Луси Кларк
Единствен дъх (24)

23.

Ева дръпна прозореца на пикапа надолу, за да пусне пристанищния бриз вътре. Бяха паркирали на опашка на терминала на ферибота, чакайки да се качат на последния кораб към Уотълбуун. Покритият с кал пикап пред тях беше оставил двигателя включен и дизеловите пари изпълваха чистия солен въздух. Светлината започваше да избледнява и тя си помисли, че ще се стъмни, докато влязат вътре.

Обратният път от къщата на Джинет беше отнел шест часа. Пътна карта, бутилки вода и празни опаковки от чипс се валяха в краката й. Тя издуха няколко трохи от скута си, нямаща търпение да излезе от смачканите си дрехи и да се пъхне под душа.

Продължаваше да мисли как се бе прокраднала в къщата на Джинет по-рано, ровейки в шкафовете и гардеробите… с надеждата да намери какво? Знак, че Джексън е говорел истината? Знак, че е лъгал?

До нея Сол барабанеше с пръсти по волана, потънал в мисли. Изглеждаше изморен; по челюстта му бе набола брада и косата му стърчеше отзад, където се беше облягал на седалката. Осъзна със закъснение, че последните няколко седмица са били трудни и за него.

— Благодаря ти — рече тя внезапно. — За това, че ме откара до къщата на Джинет. — Сол бе жертвал уикенда си, за да прекоси с нея щата и да я върне обратно. Тя се запита дали не е била прекалено сурова към него, обвинявайки го за грешките на Джексън, докато той просто се е опитвал да я предпази от тях.

— Само съжалявам, че не мина по-добре — отвърна той.

— Не знам какво съм очаквала. С Джинет никога няма да бъдем приятелки. — Тя пъхна ръце под бедрата си. — Надявала съм се, може би, че ще говорим повече… че може би тя ще отговори на някои от въпросите ми. Тръгнах си прекалено лесно.

— Може би когато нещата се успокоят, ще опиташ отново?

Тя поклати глава.

— Видя как се държа с мен. Тя ме изхвърли.

— Трябва да е била в шок.

— Беше повече от това. Обвинява ме. Накара ме да се чувствам така, сякаш съм била просто любовница на Джексън.

След това помълча известно време.

— Странно ли ти беше да видиш Джинет отново?

Той вдигна рамене и тя си помисли, че ще отмине въпроса й; вместо това обаче се наведе напред, подпря стиснатите си ръце на волана, и каза:

— Това ми напомни колко далеч в миналото е било всичко. Може би съм се гневил прекалено дълго на онова, което се случи, вярвал съм, че е имало нещо повече между мен и Джинет, отколкото е било в действителност.

Тя беше изненадана от чувството на облекчение, което премина през тялото й.

— Мисля, че ти постъпи правилно, като отиде там днес — каза той.

— Така ли?

Той кимна.

— Трябваше да ти кажа истината още веднага щом пристигна в Уотълбуун. — Погледът му се закова в нейния. — Нямаш представа колко съжалявам.

Лека червенина плъзна по бузите й.

— Иска ми се да не се бяхме запознавали по този начин, Ева.

Тя стисна устни. Кимна.

— Знам.

На таблото мобилният телефон на Сол иззвъня, но очите му не се отместиха от нейните.

Тя усети, че лицето й пламва. Погледна към телефона и каза:

— Може би трябва да отговориш.

След миг Сол се пресегна да го вземе.

— Сол Боу на телефона. — Тонът му стана по-висок, когато каза: — Не? Кога? — Разтърка тила си и попита: — Откога? Добре, добре. Да, на път съм. — След това пусна телефона в скута си и запали двигателя.

— Сол?

Той погледна напред, след това през рамо към опашката от коли, паркирани плътно една зад друга.

— По дяволите! — Юмрукът му се стовари върху таблото.

— Какво има?

— Татко. В болницата е.

 

 

Час и половина по-късно Сол стоеше до болничното легло на баща си, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Баща му спеше. Една тръбичка влизаше във вена на ръката му, изпращайки равномерна доза морфин през тялото му. Горната му половина беше открита и Сол намери за шокиращ вида на твърдите сиви косми, покриващи гърдите му, и изпъкналостта на гръдния му кош, който се издигаше и спускаше под тънка жълтеникава кожа.

Сол не го беше виждал гол до кръста от години. Помнеше баща си, обикалящ палубата на лодката за ловене на омари, тялото му блестеше от пот, плътните мускули играеха под силно загарялата кожа. През ваканциите Сол и Джексън се качваха в лодката и гледаха баща си на румпела, който крещеше инструкциите си и се шегуваше с тях и останалата част от екипажа.

Леглото изскърца, когато баща му се размърда и отвори очи.

— Сол.

— Как си?

Той преглътна. Облиза устните си. Усмихна се леко.

— Ще се оправя.

Сол издрънча с ключовете на пикапа в джоба си.

— Ще се оправиш ли? Говорих с доктора. Вече не е остър — каза той, говорейки за панкреатитните кризи, които баща му беше преживял преди няколко години. — Сега е хроничен. Панкреасът ти е пълна скръб. Изследвали са те и за диабет. Казаха ли ти? — Сол не знаеше защо Дирк е толкова оптимистичен. Той самият се чувстваше напълно лишен от контрол тук, изваден от равновесие, гледайки баща си така.

Дирк примига, когато се опита да се надигне. Сол му помогна, хвана го внимателно горе за ръката, докато той се изправяше в леглото. Кожата върху бицепсите на баща му беше отпусната, мускулите ги нямаше.

— Съжалявам, че ти създадох главоболия.

Сол пъхна пак ръцете си в джобовете.

— Не искам да съжаляваш. Искам да си добре.

— Сам си го причиних. Знаем го и двамата.

Пиенето, проклетото пиене, помисли си Сол.

— От колко време имаше болки?

— А, известно време.

— Силно ли те болеше?

— В някои дни беше по-зле от други.

— Слаб си като клечка.

— Булимия. Не те искат на модния подиум, ако наддадеш половин кило.

Сол се усмихна.

— Единственото нещо, с което ще дефилираш, ще е болничният халат, ако продължаваш по този начин.

— Знам, знам.

Гласът на Сол стана по-тих:

— Трябваше да ми кажеш, че си болен.

— Какво щеше да направиш? И без това си достатъчно зает, Сол. Остави на мен тази работа. Аз ще се справя.

— По-рано ми звънна.

— Да, макар че трябваше да отида на лекар.

Сол се чувстваше ужасно, че не е вдигнал телефона на баща си. Той се вгледа внимателно в Дирк; бялото на очите му имаше жълтеникав цвят, а кожата му изглеждаше отпусната и мътна, сякаш животът е бил изцеден от него.

— Хроничен панкреатит… това е сериозно нещо. Трябва да намалиш очакванията си от живота според лекарите.

— Знам.

— Значи ще спреш пиенето?

Баща му въздъхна.

— Искам да го направя. Винаги съм искал. — Той не каза нищо повече и Сол разбра; това беше разговор, който бяха водили толкова много пъти преди. Да иска да спре и спирането бяха две съвсем различни неща.

Те замълчаха, вслушвайки се в електронното бибипкане на монитора.

— Май си започнал да се разглезваш след всичко това тук? — попита Сол, колкото да каже нещо.

По коридора мина една сестра, бутаща количка, и ги поздрави жизнерадостно.

— Обтриванията с гъба не са на необходимото ниво — каза Сол.

— Старото куче не е изгубило чувството си за хумор, значи.

— Не-е, само чувството за лично достойнство.

Говориха още няколко минути и тогава Сол каза:

— Мислех си… Какво ще кажеш да дойдеш при мен, след като те изпишат? Само докато си стъпиш на краката. — Предложението му може да беше породено от вина, но Сол знаеше, че е правилно. Да види баща си в болницата по този начин беше силно напомняне, че годините се изнизват. Ако щяха да се опитват да запълват зейналата помежду им пропаст, която ставаше все по-голяма, то трябваше да е сега.

— В Уотълбуун?

Сол кимна.

— Не. Не смятам, че ще се получи.

— Защо? — попита Сол. Той нямаше да остави баща си да се откачи толкова лесно.

— Не знам. Просто не е за мен.

— Някога беше.

— Ами, да. Но беше отдавна — каза Дирк и изражението му стана мрачно.

Сол знаеше, че баща му не е стъпвал на Уотълбуун след горския пожар, но това щеше да се промени. Сега Уотълбуун беше домът на Сол и той искаше баща му да е част от живота му там.

— Дори още не си видял къщата. Мисля, че ще ти хареса.

— Много мило, синко. Оценявам го. Но не съм сигурен, че мога.

— Ще помислиш, нали?

Дирк кимна, очите му бавно се затвориха.

* * *

Ева излезе от кафенето, понесла две кафета в пластмасови чаши. Започваше да й пари, така че ги остави и смъкна ръкавите върху ръцете си, преди да ги вземе отново.

Докато вървеше обратно през лабиринта от коридори, я преследваше миризмата на антисептици, белина и на претоплена храна. Тя се запита дали всички болници миришат по този начин.

Когато стигна до отделението по гастроентерология, завари Сол да седи в чакалнята и да се взира през прозореца. Той изглеждаше прекалено едър и прекалено загорял на фона на бледия, стерилен декор на тази стая.

— Как е той? — попита тя, когато се приближи до него и остави кафетата на перваза; те вдъхнаха двете малки облачета пара от кондензация върху чашите си.

— Дали са му още морфин. Сега спи.

Тя кимна.

— Колко време смятат да го задържат тук?

— Според него една седмица. Искат да възстанови теглото си. Да са сигурни, че може да стои на краката си, преди да си тръгне.

— Какво казаха за пиенето му?

— Ако продължава, ще умре. Панкреасът му е съсипан. Дори ако се оправи този път, ще има последици и най-вероятно ще последват и други кризи.

— Мислиш ли, че е в състояние да спре?

— Може би. За известно време. Имал е периоди на трезвеност. Веднъж направи една година.

— Ти как се чувстваш по отношение на това?

— На кое? Че е в болницата?

— По отношение на неговото пиене.

Сол изглеждаше изненадан, сякаш никой никога не му беше задавал този въпрос преди.

— Бил е алкохолик през по-голямата част от живота ми. Не ми харесва… но не мога да го променя.

Ева чакаше; беше научила, че Сол е от хората, на които трябва да се даде достатъчно време, за да говорят.

След малко той продължи.

— Не можех да разбера. Искам да кажа — да разбера какво го е отключило. Но аз просто… — Той притисна длани срещу прозореца. — Просто не мога да разбера защо продължава да си го причинява. Знам, че това е болест, пристрастеност, или както и да го наричат там лекарите, но все пак…

Той поклати глава отново, отпускайки ръце встрани.

— Изглежда толкова стар.

— Жилав е — каза му Ева. — Ще се оправи.

— Звънна ми по-рано тази сутрин, а аз не отговорих. Не съм ходил да го видя от цял век. Би трябвало да го проверявам. Знам колко беше съсипан за Джексън. Сигурно е започнал да пие още повече. Няма извинение; минавам покрай къщата му всеки път, когато ходя в лабораторията. — Той погледна към Ева и каза: — Можеше да умре. Той е всичко, което ми остана, а можеше да умре.

Ева пристъпи напред и обви ръце около него.

Те стояха заедно в чакалнята, гласовете на сестри и посетители се носеха покрай тях. Тя усети как дишането му се забавя. Постепенно напрежението се оттегли от него. И от нея. Така, притиснати един в друг, за тях останалият свят престана да съществува.

 

 

Резервираха си стаи за през нощта в един мотел близо до болницата. Обзавеждането беше скучно и износено, но душът беше силен и Ева остави водата да се лее по нея, гореща и приятна. Напрежението във врата и раменете й се отпусна и преживяванията от деня постепенно започнаха избледняват.

Банята беше пълна с пара, когато тя излезе изпод душа; зад нея останаха малки локвички вода по линолеума. Увивайки една хавлия около себе си, тя отиде в спалнята, за да претърси шкафа за сешоар. Не го намери и направи грешката да седне на ръба на леглото, което бе толкова меко под нея, че си помисли, че ще легне само за малко.

Почти се беше унесла, когато я разбуди чукане по вратата. Притискайки хавлията към себе си, тя прекоси стаята, вдигна дрехите си от пода и ги навлече.

Зачервена от бързането, отвори накрая вратата, все още с кърпата в ръка.

Пред нея стоеше Сол, усмихваше й се с приятна, дружелюбна усмивка.

— Гладна ли си?

— М-м-м… само не съм сигурна, че искам да се връщам отново в колата.

— Какво да поръчаме за тук?

Тя откри лъскава брошура за една пицария и си поръчаха две пици пеперони, които пристигнаха петнадесет минути по-късно. Седнаха на леглото и си взеха горещите парчета, топеното сирене капеше от пръстите им.

— Съжалявам, че не се върнахме в Уотълбуун — каза Сол.

— Да, но не правят доставка на пица до Уотълбуун.

— Вярно. — Той се усмихна. Избърса ръцете си в салфетка, смачка я на топка и я метна в кошчето за боклук.

Ева донесе две бири от мини бара и те се чукнаха:

— Наздраве!

Облегнати на таблата на леглото, се разговориха за обикновени неща — книги, филми, приятели — и Ева почувства, че се отпуска, обхваната от приятна умора.

Когато телефонът й завибрира, тя се пресегна към нощното шкафче. Погледна дисплея, видя, че е Кали и се поколеба. Бяха говорили само два пъти, след като Ева си тръгна от Мелбърн, и разговорите бяха неестествени, почти официални, сякаш стъпваха внимателно. Беше очаквала, че Кали ще звънне, за да види как е минала визитата при Джинет, но точно сега не й искаше да мисли нито за Джинет, нито за Джексън.

— Наред ли е всичко? — попита Сол.

— Кали — каза тя, гледайки към телефона си. — Когато бях в Мелбърн имахме… нещо като спор. Тя не искаше да се връщам в Тасмания. — Последва пауза. — Мисли, че правя грешка.

— Правиш ли?

Тя срещна погледа му.

— Не знам.

— Ева — каза той като я гледаше настойчиво, — радвам се, че си тук.

Погледът му беше толкова напрегнат, сякаш проникваше в нея, сякаш можеше да види цялото й същество. Тя осъзна, че сърцето й бие силно. В тялото й се разля копнеж, който я шокира, и очите й се преместиха върху извивката на устата му.

Внезапно един спомен за устата на Джексън опари мислите й — неговите устни бяха по-тънки от тези на Сол, и тя видя в съзнанието си как те оформят думата Недей.

— Трябва да изчистя — скочи тя. Събра картонените кутии от пица, но тъй като бяха по-големи от кошчето за боклук, ги подпря до него, оставайки с гръб към Сол. — Отивам да си измия ръцете.

Затвори вратата на банята след себе си и подпря ръце на ръба на мивката. Огледалото беше още замъглено от пара и не можа да види розовината от срам, която покриваше лицето й, но я усещаше. Той беше брат на Джексън.

Негов проклет брат!

Ева нямаше да позволи това да се случи. Каквото и да чувстваше към Сол, то беше израснало от такова тъмно място, че тя се боеше, че корените му са прекалено усукани и крехки. Погледна лицето си в огледалото. Как можеше да иска това? Какво й ставаше? Харесваше Сол и знаеше, че неговото приятелство й е помогнало да оцелее през изминалите няколко седмици — но то трябваше да свърши тук.

Тя пусна чешмата и изми ръцете си. Когато излезе от банята, Сол слагаше празната си бирена бутилка в кошчето. Той измъкна ключа за стаята си от задния си джоб:

— Трябва да тръгвам. Беше дълъг ден.

Ева усети бодване на разочарование, когато Сол се насочи към вратата. Когато я отвори, в стаята нахлу студен въздух с дъх на пушек и тя погледна включените фарове на преминаващите отвън коли.

Сол й се усмихна леко:

— Приятни сънища, Ева. — След което се обърна да излезе.

— Не си отивай.

Думите, едва прошепнати, бяха последвани от тишина. След това тя чу, или по-скоро усети, движението на въздуха, когато Сол се обърна да я види.

— Какво каза?

— Не си отивай.

Когато отвори очи, го видя да стои на прага, все още с ръка на бравата.

Той бавно се върна и затвори вратата.

— Ева?

В очите й избиха сълзи. Тя не знаеше какво прави, какво чувства.

Сол прекоси стаята и спря пред нея. От кожата му лъхаше на сапун. Той бавно се пресегна и допря нежно пръстите си до лявата й буза, почти на линията на челюстта. От докосването му запулсира топлина.

— Не знам какво е това… — прошепна тя.

Тъмният му поглед беше неподвижен.

— Никой от нас не знае. — Той се наведе и сложи устни върху нейните. Логиката и колебанието изчезнаха в топлината на желанието й.

Ръцете им се потърсиха, езикът му се плъзна в интимната топлина на нейната уста.

То не беше трескаво или лакомо, нито жадно. Беше нещо нежно и изпълнено със съчувствие, нещо физическо, което да замести думите, които не можеха да кажат. В един градски мотел те се любиха и през този чудесен отрязък от време тя не мислеше за Джексън или за миналото. Тя беше точно тук в този момент със Сол.