Луси Кларк
Единствен дъх (5)

4.

Пътуване с автобус до „Гетуик“, дълго чакане в претъпкания салон за заминаващи, място в самолета с прашна облегалка за глава, досадно спиране за зареждане с гориво в Дубай, още дванадесет часа в същата неудобна седалка, трескаво тичане до терминала за вътрешни линии в Мелбърн и после по-малък самолет директно до Тасмания.

Докато се спускаха през разкъсаните бели облаци, Ева се взираше през надраскания прозорец на самолета. Южният океан срещаше тасманийския бряг, който се разгъваше в множество протоци, заливи и набраздени от вятъра канали. Виждаха се обработваема земя, гори, хълмове и само тук-там пръснати къщи. Това, което я удиви, беше пространството. Почти една четвърт от Тасмания беше обявена за национален парк, изолирана островна пустош, изпаднала от брега на континентална Австралия.

Тя почувства симетрията на пътуването си, което се развиваше в обратна посока на полета, който Джексън бе направил към Великобритания две години по-рано. Така се бяха запознали: на самолета, Ева се качи в Дубай след седмица, прекарана с Кали, която снимаше там.

Тя имаше тежък махмурлук, който се влошаваше от потискащата мисъл за връщане в Дорсет, където продължаваше да живее с майка си, докато се опитваше да спестява за собствено жилище. Едва регистрира мъжа на седалката до себе си, когато потъна в своята и извади книгата си. Чак когато той се представи, тя се обърна и го погледна както трябва. Той имаше светлосини очи, ясни и студени на фона на загарялото лице, и се усмихна, когато й протегна ръка, разкривайки редица от силни бели зъби.

— Трябва да ви предупредя — каза той; провлачените гласни в акцента му прозвучаха приятно в ухото й. — Лесно се отегчавам… качих се на този самолет в Австралия. Ако искате да си смените мястото, сега е моментът.

Беше се хванала, че се усмихва, и когато погледна надолу, видя, че той още стиска ръката й.

Като всеки пътник, и той не обичаше да говори за това откъде е, а къде отива. Задаваше й въпрос след въпрос за Англия и тя му беше разказала за трескавото темпо на столицата и за това, че се простира с километри. Каза му, че Биг Бен всъщност не е името на часовниковата кула, а на камбаната в него, и че части от Лондонския Тауър са на повече от деветстотин години. Каза му какво харесва в Англия: културата, историята, различните градове, земеделието. И какво мрази: гълъбите, времето, политическата коректност, която те докарва до лудост.

В замяна той й каза, че е морски биолог и тя бе очарована от историите му за работата на корабче за гмуркане на Големия бариерен риф, където водел туристите по проект за възстановяване на коралите, или за трите месеца, през които обучавал тийнейджъри да се гмуркат по време на летните лагери по източните брегове на Тасмания.

След като стюардесите минаха с количката с напитки, той й наля чаша червено вино от малка бутилка, след това се облегна в седалката си и каза:

— А сега ми кажете вие, Ева, какво обичате в работата на акушерка.

Тя хареса въпроса и как той внимателно слуша отговора й.

— Всички предполагат, че това са бебетата — че акушерките най-много обичат новородените. Но за мен това е работата с жените. Аз трябва да споделям едно от най-интимните и най-важни преживявания в живота им. Това е привилегия.

Джексън дълго я бе изследвал, след това погледът му се премести към устата й.

Тя имаше чувството, че страните й пламват.

— Ами вие? Защо морска биология?

Той не бе отговорил веднага, седеше и мислеше. След това се усмихна и й каза:

— Една книга ме накара да искам да следвам морска биология.

Ева наклони глава заинтригувана.

— Повечето следобеди в събота аз и брат ми отивахме в един магазин за вещи втора употреба да търсим интересни находки. Понякога вземахме стари макари или колела за велосипед. Онзи следобед аз си купих стара раница цвят каки за долар. Когато я занесох вкъщи, намерих в нея пъхната книга. Казваше се „Морето около нас“ от Рейчъл Карсън, американска морска биоложка. Сега може да звучи глупаво, но по онова време — бях на тринадесет — имах чувството, че тази книга е трябвало да ме намери, сякаш се е промъкнала тайно и е пътувала дълго, за да стигне до мен. Написах името си вътре на първата страница и я прочетох от корица до корица. Кълна се, че гледам морето по различен начин оттогава. — Той направи пауза. — Изглеждаше сякаш някаква мистерия чака да бъде изследвана.

В този момент, докато седеше на седалката до него в тясното пространство на самолета, Ева усети нещо да докосва душата й.

Когато слязоха в Лондон, продължиха да говорят. Минаха през паспортна проверка на различни опашки, но се срещнаха отново след митническата. Ева беше отседнала за през нощта в празния апартамент на Кали, така че взеха едно такси през Лондон и той си взираше през размазаното от дъжда стъкло на прозореца, без да крие удивлението си от величието на града. Преди Ева да слезе, той я попита за телефона й.

Обади й се на следващата сутрин и прекараха следващите три дни заедно в леглото, ставайки само да си купят кроасани и прясно мляко. Когато тя най-после се прибра вкъщи в Дорсет, то беше, за да опакова нещата си и да се премести в града с един мъж, който едва познаваше.

Любовта я изненада със своята сила и внезапност, толкова различна от балансираните връзки, които бе имала преди. Сякаш бе попаднала в паралелна вселена, където съществуваха само тя и Джексън. В тези първи няколко месеца те картографираха един другиму телата си, създадоха диалог, изпъстрен с техни собствени интимни шеги, заместиха минало, което не бяха споделяли, с истинско и живо удоволствие от настоящето.

Сега Ева усети раздрусването и удара на самолета, когато колелата докоснаха пистата, вятърът бучеше срещу контролните клапи.

— Добре дошли в Тасмания — обяви пилотът и Ева почувства как сърцето й се свива.

* * *

Беше още сутрин, когато тя пристигна в хотела, така че остави багажа си, освободи се от зимните дрехи и облече памучна рокля. Краката й изглеждаха бледи и сухи, когато нахлузи чифт кожени сандали, след това излезе, за да придобие впечатления от града на Джексън.

Хобарт, столицата на Тасмания, беше разположен на бреговете на река Дъруънт с внушителното присъствие на Уелингтън Маунтин, извисяваща се зад него. Тя тръгна покрай яхтклуба, топлината на въздуха отпусна напрежението в мускулите й. Скъпи яхти и туристически корабчета бяха закотвени до очукани рибарски лодки и сенки на стрелкащи се малки пасажи риби нарушаваха повърхността, опитвайки се да клъвнат мокри корички хляб.

Беше събота, но нямаше и следа от бързането и трескавия ритъм на един град. Всички сякаш бяха в кафенетата, мъжете носеха маратонки или туристически обувки, а жените бяха с джапанки и по шорти. След Лондон Хобарт приличаше на село — малък, обикновен, спокоен.

Тя се понесе към Саламанка, където един пазар изпълваше улицата. Във въздуха се носеше мирис на плодове и понички със захар — на фона на лекия полъх откъм морето. Умът й едва регистрира сергиите, продаващи маслини, винтидж чанти, мънистени бижута, антикварни книги и купувачите, размахващи цветни торби в ръце. Единственото, което усещаше, беше празното пространство около себе си, където трябваше да е Джексън.

Представи си топлината на ръката му около себе си, сякаш вървяха заедно. Представи си, че го е накарала да спрат до сергията с антикварни бижута, за да може да огледа старите брошки и красивите джобни часовници, и как той иска да й купи най-красивия с парите, които и двамата нямаха. И после, докато вървят заедно, как й прошепва само тяхна си шега за мъжа с извитите нагоре мустаци, продаващ сайдер, а после я дърпа напред, за да я запознае с приятел, когото е забелязал, произнасяйки гордо:

— Това е съпругата ми.

Когато Ева погледна надолу, видя, че пръстите на лявата й ръка са разтворени, сякаш се протягат към него. Тя бързо мушна ръката си в джоба и побърза да се дръпне от навеса и да излезе на чист въздух.

Усети как краката я носят напред, пренасят я от най-скромния градски търговски център към улиците на жилищните квартали и я довеждат до добре поддържания парк, където група млади хора лежаха на тревата, говореха си и слушаха музика, и цигареният дим се виеше във въздуха. Две жени с ръчно боядисани поли стояха зад маса, отрупана с книги, върху която се четеше надпис: БЕЗПЛАТНИ КНИГИ.

Почувствала как я обзема замайване от часовата разлика, Ева намери една пейка под сянката на голямо каучуково дърво и седна да си почине. За последните тридесет и два часа не беше яла нищо, освен храната в самолета, от която й се гадеше, и си помисли, че ще си купи някакъв плод, а след това ще се върне в хотела и ще поспи.

Първо, обаче, извади мобилния си телефон и се опита да звънне на Дирк. Не беше успяла да се свърже с него, преди да напусне Англия, но докато телефонът звънеше и звънеше, тя си представи мъж, застанал с ръце в джобовете, леко приведен, как гледа на дисплея на телефона си номера й да проблясва, но не отговаря. Разочарована, тя прекъсна, решавайки вместо това да иде до къщата му.

Пъхна телефона обратно в джоба си, когато той внезапно иззвъня.

— Да? — отвърна тя в очакване.

— Кацна ли?

— О, мамо. — Ева прокара ръка през късата си коса. — Да, преди няколко часа.

— Как беше пътуването?

— Дълго. Но всъщност беше добре.

— В хотела ли си? — попита майка й с малко рязък тон.

— Не, седя в един парк. Излязох на разходка. — Тя погледна часовника си и осъзна, че щом тук е пладне, в Англия трябва да е полунощ. — Мамо — каза тя, внезапно разтревожена. — Какво има?

Настъпи пауза. Тя чу майка й да си поема дъх.

— О, скъпа — започна тя. — Намерили са труп.

Ева си взе дълга вана, изливайки миниатюрно шишенце хотелско масло вътре. Парата се въртеше в дъхащи на лимон облаци, когато тя съблече дрехите си и пристъпи в нея, горещата вода плъзна по глезените й. Тя се отпусна долу, облегна се назад и простена.

Труп.

Носен двеста мили покрай брега, точно отвъд Плимут. Съобщили по късните новини, каза още майка й. Правели изследвания, за да проверят идентичността, и след няколко дни щели да знаят резултата.

Ева беше искала тази новина.

Но същевременно не я бе искала.

Тя прегъна колене и се плъзна под повърхността на водата във ваната. Косата й се завъртя около лицето. Топлата вода изпълни ноздрите и ушите й, пукаше и пърпореше, притискаше се срещу очите й и стиснатите й устни. Пулсът й се ускори.

Тя се застави да отвори уста. Водата се разля по езика й, по вътрешността на страните й, по небцето, стигна до гърлото. Искаше й се да се изправи седнала, да се закашля, да отвори очи… но остана неподвижна.

Дробовете й започнаха да парят и тя усети как тежестта на водата я задържа долу. Тялото й изхвърляше паник сигнали, искрици болка прострелваха краищата на нервите й.

В този момент си помисли за Джексън под студените, безмилостни вълни, как дългите му ръце пляскат наоколо да се уловят за нещо, а тежестта на дрехите и ботушите му го тегли надолу. Представи си как очите му изпъкват от ужас и солта ги прогаря, докато той се бори да живее.

След това си представи момента, когато вече няма кислород и той вдишва… всмуква дълбоко в дробовете си ледената, солена вода.

Тя излезе бързо от ваната, разплисквайки вода по плочките на пода, с широко отворена уста и задъхана.

* * *

Така се чувствах, когато се оказах отдолу, Ева. Леденият шок от морето беше неописуем. Цялото ми тяло се сви — сърцето, мускулите, сухожилията. С тази първа плесница на водата всичките ми мисли бяха отмити.

Морето беше злобно и безмилостно — променяше посоката си, пулсираше, въртеше се, стискаше ме и ме дърпаше надолу. Атакуваше от всички страни. Дрехите ми станаха на рибарска мрежа, заплитайки ме още повече. Ритах и се мятах, задъхвах се, крайниците ми останаха без сили. Сякаш никога не бях влизал в море.

Не знам дали са били минути — или само секунди — преди водата да започне да ме вкочанява. Тялото ми се разтърсваше от тръпки, страхът от смъртта се издуваше в мозъка ми. Борех се, колкото можех, образът ти сияеше в съзнанието ми. Но постепенно цялата болка и усилие сякаш се изплъзваха с топлината на тялото ми, битката в мускулите… и се предадох.

Това е всичко, което мога да ти кажа, Ева — предадох се.