да се запознае с Ева.

А ето я сега тук.

Той видя, че раменете й започнаха да се тресат, когато сълзите потекоха. Направи една крачка към бараката, после се поколеба. Нещо му подсказваше, че е по-добре да не се намесва. Така че наведе глава и продължи.

 

 

По-късно същата вечер Ева успя да заспи, но се събуди само след няколко часа, дишайки задъхано в тъмнината. Объркана, тя се опита да се освободи от завивките, кожата й беше мокра от пот. Пресегна се за ключа на лампата, но китката й докосна нещо твърдо и се чу силен звук на счупено стъкло.

Най-после намери лампата. Една чаша се беше разбила, по дъските на пода се бяха събрали локвички вода. В първия момент тя не можа да осъзнае къде се намира. Погледът й се стрелна наоколо, после се спря върху голямо огледало в рамка от плавей в края на леглото. В него се отразяваше жена с призрачно бледа кожа, очите й бяха хлътнали, лицето — изпито.

Тогава си спомни: беше в Тасмания.

Джексън беше мъртъв.

Тя носеше неговото дете.

Облегна се на вратата на спалнята и почувства студа на дървото през тениската си, борейки се със сълзите.

Тишината в бараката я обгърна, чуваше се само тихата вода в залива. Нещо в близкото безмълвие й се стори неправилно, задушаващо. Челюстта й се стегна, когато се напрегна да долови някакъв звук. Какъвто и да е.

Паниката накара кожата й да настръхне, когато осъзна за какво се ослушва: за дишането на Джексън.

Очакваше да чуе спокойното поемане на въздух и издишането му, което беше ритъмът, с който заспиваше всяка нощ. Отсъствието му я изпълни със съкрушителна самота. Тя обви ръце около тялото си, чувайки глухото туптене на собствения си пулс. Но това не й донесе успокоение, така че прекоси стаята и започна да рови в куфара си, изваждайки една червена карирана риза.

Беше любимата на Джексън, онази, в която се преобличаше, когато се прибереше вкъщи от работа — навиваше ръкавите и оставяше яката широко отворена. Толкова я обичаше, че нямаше нищо против дето липсват две копчета, или че яката е започнала да се разръфва.

Тя я облече сега, издърпа плата към тялото си и взе телефона си.

Възнамеряваше да звънне на майка си. Искаше да чуе познатия й глас точно сега; в Англия беше предобед и майка й трябваше да си е вкъщи, може би гладеше при включено радио или слагаше нещо за обяд в уреда за бавно готвене. Но в този момент Ева си представи как казва: „бременна съм“ — и осъзна, че не е готова да проведе този разговор. Още не.

Тя отиде да си вземе одеялото и излезе на верандата. Въздухът беше студен, изпълнен с дъх на сол и слаба нотка на дърво. Нямаше никакви светлини, освен звездите, а тъмнината беше смущаваща. Поглеждайки към края на залива, където живееше Сол, тя усети как я пронизва тръпка на безпокойство. Той беше единственият, който знаеше, че тя е тук, един човек — беше й казал Джексън — на когото не може да се вярва. Искаше й се да не бе оставяла колата си на кея; щеше да се чувства по-сигурно, ако знаеше, че може да си тръгне.

Тя се отпусна в платнения стол на верандата, седалката беше влажна от роса. Звукът на мобилния й телефон я накара да подскочи, екранът просветваше като сирена в тъмнината.

— Ало?

Чу се звукът от свързване в другия край, далечна линия. Но никакъв глас.

— Ало? Ева е на телефона.

Тя чакаше, чуваше се единствено плисъкът на залива зад нея.

— Ало? — повтори тя. — Съжалявам, не мога да чуя нищо. Ало?

Мълчание.

Тогава последва лек шум и тя бе почти сигурна, че някой отсреща си поема дъх.

Миг по-късно линията прекъсна.

Ева се взря в телефона в ръката си. Дисплеят показваше, че е било международно повикване, но нямаше номер. Тя почака, надявайки се, че човекът, който е звънял, ще опита пак. Отчаяно й се искаше да чуе познат глас от дома, някой, който да й напомни, че не е сама.

Но никой не телефонира. Тя придърпа коленете към брадичката си и дръпна дългите ръкави на ризата на Джексън надолу. Зарови лице в разтворената яка и вдъхна, опитвайки се да извлече аромата му от плата.

Но такъв нямаше.

* * *

Неясната утринна светлина събуди Ева и тя отвори очи към блещукащия залив. Усещаше дрехите си влажни и вратът я болеше. Завъртя глава наляво-надясно, за да отпусне мускулите на раменете си. Одеялото се беше плъзнало на пода и тя видя, че ръцете й са отпуснати върху корема й.

Дръпна ги бързо и ги подпря отстрани на стола. Остана да седи така известно време.

След това много бавно върна ръцете си върху стомаха, плъзгайки ги под ризата. Пръстите й се движеха в бавен кръг по топлата кожа на корема й. Беше малка, но се усещаше: изпъкналостта на бебе.

Бебето на Джексън.

Тя осъзна, че част от Джексън продължаваше да е тук, още жива; беше оставил парченце от себе си, което Ева да отгледа. Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в тиха усмивка, когато си представи, че Джексън я наблюдава как седи тук и гледа към залива, а тяхното бебе расте в корема й.

Продължи да седи още известно време на верандата, оставяйки мислите си да се реят около идеята за детето им. Накрая влезе в бараката, облече чифт къси панталони и жилетка, и стегна чантата си. Направи си чаша разтворимо кафе и седна на края на верандата да го изпие, чудейки се кога Сол ще дойде за нея. Загледана към другия край на залива, можеше лесно да различи неговата къща. Високи дървета се катереха по каменист хълм, а най-отгоре се виждаше наклонът на покрив.

Погледът й мина по залива, който блестеше под изгряващото слънце. Там, където свършваше водата, имаше тъмни, голи скали, а зад тях контурите на Тасмания изглеждаха като бледоморави сенки в далечината.

В края на зрителното си поле тя забеляза някой долу на брега. Заслони с ръка очите си и видя Сол да надява чифт плавници. Той се потопи във водата и се понесе напред с мощни махове на ръцете и краката. Стигна до средата на залива. После спря и се показа на повърхността, разперил ръце встрани.

След една-две минути се гмурна плавно и морето около него се затвори и изглади, сякаш никога не е бил там.

Ева чакаше.

Времето минаваше бавно.

Тя знаеше, че той ще се покаже, но въпреки всичко усещаше как пулсът й забързва.

Двадесет секунди. Тридесет, може би?

Тя усети пулса си в гърлото и студеният Атлантически океан нахлу в мислите й. Проблясването на оранжева лодка. Бученето на хеликоптер в небето.

Устата й пресъхна, докато чакаше, погледът й остана закован в точката, където той се беше гмурнал. Трябваше вече да излезе. Знаеше, че трябва. Въпреки това сърцето й се блъскаше в клетката на ребрата й.

Без да мисли, тя внезапно скочи от кея и затича към водата. С всяка стъпки се връщаше обратно на онзи бряг в Дорсет със стелещи се облаци пясък и с дивия, сив морски пейзаж, в който Джексън го нямаше.

Ева спря задъхана. Слънцето се отразяваше от водата, карайки я да присвива очи, докато сканираше залива за Сол. Но той беше гладък като огледало; нямаше и една вълничка.

Под мишниците й изби пот. Запита се дали може да преплува достатъчно дългото разстояние, за да стигне до него? Или щеше да е по-добре да извика за помощ? Щеше ли някой да чуе?

В съзнанието й нахлуха още образи: полицай, говорещ по радиостанция; тълпа от хора, които чакат; спасителна лодка, претърсваща бурното море.

В този момент се появи движение в средата на залива и Сол се показа на повърхността. Тя си представи как водата се стича по лицето му, докато отваря уста, за да си поеме въздух.

Отстъпи назад, напрежението в мускулите й изпрати тръпки по тялото и накара коленете й да омекнат. Тя зачака вълната на облекчение да я изпълни, но не стана нищо такова. Защото единственото, което си мислеше, беше: това не е Джексън.

 

 

Когато Сол нагази в плитчината, завари Ева да стои на брега, изражението й беше напрегнато. Той пусна долу маската и плавниците си, и избърса солената вода от лицето си.

— Наред ли е всичко?

Тя кимна бързо. Пое си дъх, после попита:

— Приятно за гмуркане, а?

— Гладко като стъкло.

Тя огледа дължината на залива.

— Спокойно е тук.

— Да, до такава степен, че често на човек започва да му се струва странно, когато види да минава рибарска лодка или каяк. Това е всичко.

Последва мълчание. Една чайка се рееше отгоре, белите й крила бяха огрени от светлина. И двамата я гледаха как се отдалечава от тях, спускайки се ниско към водата.

Сол се размърда.

— Удобно ли ви беше в бараката?

— Да. Много удобно — отвърна тя.

— Хубаво.

— Благодаря, че го уредихте.

— Няма проблем.

Любезният разговор беше като гипсова отливка около деликатните кости на онова, за което и двамата се страхуваха да говорят: Джексън.

— Мога да ви откарам до колата ви след малко.

Тя кимна.

— Благодаря.

— Къде отивате след това?

— В Хобарт, предполагам. Може би ще се опитам да се свържа с някои от старите приятели на Джексън. Ще се оправя — каза тя с храбра усмивка, която не стигна до очите й.

Сол си я представи как ще ходи насам-натам из Хобарт, ще разпитва за Джексън… и разбра, че идеята не е добра.

Цялото напрежение, изчезнало при гмуркането, започна да се връща в тялото му, стягайки слепоочията и основата на челюстта му.

Той погледна към бараката, прехвърляйки една идея през ума си. Тук, на Уотълбуун, едва ли някой помнеше Джексън, тъй като не се беше вясвал от времето, когато беше петнадесетгодишен. Но в Хобарт имаше хора, които знаеха.

След малко Сол произнесе:

— Бараката ще е свободна още известно време. Ако искате, можете да останете.

* * *

Веднъж ме попита защо сме се скарали със Сол и аз ти казах.

Но това беше само половината от истината.

Аз се бръснех тогава и внимателно разнесох пяната по брадата си, докато обмислях отговора. Трябваше да го направя правилно.

Беше рожденият ми ден, започнах аз, и усетих как сърцето ми започва да бие силно. Щях да правя барбекю долу на скалата, близо до мястото, където живеех. Не бях организирал много такива неща, но тази година исках, защото имаше… едно момиче. Което смятах за специално. Исках да я запозная с приятелите си.

Прокарах бръснача по бузата си, изтегляйки устните си настрана, за да държа кожата опъната, когато ти казах:

— Сол се появи късно — освен това пиян — но бях толкова доволен, че е дошъл. Прегърнах го през раменете и го поведох към барбекюто, където стоеше гаджето ми.

Преди той да е произнесъл и дума знаех, че ще разиграе театър за нея. Виждах го от начина, по който я гледаше.

— Наистина ли? — попита ти внимателно, гледайки отражението ми в огледалото.

Засмях се мрачно.

— Не можех да направя нищо. Той винаги трябваше да получи момичето. Видях го с нея по-късно същата вечер. Точно пред мен — сякаш изобщо не му пукаше. Сякаш искаше да видя.

— Съжалявам.

Аз свих рамене. Опитах се да придам ведрост на гласа си.

— Може да е било за добро. Сол продължи да се вижда с нея, така че аз се изнесох от Тасмания за няколко месеца.

— Тогава ли замина за Южна Америка?

— Да. Пропътувах Чили и Перу, след това прекосих Бразилия. Карах сърф, бродих из планините, работих в пътното строителство, купих си мотоциклет в Бразилия. Беше хубаво време — правех хубави неща.

— А когато се върна?

— Със Сол живееха заедно на север. Аз останах долу на юг. Не се виждахме.

— Още ли са заедно?

— Не. Вече не.

— И не можеш да му простиш?

Оставих самобръсначката и стиснах ръба на мивката, навеждайки глава.

— Той е лъжец. Не мога да му вярвам.

Ти прекоси банята и сложи длан между плешките ми, като ме галеше успокоително. Имах чувството, че стигаш някъде дълбоко вътре в мен, облекчавайки ме там, където дори не съм знаел, че продължава да боли.

Вдигнах очи и погледите ни се срещнаха в огледалото.

— Мислиш ли, че хората могат да се променят, Ева. Смяташ ли, че е възможно?

Мисля, че интензивността на въпроса ми те стресна, защото ти отпусна глава и каза:

— Да. Хората могат да се променят.

Само че това, което ме ужасяваше, беше: ами ако не могат?