Луси Кларк
Единствен дъх (30)

29.

Ева прегърна Кали и вдъхна лекия полъх на парфюма й, когато се срещнаха на кея в Уотълбуун. Никоя от тях не заговори; само се държаха една друга; между тях преминаваше мълчаливо извинение, опрощаващо напрегнатите седмици след последния път, когато бяха заедно.

Накрая Ева отстъпи назад, без да пуска пръстите на Кали.

— Какво ще кажеш да си вземем по едно кафе и да седнем на кея? — Имаха да си кажат толкова много неща, не й се искаше да влизат в колата и да се приберат веднага в бараката.

— С удоволствие.

Кафемашината на фериботната станция беше развалена и единственото нещо, което се продаваше, бяха непривлекателни опаковани сандвичи и сладолед. Те си купиха две фунийки и разкъсаха опаковките, докато вървяха по дебелия бетонен кей.

Поглеждайки към облачното небе, Кали каза:

— Едва ли е най-подходящото време за сладолед, нали?

— През последните няколко дни тук беше студено. Идва есен.

Те седнаха на края на кея, провесили крака отстрани. Водата миришеше различно от тази в залива, с по-тежък мирис на сол и машинно масло. Те погледнаха над водата към търкалящите се хълмове на Уотълбуун.

— Господи, красиво е тук — каза Кали. — И толкова тихо. Забравяш всичко.

Ева кимна.

— Разкажи ми сега за шоуто. Как се чувстваш? Съжалявам, не знаех, че всичко това се случва.

Кали махна с ръка.

— Не съм сигурна, че дори ми пука много. Беше тъпо шоу. Нямам идея как изобщо е възложено. — Тя облиза отстрани фунийката със сладолед. — Всъщност, Майкъл ми изпрати имейл вчера. Нали се сещаш — Майкъл от ВВС? Онзи, дето фъфли?

— А, да.

— Пише, че имало исторически серии, които започват следващия месец, и че търсят продуцент.

— Ти проявяваш ли интерес?

— Голям. Това са предимно студийни снимки, така че ще съм в Лондон. — Тя изпъна крака напред, гледайки пръстите си. — Мислих си много за онова, което каза, Ева. За това, че бягам от нещата. — Тя направи пауза. — От интимност.

— Виж, аз не трябваше…

— Напротив, имах нужда да чуя това. И то е истина. — Тя въздъхна. — На тридесет съм, а най-дългата ми връзка продължи осем месеца. Това е покъртително.

Ева понечи да каже нещо, но Кали не беше свършила.

— Така че искам да прекарам известно време на едно място. Да забавя темпото. Да дам шанс на нещата да се случат.

— С Дейвид?

— Какво, вечния ерген? — каза тя с вдигнати вежди. — Не, не Дейвид. — Просто на живота най-общо. Вечно летя от един договор към следващия, правейки го за кариерата или за джоба си… но не за мен. Ще е добре да позабавя. Въодушевена съм за това.

Ева погледна Кали и се усмихна.

— В такъв случай съм доволна. Наистина съм доволна.

Кали отметна глава назад и тръсна косата си.

— Както и да е, а с теб какво става? Срещнала си се с Джинет. Как мина? Кажи ми всичко. Как е Сол? Ти как си?

Ева гледаше как стадо малки рибки се движат под краката им. Тя отчупи края на фунийката, натроши я и я хвърли във водата. Рибата се стрелна към повърхността, грабна малките трошици и изчезна с тях.

— Сол и аз… виждахме се доста често.

— О…

Ева започна да говори, разказа на Кали всичко: за седмиците след помятането, когато Сол я посещаваше всеки ден и й помагаше да се съвземе от мъката; за красивите моменти, които бяха прекарали, докато се гмуркаха заедно в залива; за неочакваното пътуване до болницата да видят Дирк — и дори за най-неочакваната нощ в мотела. Говореше за колебливата връзка, която се бе развила след това, но гласът й помрачня, когато каза на Кали как всеки миг щастие със Сол беше пронизан от вина. Каза й за решението си да се отдалечи за известно време от Сол, за да може да помисли. Когато завърши, Ева издиша с облекчение, че най-после е изрекла всичко гласно.

— Влюбена ли си в Сол?

Кали винаги бе задавала най-трудните въпроси по най-директния начин.

— Честно казано, не знам. Обичам да съм с него, но…

— Но какво? — попита Кали.

Ева погледна към водата.

— Но съществува Джексън. Винаги ще съществува Джексън.

Кали не каза нищо.

— Мислиш ли, че всичко това — Сол и аз — е грешка?

Кали сви рамене.

В работата си Ева беше виждала какви ли не неестествени връзки. Беше помагала да се изроди бебе със съпруга на жената и екссъпруга в стаята; беше виждала сурогатна майка, която се беше влюбила в бащата; беше виждала двадесет и двегодишна жена да ражда дете от доведения си брат. Опитваше се да не съди и вместо това третираше хората като индивиди, а не като ситуации. Но беше далеч по-трудно, когато се отнасяше до самата нея. Когато си помислеше за Сол, виждаше в съзнанието й да проблясва надпис: ТОЙ Е БРАТ НА ДЖЕКСЪН. Искаше й се да може да се измъкне от тяхното минало и да се срещнат отново — да види как ще се чувстват без да носят бремето на всичко, случило се преди.

— Вече и аз не знам какво чувствам. — Тя поклати глава. — Може би просто трябва да се махна оттук.

Двете се умълчаха за момент, думите се носеха между тях. След това Кали каза тихо:

— Исках да говоря с теб за това. Да си дойдеш вкъщи. — Тя избърса ръце и ги отпусна в скута си. — Мислех, че може би — ако искаш — е добре да се приберем заедно. Имам свободна стая в апартамента си. Можеш да се нанесеш в нея.

— Чудесно предложение, Кали. Изкушаващо предложение. Би било чудесно да живея при теб. Но аз… просто не знам. — Ева прокара пръсти по устните си. — Има толкова много неща тук, които ми се струват… недовършени.

Кали кимна.

— Не се опитвам да те разколебая, но може би връщането ти в Лондон към кариерата ти би било нещо добро.

Ева погледна настрани, питайки се дали в действителност тя не си мислеше: Би било добре да оставиш Сол.

— Не е нужно да вземаш решение веднага. Летя в петък. Ако искаш да дойдеш, още има свободни места. Можем да се приберем заедно. Но ако решиш, че имаш нужда да си тук по-дълго — каза Кали, като я гледаше настойчиво, — тогава също няма проблем.

 

 

В къщата на Дирк Сол намери едно място за паркиране зад ръждясала Хонда с хлабава броня. Сутринта беше облачна и плоското сиво небе висеше ниско над улицата. След Уотълбуун къщите изглеждаха прекалено наблъскани една до друга, пъзел от бетон и тухла.

Дирк беше този, който предложи да се върне вкъщи. Беше прекарал в Уотълбуун десет дена и каза на Сол, че е време да продължи с живота си.

Дирк се изви в седалката си да погледне Сол.

— Исках само да кажа, че ти благодаря, задето се погрижи за мен така. Това означава много.

— Беше хубаво да си при мен — каза Сол. Помълча малко, след това попита: — Как беше, когато отиде в Уорингтън да видиш Джексън? Изглеждаше ли щастлив? — Това беше нещо, което ядеше Сол отвътре, което не му даваше мира. Той нито веднъж не беше питал Дирк за живота на Джексън в Уорингтън, дори не беше искал да чуе неговото име. Но сега имаше нужда да запълни тези празнини, да се опита да разбере какво е ставало в света на брат му.

— Истината е — каза Дирк, — че двата пъти, когато отидох там, се върнах разтревожен. Джексън не беше той самият. Изглеждаше изтормозен, сякаш животът го е съсипал. Знаеш го какъв беше, винаги готов да разкаже история или шега. Но не и там. Онова място просто го стопи.

— Мислиш ли, че е знаел, че Кайл не е негов?

— Смятам, че дълго преди това е имал съмнения. Но той винаги е обичал момчето. Джинет накрая му каза истината за Кайл, месец, преди Джексън да замине за Англия.

Сол се изненада.

— Мислех, че е заминал веднага след като е разбрал.

— Не. Предполагам, че се е опитал да оправи брака си. Или Джинет го е притискала. Когато накрая си тръгна, дойде тук без нищо. Само с паспорта си. Дори не носеше сак. Дадох му някои от твоите стари дрехи, да изкара някак.

— Защо не си е взел багажа?

— Не искаше Джинет да знае, че си тръгва… или че заминава в Англия. Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого.

Това се беше видяло странно на Сол. Джинет беше казала, че дори нямала представа, че Джексън е в Англия, докато не чула новината, че е умрял. Какво би променило, ако е знаела къде е?

Колкото повече информация имаше Сол, толкова по-малко смисъл виждаше. Ева каза, че й се струвало, че ще полудее от толкова въпроси без отговор, и имаше нужда да ги остави. Но Сол не беше готов да го направи.

— Това, което продължавам да не разбирам — каза той, — е защо Джексън не се е развел с Джинет, преди да се ожени за Ева.

— Знам, знам — поклати глава Дирк. — Казах му, че е луд. Че може да свърши в затвора, за Бога! Но той ми отвърна, че искал да бъде с Ева… и че нямало начин Джинет да подпише документите за развода.

— Накрая е щяла да подпише.

— Предполагам. Но щеше да създава проблеми, сигурен съм. Тя е странно момиче. Не знам какво видяхте в нея с Джексън, наистина не знам. — Дирк извади ръка от джоба си и се почеса по темето. — Както и да е: стореното — сторено. Не мисля, че нещо от това има голямо значение сега, когато той е мъртъв.

Сол почувства силата и окончателността на тази дума в гърдите си. Брат му беше мъртъв — и никога нямаше да могат да се сдобрят. Той усети дълбока болка вътре в себе си, сякаш нещо, което се е опитвал да изгори, драска да излезе на повърхността.

— Иска ми се да бях говорил с него — каза Сол внезапно. — Не трябваше да позволя враждата ни да продължи толкова дълго. Гордостта ми беше наранена, това е всичко. Гордост.

— Ах, Сол — каза Дирк. — Не вземах страна по онова време, защото и двамата сте мои синове, но Джексън — той беше този, който се държеше лошо. Той трябваше да се извини, но поради твърдоглавието си не го направи. Стореното — сторено.

Дирк погледна Сол внимателно.

— Само ми обещай, че няма да прекараш целия си живот в съжаления, че не е било различно. Аз прахосах голяма част от моя, мислейки: „какво щеше да стане, ако“. Какво щеше да е, ако майка ти не беше отишла на Ийгъл Кейп онзи ден? Какво щеше да стане, ако се бях прибрал вкъщи в момента, в който видях пушека? Какво щеше да стане, ако ви бях оставил с брат ти у съседите и бях отишъл право при пожара, и се бях опитал да я измъкна от гората сам? Ако „ако-тата“ бяха рефрени, да съм написал цяла проклета симфония! Можем да изгубим един човешки живот, искайки. Имаме това, което имаме, не е ли така? И аз ще бъда благодарен за това.

 

 

Сол продължи с колата към лабораторията, объркан от разговора си с Дирк. Когато пристигна, си направи кафе, поговори кратко с шефа си за събиране на нови проби от терен по-късно тази седмица, и след това отиде до бюрото си. Включи компютъра, но не започна да работи веднага. Дирк му беше дал албум със снимки, който да предаде на Ева, и Сол го сложи на бюрото си и го разтвори.

Дебелите картонени страници бяха с потъмнели краища, капчиците лепило се бяха изронили под целофана. В топлото оживление на лабораторията той разглеждаше снимки на себе си и Джексън от ранните им тийнейджърски години. Обърна няколко страници, отминавайки образите на двамата с кльощави крака, стърчащи от покрити със солени петна шорти.

Имаше една снимка на Джексън на плажа, държащ две австралийски сьомги за опашките. Сол си спомняше как е правил снимката: бяха излезли на риболов точно отвъд плитчината на Ийст уей. После сготвиха рибата на яхния и изядоха по една купичка от нея в каросерията на вана на техен приятел, когато небето се стъмни.

На следващата страница имаше снимка, която не беше виждал от години. Беше правена през едно лято на Уотълбуун на високите, покрити с лишеи скали на нос Грег. На снимката двамата се хвърляха от камък, който сигурно беше поне четиридесет метра висок. Обективът ги бе хванал в секундата, след като бяха скочили. Косата на Джексън — тогава дълга — се вееше назад, широките му шорти бяха залепнали към бедрата му. Устата и очите на Сол бяха широко отворени, ръцете — вдигнати нагоре, краката ритаха, сякаш тичайки по въздуха. Слънцето огряваше лицата им, правеше загорените им тела да блестят като златни.

Бяха прекарали часове на скалите, гмуркаха се и изскачаха нагоре, предизвиквайки се един друг — кой ще изкрещи най-силно, кой ще скочи най-високо. Той си беше позволил да забрави колко близки са били някога, но сега това се връщаше като обвинение.

Обхвана го мъчително чувство и гърлото му се сви. Преглътна с усилие, но изгарящото усещане се надигаше през него, разпъвайки разкъсаната му трахея. Да, може и да беше нарекъл брат си измамник, но това не беше целият Джексън. Той беше братът, който изтегляше Сол на скалите, когато Сол бе прекалено уморен, за да се измъкне от прииждащата вълна; той беше братът, който сложи йод на гърба му, когато Сол се ожули на рифа при едно гмуркане.

Той обичаше брат си. Липсваше му.

Раменете му се разтресоха и той притисна пръсти в ъгълчетата на очите си.

По коридора отвън се чуха стъпки и Сол бутна стола си обратно, изтри лицето си и стана. Албумът със снимки падна на пода с трясък и той се извърна от него, тръгвайки към другия край на лабораторията. Пое си дълбоко въздух и се опита да успокои дишането си. Стъпките отминаха вратата на лабораторията и продължиха нататък.

Той отвори един прозорец да влезе чист въздух. След като се съвзе, отиде и вдигна албума. Картонените страници се отвориха на снимка, на която бяха с Джинет. Сигурно беше правена в няколкото месеца, докато бяха заедно. Той беше обвил ръка около кръста й и я гледаше усмихнат. Тя носеше косата си пусната, като червена вълна, и гледаше право в камерата, върху устните й играеше самодоволна усмивка. Сега си спомни, че беше поразен от тези устни, от начина, по който тя тръскаше коса, отпускайки я от конската опашка, от полюляването на бедрата й, когато се движеше.

Но когато си помисли за жената, в която тя се бе превърнала, не изпита нищо от това желание: той виждаше един разбит, контролиращ човек, който бе излъгал Джексън за Кайл, за да го спре да си тръгне.

В съзнанието му изплува някаква мисъл, нещо свързано с Джинет и Джексън, която той не можеше напълно да хване. Сякаш се опитваше да я прочете под вода, толкова размазано беше посланието, недостатъчно ясно, за да се разбере.

Той продължи да се връща към факта, че Джексън не е искал Джинет да знае за него, че е в Англия. Да не би да е мислел, че ще го последва?

По челото му изби пот. Напред се бутаха още въпроси, измъчваха го. Защо Джексън не беше подал молба за развод, когато е решил, че иска да се ожени за Ева? Определено е имал причини за това, ако един тест за бащинство докажеше, че Кайл не е негов. И защо беше тръгнал без никакъв багаж, сякаш е бил отчаян да се освободи от нея?

Беше ясно, че е бягал от Джинет, но това, което Сол не можеше да разбере, беше защо.

* * *

Не знам дали някога си правила нещо, за което да съжаляваш, Ева. Аз не мога да си представя. Нямам предвид онези дребни съжаления като нещо, което ти се иска да не си казал — а онези, които те държат буден нощем, когато останалият свят спи. Онези, които те карат да си задаваш същностни въпроси за това кой си и на какво си способен.

Аз съжалявам за много неща. Те покарват като изкривени клони от корените на решение, което взех, когато бях петнадесетгодишен. Случилото се в онзи ден не е история, която е нужно да ти разказвам, Ева. Прехвърлял съм я хиляди пъти в главата си, но никога не проявих смелост да я кажа гласно.

Точно това е моят проблем — винаги съм бил страхливец.