Луси Кларк
Единствен дъх (35)

34.

На лунната светлина Ева се взираше в едно лице, толкова познато, и все пак стряскащо различно. Тя не позна бръснатата глава, нито гъстата брада, която скриваше устата му. Той носеше тъмни панталони и голямо яке, което го скриваше, така че тя не виждаше силуета му под него, не можеше да бъде сигурна.

Но тогава той произнесе името й… и това беше неговият глас.

Тя отстъпи назад, вдигайки пръски, притиснала ръце към устата си. Заливът обливаше глезените й, звездите се въртяха в небето. Трябваше да се хване за нещо, но наоколо имаше само вода и нощ.

— Ева — каза той отново, тази единствена дума беше заредена с емоции.

Тя залитна назад, но дъното сякаш се изплъзна под краката й и тя падна, разпервайки ръце. Заливът се затвори около нея, солената вода нахлу в ноздрите й, изпълвайки устата.

Опита се да се изправи, като се мъчеше да си поеме въздух с уста и кашляше. Дрехите залепнаха за кожата й, тежаха, сякаш я дърпаха обратно надолу. Тя залитна към водата, но той изтича към нея.

— Не, не!

Той спря.

Ева се изправи задъхано, солта щипеше очите й.

— Аз съм, Ева — казваше той, но ръцете й се вдигнаха към ушите да не чуват това, което не беше реално.

Тя прошепна на себе си:

— Това не е истина. Това е само в ума ми…

Той направи стъпка напред. Бризът донесе аромата му до нея. Същият аромат на земя, който беше изпълнил бараката, и бе останал по плата на карираната му риза.

Джексън.

* * *

Главата й се изпълни с внезапен звук, сякаш морето нахлу в нея. Тя притисна пръсти към устата си, опита се да говори, но не излезе дума. Всичко се завъртя, заливът се наклони странно, тъмният силует на гората отсреща затрепери. Тя си каза, че трябва да диша. Да диша.

— Трябва да ти обясня — казваше Джексън. — Има много… дори не знам как да започна. Представял съм си как ти казвам всичко… толкова много пъти, а сега… мамка му… не мога да мисля! — Ръцете му се движеха, докато говореше — разтваряше ги, докосваше тила си, чешеше брадата си — бързите жестове я замайваха още повече. — Прехвърлях всичко в ума си, обяснявах. Но сега, когато съм тук… да го изрека на глас, не знам… Не мога да намеря думите… — Той млъкна, изправи рамене и вдиша дълбоко.

Ева чу как дробовете му всмукаха въздуха. Джексън беше тук. Дишаше. На плажа. Беше невъзможно. И все пак той беше тук.

Тя погледна надолу. Продължаваше да стои, нагазила до глезени в залива, дрехите й бяха прогизнали, морето капеше от кожата й. Тъмната вода се движеше около краката й, но тя не чувстваше студа. Не чувстваше нищо, освен застрашително надигащото се чувство за нереалност.

Джексън отново пристъпи напред, така че сега стоеше в плитчината точно срещу нея, на не повече от петдесетина сантиметра. Тя гледаше обувките му; бяха тежки и тъмни, като обуща на работник. Съпругът й обичаше кожени обувки с високо качество и лесни за обуване.

— Ева?

Тя вдигна глава и очите й срещнаха неговите; тогава осъзна, че това е същият ъгъл, под който нагласяше главата си някога, за да го погледне. Не беше луда. Това беше реално. Реално. От гърлото й се откъсна задавен звук и тя притисна мократа си ръка към устата.

— Съжалявам… Много съжалявам, Ева. Не се удавих онзи ден. Мислех, че ще се удавя… Наистина вярвах, че ще умра. — Джексън пристъпи от крак на крак. — Вълните… те непрекъснато ме събаряха долу… завлякоха ме в следващия залив. — Гласът му потрепери и дишането му стана накъсано, сякаш не му достигаше въздух. — Схванах се от студа — почти не можех да плувам. Бях завлечен чак до входа на пристанището. — Той направи пауза. — Там успях да изляза.

Ева имаше чувството, че думите просто се плъзгат по нея, без да стигат до съзнанието й. Защото единственото, което си мислеше, беше: Ти си мъртъв. Трябваше да си мъртъв.

— Беше ми толкова студено. — След това той поклати глава: — Не, студено не е думата. Никога не съм се чувствал по такъв начин. Може би бях в хипотермия. Не можех да мисля както трябва. Пълзях по плажа към онези лодки — нали ги знаеш, всичките ветроходни „Лазер“ и гребните, строени на пясъка?

Тя гледаше немигащо. Водата капеше от мократа й коса надолу по лицето. Усети, че очите й смъдят от солта.

— Дръпнах един брезент да се увия, а под него имаше мушама. Облякох я и се качих в лодката на завет. Бях изтощен, замръзнал. Може би съм изгубил съзнание, не знам. След това настъпи мрак. Видях спасителната лодка и хеликоптер. Помня, че си помислих: Някоя лодка сигурно е в беда. — Той преглътна. — После осъзнах, че търсят мен.

Той погледна надолу, клатейки глава.

— Съжалявам. Трябваше да отида тогава. Да кажа на някого, че съм добре. Това трябваше да направя.

В тъмнината тя се взираше в него немигащо.

— Само че не го направи.

 

 

Сол вървеше по брега към бараката, когато чу гласове. Забави крачка, оглеждайки залива за Ева.

Тя стоеше в плитчината, ръцете й висяха покрай тялото. Бледата светлина на луната осветяваше мокрите й лъщящи дрехи. Какво…, помисли си Сол.

След това вторият човек дойде на фокус и умът му блокира, сякаш бе сменил скоростта прекалено бързо. Беше Джексън — един запуснат, по-възрастен Джексън с тежка брада и износени дрехи. Сол не можеше да повярва какво вижда.

— Боже мой…

Джексън говореше бързо… нещо за силно течение, за вход на пристанище, за рибарска мушама, но Сол не проследи нишката, извърна се и погледна отново Ева. На лунната светлина кожата й изглеждаше избеляла и тя трепереше. Той нагази в залива и сложи ръка на гърба й. Жилетката й беше мокра и той усети, че тя трепери.

— Ева? Добре ли си? — попита я, неспособен да регистрира присъствието на брат си.

Тя не отговори.

— Хайде, излез от водата.

Побутна я леко по гърба и тя тръгна с него, шляпайки през водата. След като излязоха на брега, Сол погледна брат си. Той беше тук. Жив. Стоеше пред тях. Сол изпита едновременно желание да го прегърне и да го удари.

— Какво става, по дяволите?

— Аз прецаках… Прецаках всичко. Не знам как да го оправя. — Гласът му беше толкова напрегнат, че прозвуча така, сякаш се къса.

Не можеха да останат тук навън — той трябваше да заведе Ева някъде на топло.

— Вкъщи — беше единственото, което произнесе.

Никой не говореше, докато вървяха по брега. От време навреме Сол поглеждаше през рамо да провери дали Джексън не е изчезнал. Той се опита да се съсредоточи, вслушвайки се в нощните звуци и плясъка на вълните.

Когато стигнаха до къщата, заведе Ева до спалнята и й даде кърпа, докато й търсеше сухи дрехи, които да облече. Действаше на автопилот, не беше готов да мисли за човека в дневната.

Извади една тениска с дълги ръкави, дебел пуловер и чифт вълнени чорапи. Когато се обърна към Ева, тя продължаваше да държи кърпата, не помръдваше. Дрехите й бяха прогизнали, а мократа коса — залепнала за лицето. Цялото й тяло трепереше, изтръсквайки капчиците на пода.

— Ева — каза той нежно, — трябва да облечеш нещо сухо.

Широко отворените й очи не се отместваха от прага. Тя беше нащрек за Джексън.

Той взе кърпата от ръцете й и избърса внимателно косата й. Разкопча мократа й жилетка, свали дънките и бельото. Кожата й беше бледа и настръхнала. Помогна й да облече сухите дрехи. Тениската и пуловерът му стигаха до средата на бедрата й. Намери й чифт памучни боксерки, които послужиха като шорти, после надяна чорапите на влажните й крака.

— Стопли ли се достатъчно?

Тя кимна.

В съседната стая Джексън обикаляше масичката за кафе, мокрите му обуща оставяха кръгове вода по пода. Той спря, когато видя Ева, по лицето му се изписа болка.

Сол взе едно одеяло от дивана и го уви около раменете на Ева. Попита я дали иска да седне, но тя остана права, скрила ръце в дългите ръкави на пуловера му. После запали огъня и стаята се изпълни с миризма на подпалки. Накрая донесе бутилка уиски и напълни три чаши. Подаде една на Джексън, който я пое в мръсните си ръце. Ева застана пред огъня, който започваше да се разгаря, а той се измъкна в кухнята за момент, за да звънне на Кали.

Сол не й каза нищо за Джексън, само обясни накратко, че Ева е с него и ще остане известно време.

— Виж, Сол — каза Кали, гласът й беше необикновено мек. — Кажи й да остане, колкото й е нужно, само й напомни, че трябва да тръгнем утре сутринта в седем. — След което добави: — Съжалявам, Сол. Наистина.

Сол се пресегна към кухненския плот, когато силна болка го прониза в гърдите: Ева беше решила да замине.

 

 

През цялото време тя сякаш сдържаше дъха си и чакаше. Погледът й не се отклони от Джексън. Той изглеждаше толкова по-възрастен, отколкото си го спомняше, сякаш бе остарял с години през месеците, в които не го беше виждала. Лицето му беше изпито, долната му половина беше покрита с гъста, тъмна брада, а очите бяха дълбоко хлътнали. Косата му беше зле избръсната, някои участъци бяха взети прекалено близо до скалпа, и беше слаб. Прекалено слаб. Носеше дрехи, които тя не бе виждала никога преди: армейски бойни панталони с дупка на коляното и тежко брезентово яке.

Ноктите му бяха черни от мръсотия и ръцете му трепереха, когато вдигна чашата с алкохол към устата си. Дирк, помисли си тя. Изглежда като Дирк.

След това погледът й се премести към лявата му ръка.

— Къде ти е халката? — Това беше първият въпрос, който му зададе.

Той вдигна ръка към лицето си, завъртя я бавно, сякаш за пръв път я виждаше.

— Аз… трябваше да я махна.

— Къде е?

Очите му се затвориха за момент.

Ева си спомни как се навежда над Джексън в леглото и леко притиска устни към клепачите му, намирайки нещо нежно и уязвимо в деликатната им кожа.

— Продадох я.

Дъхът й спря.

— Наложи се. Нямах нищо, Ева.

— И другата си брачна халка ли продаде?

Въпросът преряза стаята. Всички останаха неподвижни.

— Срещнах се с нея — каза Ева на Джексън. — Джинет ми каза всичко… за брака ви. За Кайл. За горския пожар.

Джексън замига често-често, погледът му се премести към Сол, който влезе пак в стаята.

— Джинет вярва, че тя те е убила — каза Ева.

— Карахме се и тя ме блъсна. Залитнах и се спънах. Беше инцидент.

— Остави ни да мислим, че си се удавил.

Той се почеса грубо по устата, нов жест, който тя не познаваше.

— Нямах избор, Джинет заплашваше да отиде в полицията. Знаех, че ще те изгубя, Ева. Че ще свърша в затвора. Не исках да разбираш за миналото ми. Мислех, че ще е по-добре, ако вярваш, че съм мъртъв.

— Как? — прошепна тя невярващо.

— Не знам. — Той поклати глава. — Беше ужасно решение. Но след като веднъж го взех… беше прекалено късно. Нямаше връщане назад.

— Какво направи след това? — попита Сол.

— Напуснах плажа, след като се мръкна. Качих се на един влак до Лондон. Отидох в апартамента…

— Какво? — попита тя смаяна. — Ходил си у дома?

— Дрехите ми бяха прогизнали. Единственото сухо нещо на гърба ми беше мушамата от лодката. Освен това имах нужда от пари.

Ева се опита да открие смисъл: бил е в апартамента им, взел е пари. Отделял ли е някакви пари настрани? Беше ровила из нещата му и подреждала дрехите в неговия гардероб, но не беше забелязала да липсва нещо. Спомни си колко объркана се чувстваше през първите седмици като вдовица. Самотата беше толкова смазваща, че отваряше прозорците и включваше всички лампи и телевизора само за компания.

В мислите й изплува един спомен от онзи ден. Беше отишла да напълни чайника, но замръзна при вида на пликче от чай, пуснато в мивката. Беше й се сторило странно и сега осъзна защо: преди да отпътуват за Дорсет при майка й, беше изчистила кухнята, прибрала чиниите от поставката за сушене и изтъркала мивката.

Тя вдигна поглед да срещне очите на Джексън.

— Правил си си чай в апартамента?

Той примига.

— Бях измръзнал. Трябваше да се стопля.

Тя си представи тъмното петно от чай на дъното на умивалника, което нямаше да се изтрие.

— Оставил си пликчето за чай в мивката.

Очите му се разшириха, сякаш беше изненадан от грешката си.

Гласът й беше нисък и със стоманена нотка, когато произнесе:

— Когато от бреговата охрана обявиха, че прекратяват операцията, не можех да се примиря, че си се удавил. Не можех да се предам. Така че отидох до кея и помолих един рибар да ме изведе в морето с лодката си. Времето беше ужасно. Мразовито. Носех фенерче и претърсвах водата за теб. Бях там, навън, и те търсех в нощта, докато ти, ти си седял на топло и най-спокойно си си пиел чай!

— Ева… — Той пристъпи напред, протегна ръце към нея.

Тя го блъсна силно, усети ребрата му под пръстите си. За миг тя беше Джинет, стояща на онези скали, изпълнена с ярост, гледайки го как залита назад. И искаща да падне. Да изчезне завинаги.

Джексън изглеждаше шокиран от силата й.

— Моля те! Не мислех с ума си! Мислех, че това е най-доброто решение за всички.

— Не — каза тя с убийствено студен тон. — Било е най-доброто решение за теб.

— Къде си бил през цялото това време? — попита Сол. — Минаха месеци.

— В Англия. Манчестър. Там отидох.

Манчестър, помисли си Ева, опитвайки се да си го представи там. Това беше град, който никога не бяха посещавали заедно, огромно място, където той можеше да се изгуби в тълпата.

— Намерих хостел, изкарах малко пари на един строеж, опитвах се да прочистя мислите си.

— И тогава реши да се върнеш в Тасмания? — попита Сол.

— Не. В началото не. Не знаех къде да отида… Знаех само, че не искам да напускам Англия. — Той погледна към нея — тя стоеше до огъня, силната топлина изсушаваше косата й и гонеше студа от костите й. — Исках да бъда на същото място, където си и ти. Да не те виждам… беше мъчение. Не можех да го понеса. — Той поклати бавно глава. — Телефонирах веднъж в апартамента — само да чуя гласа ти. Но не беше ти. Някаква нова наемателка. Каза, че си се изнесла. Нямах представа къде си заминала, дали си добре. Така че писах на майка ти.

— Писал си на майка ми?

Той кимна.

— Престорих се на твоя приятелка от университета.

— Сара — каза тя. — Писал си от името на някоя си Сара.

— Точно така.

— Боже мой… — прошепна тя, когато започна да вижда нещата, които беше пропуснала.

— Когато разбрах, че си в Тасмания — каза той, прокарвайки ръка по челото си, — знаех, че всичко ще се разкрие. Но не можех да го спра. Не можех да направя нищо.

— Как стигна дотук? — обади се Сол.

— Със самолет. Един колега от строежа каза, че имал приятел, който знаел как да намери паспорт.

— И като пристигна тук какво? — попита Сол. — Къде отиде?

— Няма значение! — извика Ева, размахвайки ръце; одеялото се смъкна от раменете й. — Не ме интересува къде е бил, нито как е стигнал дотук. Нищо не ме интересува. Искам само да знам защо. Трябва да ми кажеш, Джексън… защо ми причини това?

Той се взря в нея, зачервените му очи се изпълниха със съжаление. Устните му се размърдаха върху зъбите, сякаш опитваха думите, които можеше да й предложи. Тя го наблюдаваше как вдига поглед към тавана и преглъща мъчително. Той си пое дъх, сякаш да заговори, но лицето му се сгърчи. Главата му се отпусна напред, раменете се сведоха и тялото му се разтърси от ридания.