Луси Кларк
Единствен дъх (37)

36.

Сол се извърна от прозореца; не искаше да ги гледа заедно на верандата, преплели ръце. Той се отпусна пред огъня и загледа танцуващите пламъци, страните и устните му започнаха да изтръпват от топлината. Заслуша се в тихото бръмчене на въздуха и пушека, изтеглян от комина.

Като момчета с Джексън обичаха да седят пред печката на дърва в бараката и да плюят в чугунената врата. Слюнките им се превръщаха в цвъртящи топчета, които подскачаха, и двамата се състезаваха кое ще изтрае най-дълго, преди да се превърне в пара. Сол си спомни удовлетворението, което изпитваше, ако излезеше победител. Дори за най-дребните неща между тях винаги бе съществувал елемент на състезателност.

Но в това нямаше да има победител.

Зад него стъклените врати се отвориха и той се обърна очаквателно. Джексън влезе тежко, внасяйки със себе си студ и мирис на бор от градината.

— Как е тя?

Джексън прекоси стаята и се отпусна на дивана. Наведе се напред, сключвайки ръце около главата си.

— Била е бременна.

Сол чакаше.

— Не мога да повярвам. Можели сме да имаме бебе. Да бъдем семейство.

— Как?

Джексън отпусна ръце и погледна нагоре. Само за миг Сол улови изненадата му при въпроса, преди лицето му да помрачнее и той да въздъхне:

— Не знам.

Което напомни на Сол за огромната способност на брат му да фантазира.

— Бил си с нея, когато е пометнала — продължи Джексън.

Той кимна.

— И Кали.

— Ева каза, че си й уредил да остане в бараката. Каза, че си ходил всеки ден, носил си й храна.

Сол кимна, спомни си колко разбита беше Ева в онези първи дни, неспособна дори да излезе от стаята. Той не знаеше как да намери думи за една загуба, каквато никога не бе изпитвал, така че вместо това й говореше за това как минават дните му: за рибите, които е видял, докато се гмурка, за проекта, по който работеше в лабораторията, за ритмите на залива.

Той погледна към верандата, където Ева продължаваше да стои, облегната на перилата, загледана в залива. Още беше с неговия пуловер, ръкавите бяха спуснати и закриваха ръцете й. Джексън трябва да беше проследил погледа му, защото когато Сол се обърна отново към стаята, Джексън го гледаше немигащо.

— Сигурно си прекарвал много време с Ева.

— Доста.

— Гледах ви как се гмуркате заедно.

Сол усети топлината от дървата в печката в гърба си и се отдръпна леко.

— Гледах ви на верандата.

В тона на Джексън имаше острота и Сол се изправи.

— Значи си се промъквал тайно и си я следил?

— Исках да съм сигурен, че е добре.

— Благородно.

Устните на Джексън се извиха.

— И какво… вие двамата…?

— Грижех се за нея.

Джексън издиша шумно. Той стана на крака и отиде до ъгъла на стаята, казвайки:

— Видях те с ръце около нея. Целуваше я. Прегръщаше я. — Той спря, подсмръкна силно. — Тя какво… влюби ли се в теб?

— Не знам. Не знам какво изпитва.

Джексън се обърна към стъклената врата, гледайки Ева.

— Тя е всичко за мен. Знам, че я нараних. Знам, че я изоставих, но тя е моя съпруга, Сол.

— Не — каза Сол твърдо. — Тя беше твоя съпруга. Ти я накара да повярва, че си мъртъв.

Джексън се завъртя.

— Нямах избор!

— Колко пъти си се утешавал с тези думи? Това ли си казваше, когато бягаше от пожара? Защото това са глупости, Джексън! Винаги има избор!

— Отмъщаваш си? — каза Джексън, присвивайки очи. — Това ли е? Заради Джинет? Аз чуках момичето ти и ти искаше да чукаш…

Сол прекоси стаята на две крачки. Стисна Джексън за гърлото и го блъсна в стената. Тилът му се удари в една рамкирана снимка и стъклото се счупи, обсипвайки ги с дребни парченца. Стъклените иглици се задържаха между косъмчетата на ръката на Сол, но той не отслаби хватката си.

— Това не е шибано отмъщение — изхриптя Сол. — Аз я обичам! — Рамката на снимката изпука и се огъна срещу главата на Джексън. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго и Сол усети спарения дъх на Джексън. Целият гняв и преглътната ярост изгоряха в това пространство между тях.

— Мамка ти! — извика Джексън. Гласът му прозвуча задавено.

Сол усещаше как сухожилията на врата на брат му пулсират под пръстите му.

— Ти едва не я унищожи! Не ме интересува какви причини си имал, нито защо си тук, но не я заслужаваш.

— А ти?

Сол вдигна свободната си ръка, пръстите му се свиха в юмрук. Вените на челото му се издуха, когато юмрукът му се изравни с лицето на Джексън.

— Удари ме, де! — изплю Джексън през стиснати зъби, очите му горяха от ярост. — Хайде!

Сол по някакъв начин разбра, че всички неудовлетворения, всички лоши решения, всички съжаления на Джексън в момента са тук, надвиснали над него. Брат му искаше болката от юмрука в лицето си — той имаше нужда да я почувства сякаш е бил наказан, да се успокои, че с боя се е освободил от вината. Това беше същият поглед, който беше виждал върху лицето на баща си, когато той държеше бутилка в ръка.

— Хайде! — извика Джексън. — Мразиш ме, така че го направи! Аз подпалих пожара. Аз съсипах семейството ни. По дяволите, направи го!

Яростта, разкривила чертите на Джексън, започна да утихва. Сол още стискаше гърлото му и почувства риданието, което се раздвижи под пръстите му, чу гласа на Джексън да пропуква, когато извика:

— Аз я убих! Аз убих мама!

Сол разтвори юмрука си и дръпна Джексън към себе си. Притисна го в прегръдките си със стъклените парчета между тях. Усети топлината от тялото на брат си, потта от врата му в сгъвката на ръката си. Гърдите на Джексън потръпнаха, когато се опита да си поеме въздух с отворена уста.

* * *

Ева се закова на място. Топлината от печката беше сгъстила въздуха.

Тя беше влязла вътре, привлечена от виковете, и бе видяла ръката на Сол върху гърлото на Джексън. Беше гледала, неспособна да помръдне.

А сега двамата се прегръщаха. Тя усети дъх на пот, на уиски, на страх. Двамата бяха прилепнали един към друг, сякаш земята потъваше.

Спомни си за снимките, които беше видяла — двамата, още деца, скачат от скалите; двамата, допрели рамене, държат лъскава риба за опашката; двамата, усмихнати, пъхнали под загорелите си мишници скейтбордове.

През изминалите четири години не бяха говорили един с друг, оставяйки мълчанието и гнева да изпълнят пространството между тях. Но сега тя видя, че под това цялата им обща история е още там.

Сол винаги щеше да обича Джексън.

Когато тя погледна измъченото лице на Джексън, се запита: А аз?

Гледайки двамата братя заедно, можеше точно да определи приликите помежду им: начина, по който стояха, разтворили широко крака, дългите им гърбове, разширяващи се в раменете; начина, по който емоциите задълбочаваха израженията им за миг.

Единствените двама мъже, които тя някога наистина бе обичала, бяха тук.

Но коя любов беше реална? Беше се влюбила в Джексън, защото бе заел подробности от живота на брат си, или се бе влюбила в Сол, защото той беше своеобразно продължение на Джексън?

Изминалите няколко месеца беше започнала да разбира, че бракът й с Джексън никога не е имал солидна основа. Той притежаваше магическия талант да отвлича вниманието й от дупките в неговото минало и с умела ръка беше създал настояще, толкова живо и пълно, че тя не беше забелязала, че това е само едно представление.

Със Сол беше различно. Тяхната връзка беше пораствала неуверено. Бяха се намерили един друг, когато Ева се чувстваше най-смазана и обезверена, и въпреки това той беше видял нещо, което да обикне в нея. И дали всички резерви, които имаше за връзката си със Сол, не бяха наистина заради Джексън?

Сол беше солиден, стъпил здраво на земята, честен; докато Джексън беше страстен и спонтанен, неуловим като въздух.

Но нуждаеше ли се тя от въздух, за да диша?

Сол и Джексън се пуснаха и отстъпиха един от друг; под краката им стъклата изхрущяха. И когато се обърнаха, забелязаха, че тя стои на прага.

— Ева — произнесоха едновременно, гласовете им бяха ехо един на друг.

Сега тя видя стената зад тях, където снимката на Сол на Мачу Пикчу висеше накриво със строшена стъклена рамка. Усети топлината от горящата цепеница, сякаш беше вътре в нея. Двамата я гледаха питащо, чакаха отговор, който само тя можеше да даде.

Но единственото, което Ева си мислеше, беше:

Сега какво?