Луси Кларк
Единствен дъх (6)

5.

Ева паркира взетата под наем кола на тротоара срещу къщата на Дирк, но не излезе. Дланите й бяха влажни от стискането на волана и тя ги избърса в дънките си.

Тя изследва къщата на Дирк, която изглеждаше забравена и уморена на следобедното слънце. Червени люспи боя се белеха от набъбналите обшивки, разкриващи бяла мазилка. Предната градина беше буренясала, отстрани лежаха две счупени саксии. Завесите бяха дръпнати и тя си помисли, че това може да е знак, че той е вътре.

Тя усети, че й се гади от нерви и очакване, изскочи от колата, прекоси улицата и измина късата пътека до входната врата. Нямаше звънец, така че почука, след това се отдръпна с отпуснати отстрани ръце. Надяваше се Дирк да е вътре; беше нетърпелива да чуе гласа му, да открие Джексън в неговото лице.

За какво ли щяха да си говорят, дали щеше да има някаква обща тема, освен тази за Джексън. Тя се опита да си спомни разходките, за които бе споменавал Дирк в писмата си, името на книгата, на която се бе наслаждавал, когато писа последния път, но информацията й убягваше. Искаше й се между тях да се създаде близост, нещо трайно, така че да имат причина да поддържат връзка.

Отвътре се чу движение, сякаш по пода се премести стол. По-късно вратата бе отворена от мъж в трикотажна риза, запасана в джинси. Той беше без обувки и се виждаше, че сивите му чорапи са изтънели на пръстите.

Дъхът й спря, когато откри следи от Джексън в ъгъла на носа му, линията на веждите, нюанса на очите.

— Дирк?

— Да?

— Аз съм Ева Боу. Съпругата на Джексън.

Дълбоки бръчки набраздиха челото му. Той го разтърка с ръка, сякаш се опитваше да си спомни за тази уговорка. Кожата на страните му беше яркочервена, спукани капиляри се простираха върху лицето му като географска карта.

— Какво… какво правите тук?

— Опитах се да звънна.

Той погледна покрай нея, сякаш очакваше да види още хора.

— Идвате от Англия?

Тя кимна. Пръстите на краката й се свиха в сандалите, когато му каза:

— Тръгнах преди три дни. Аз… исках да дойда в Тасмания. Да видя откъде е Джексън. Къде е израснал. Да се запозная с вас. — Тя се хвана, че дрънка прекалено много и млъкна.

Дирк се взираше в нея.

— Това е дълъг път.

— Да.

Той се отдръпна от вратата.

— Заповядайте, влезте.

Въведе я в малка дневна с изтъркан зелен диван, обърнат към прозореца. На малка странична масичка стояха бутилка уиски и чаша, един телевизор работеше с изключен звук, някакво дневно шоу с наконтена водеща. На дъното на секцията беше натрупана голяма купчина с видеокасети и това по някакъв начин я успокои: Дирк беше човек, който още не бе превключил от видеокасети към дивидита, въпреки че бе имал повече от десетилетие да го направи.

— Сядайте — каза Дирк и посочи към дивана.

— Благодаря.

Той изключи телевизора и застана пред него, приглаждайки с ръка изтънялата си на слепоочията коса. После разкърши рамене. Беше едър мъж, висок и широкоплещест. Тя си представи, че някога е бил с мускулесто телосложение, но сега изглеждаше сякаш всички мускули са издишали, отпускайки се удобно в старостта.

— Значи така. Вие сте Ева.

— Да.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Нещо за пиене?

— Вода.

Той излезе с тежки стъпки от дневната и тя изпусна въздуха от дробовете си, който бе сдържала. Откъм кухнята се чу отваряне на шкаф, подрънкването на чаши, бучене на кран.

Докато беше сама, Ева огледа стаята. По сивкавите стени нямаше картини, килимът на пода беше тънък. На перваза на прозореца до счупената мачта на един корабен модел беше сложен месингов барометър. Върху прашната масичка за кафе стояха няколко изсъхнали лилии в празна водна чаша и тя се запита дали не бяха тук от смъртта на Джексън.

Дирк донесе две чаши вода на поднос. Сложи ги до цветята и ръцете му се разтрепериха, когато подаде едната на Ева. Изглеждаше по-стар, отколкото си го бе представяла, по-загорял и уморен около очите.

Той остана прав, казвайки:

— Малко шокиращо е.

— Да, съжалявам. Звънях, но никой не се обади. Дори не можах да оставя съобщение. Мислех да пиша… но не бях сигурна, че писмото ще стигне до вас навреме.

— Щеше да е по-добре да изпратите гълъб — пошегува се той. — Какво правите тук?

— Аз… — Тя заекна, внезапността на въпроса му я изненада. Тя прокара палец напред-назад по студената извивка на чашата. — С Джексън планирахме да дойдем тук заедно през есента, така че си помислих… ами, помислих си, че мога да дойда…

Ева се размърда на дивана, несигурна какво друго да каже. Очите й обиколиха стаята и паднаха върху една снимка, забита с гвоздей, на стената.

— Джексън — каза тя и й се зави свят от удоволствието да види неговия образ тук.

Дирк се обърна да проследи погледа й.

— Сниман е на Националния ден на Австралия… беше деветнадесетгодишен.

На снимката Джексън изглеждаше невинно млад и загорял, без бръчките, които бяха започнали да се образуват около ъгълчетата на очите и устата му. Беше полуусмихнат, устните му бяха извити нагоре. Стоеше на една опърлена от слънцето ливада, облечен в синя жилетка, която го поглъщаше. Косата му беше дълга до раменете, по-дълга, отколкото тази, с която някога го бе виждала.

Ева се наведе по-близо, забелязвайки нещо друго. В дясната си ръка той държеше полуизпушена цигара, непринудената му поза подсказваше комфортност, която идва от навика. Тя нямаше представа, че някога е пушил. Почувства се странно незащитена от това, че не знае. Искаше й се да попита Дирк колко време е пушил, но знаеше, че има нещо унизително във въпроса.

Тя отклони погледа си от цигарата и се фокусира върху Дирк, който казваше:

— Адски много ми липсва. — Той внимателно се отпусна в стола срещу нейния, питайки: — Какво се случи в онзи ден? Може ли да ми разкажете?

— Да. Разбира се. — Ева остави чашата с вода и сключи ръце в скута си. — Бяхме на гости на майка ми за уикенда. Тя живее на южния бряг, в Дорсет. Джексън беше станал рано, да ходи на риболов.

— За какво?

— Костур или треска — отвърна тя, доволна от въпроса. Дирк все пак е бил рибар някога. — Замяташе от едни скали… но денят беше бурен. Силен вятър, силно вълнение. Бил е пометен от една вълна. — Тя завъртя брачната халка около пръста си. — Дойдоха спасителна лодка и хеликоптер. Претърсваха целия ден…

— Той винаги е бил силен плувец.

— Температурата на водата… беше само осем-девет градуса. Той беше в зимни дрехи. Това би затруднило всекиго.

Дирк поклати глава:

— През толкова години работа на рибарска лодка не съм загубил никого. А Джексън — въздъхна той тежко — просто е ловял риба с въдица и е паднал.

— Тялото му — започна Ева, но се поколеба. Тя още чакаше потвърждение, че трупът, изхвърлен в Плимут, е идентифициран като Джексън. След няколко дни щеше да знае. Най-после. И тогава? Ако беше той, да се върне вкъщи, да направи някаква погребална церемония, така че тялото му, или неговите останки, да могат да бъдат погребани? Тя осъзна, че още няма смисъл да казва на Дирк, докато не разполага с факти. — Още се надяват, че тялото му ще бъде открито.

— За мен няма значение — каза той, свивайки рамене. — Океанът е добро място. Предпочитам да е в него, вместо в някакъв отвратителен ковчег в земята, където ще го ядат червеи.

Ева се замисли за това за миг и реши, че може би е прав. Може би Джексън би предпочел това. Тя допи водата си и каза:

— Поменът за Джексън беше хубав. Дойдоха много хора.

Дирк кимна.

— Имаше книга за посетителите, не я донесох… но ако искате да я прочетете, мога да ви я изпратя?

— Мило е от ваша страна, че го предлагате. — Той се пресегна към бутилката с уиски и си наля една чаша. Тя можеше да подуши острите пари, когато той я вдигна към устата си. — Тук също направихме помен.

— Така ли? — изненада се тя. — Къде?

— На Маунт Уелингтън. Недалеч от нас. — Той си наля ново питие, пресушавайки чашата.

Заболя я, че не е знаела, че не е била поканена. Би й се искало да знае кой е дошъл да го оплаче, какво е казал, дали са погребали някакви негови лични вещи, но Дирк стана и каза:

— Мисля, че трябва да изпием по едно за Джексън.

Той излезе от стаята и се върна миг по-късно с допълнителна чаша. Взе бутилката с уиски и Ева се опита да му каже, че е с кола, но той вече бе налял алкохола в нейната чаша и пълнеше своята.

— За Джексън! — вдигна тост.

Ева отпи малка глътка. Винаги бе мразила уискито и вкусът му накара стомаха й да се преобърне. Задиша дълбоко през нос, докато гаденето премина, след което дискретно отмести чашата.

Докато продължаваха да говорят, Ева гледаше въздействието на алкохола върху Дирк. С всяка глътка той ставаше все по-сърдечен.

— Спомням си как Джексън се гмурна за първия си морски охлюв — каза Дирк, оставяйки чашата с уиски на коляното си. — Не е бил повече от осем-деветгодишен, когато се гмурна право до онази плитка издатина. Те бяха там — всички охлюви, строени в редица; той си намери остър камък и откърти най-големия от тях от скалата. Дойде ухилен, държеше го във въздуха като трофей. Беше прекалено развълнуван, за да спре да се гмурка, така че го пъхна в джоба на плувките си и продължи… Виждали ли сте някога морски охлюв? — попита Дирк.

Тя поклати глава.

— Големи са колкото ръка, черупка от едната страна и тъмно жилаво месо от другата. Когато Джексън свърши, изтича на брега да покаже на Сол и на мен, опитвайки се да извади онзи охлюв от джоба си. Но той се беше впил в бедрото му толкова здраво, че нямаше никакъв шанс да го отскубне от себе си. Реших да го поизплаша, като му казах, че охлювът трябва да е цял месец извън солената вода, за да отпусне хватката си. Да бяхте видели само малкото му личице! Разбира се, накрая охлювът го пусна. Но остави белег, който трая цяло лято. Все го дразнехме, че това е следа от целувка — каза той и лицето му се сбръчка в усмивка.

Дирк продължаваше да говори и говори, очите му се оцъклиха и тя го хвана, че започва да заваля думите, но въпреки това слушаше внимателно. Дори когато заради уискито той обърка имената на синовете си и каза, че нейният Сол винаги е бил пътешественикът, а Джексън — тасманийското момче, тя не го прекъсна. Не би направила нищо, за да спре словесния поток, защото беше доволна да слуша думите на някой, който е обичал Джексън толкова силно, колкото нея.

— Близки ли бяха Джексън и Сол? — попита тя.

— Много, като двете части на мида. Правеха всичко заедно. Бяха едно неуморно малко дуо. Ставаха рано и скачаха от вълнолома на Уотълбуун да търсят изгубени риболовни кукички, продаваха ги на туристите и така си изкарваха допълнително джобни.

— Но от известно време не са били близки?

Той поклати рязко глава.

— Сол още ли живее в Тасмания?

— Да. Работи в университета в Хобарт. Над някакъв голям проект върху главоноги. — Той отпи глътка уиски и тя го видя да трепва, слагайки ръка върху корема си.

— Хобарт. Там ли живее?

— Не, не. Премести се на остров Уотълбуун. Построи си къща на Шоул бей.

Ева наклони глава.

— Там, където на времето сте имали барака?

— Да, красиво място. — Той добави тихо: — Но с прекалено лоши спомени за мен.

— Бих искала да се запозная със Сол.

Изражението на Дирк стана предпазливо.

— Защо?

— Бил е брат на Джексън.

— Ами, не мисля, че той ще гори от желание.

— Това е важно за мен.

Той я погледна внимателно.

— Съжалявам, Ева, но мисля, че е по-добре да забравите за идеята. — След което надигна чашата и пресуши уискито.

* * *

Джексън й беше споменавал, че баща му обича да пие, но не беше казвал изрично, че е алкохолик. А той беше; тя можеше да го види по зачервената кожа, спуканите вени по лицето и начинът, по който пръстите му стискаха чашата. Засегна я, че Джексън е пропуснал тази информация, сякаш не й е вярвал достатъчно, за да й покаже тъмните кътчета от живота на своето семейство.

Тя се запита как ли би се почувствал сега, ако можеше да види баща си как се напива, след като Ева е пропътувала хиляди километри да се срещне с него. Тих гняв заклокочи в нея, когато си помисли за многото позвънявания, останали без отговор, за поканата, която му бе изпратила за помена… и на която той не бе реагирал.

Почувства го като лична обида към Джексън и преди да успее да се възпре, вече произнасяше:

— Не дойдохте на сватбата ни.

Дирк сви рамене.

— Англия е далече. Много пари. — Той си наля още уиски, гърлото на бутилката издрънча срещу чашата; той я разклати, след което отпи. Това третата или четвъртата беше, откак беше дошла?

— Не ви ли интересуваше за кого ще се ожени синът ви? — притисна тя Дирк, искайки да разбере причината за отсъствието му.

— Знаете ли какво? — каза той и в тона му имаше нещо, което не й хареса, някаква разпуснатост, сякаш онова, което бе сдържал, започваше да се разкрива. — Не ме интересуваше. Защото не исках да се жени за вас.

Очите й се разшириха.

— Мислех, че напълно се е побъркал! И му го казах. — Той поклати глава. — Вие двамата изобщо не биваше да се жените.

Тя се почувства така, сякаш всичкият въздух е бил изкаран от дробовете й.

— Какво?

Дирк прокара ръка по лицето си, издишайки шумно. След това стана на крака и прекоси стаята несигурно. Подпря се на перваза на прозореца и погледна към улицата.

— Дирк? Защо казвате това?

Той сви рамене.

— Никога нямаше да го видя отново. Той нямаше да се прибере вкъщи, при положение че беше женен. Това е всичко.

Сълзи опариха гърлото й.

Когато Дирк се обърна, изражението му беше омекнало и тя си помисли, че ще се извини. Но тогава той каза:

— Чуйте, Ева, виждам, че сте обичали Джексън. Съжалявам за това, което преживявате. Наистина. Но момчето ми е мъртво. И това, че сте тук, не подобрява ни най-малко нещата. Затова смятам, че ще е най-добре, ако сега си тръгнете, разбирате ли?