Луси Кларк
Единствен дъх (23)

22.

Коридорът в къщата на Джинет беше тъмен и тесен, и въздухът миришеше на прегорена мазнина. Мокрите сандали на Ева скърцаха, докато вървеше по него, надяваше се, че не оставя прекалено много следи. Тя мина покрай една редица малки момчешки обувки, подредени до синьо столче, и се наложи да се насили, за да продължи.

Влязоха в квадратна дневна, която лъхаше леко на застояло. Два уморени на вид дивана бяха обърнати към ниска масичка. Върху нея бяха паркирани пластмасови автомобилчета, някои от тях с липсващи врати и колела.

Ева и Сол застанаха до прозореца, който гледаше към градината. Навън едно празно въже за простиране се вееше на влажния бриз.

Джинет остана на прага, обгърнала гръдния си кош с ръце. Не предложи напитки. Не им предложи да седнат. Дълбоки бръчки прорязваха челото й, но Ева виждаше ясно следите от красота във високите й скули и бледозелените очи. Това е жената, която първо е обичал, помисли си тя.

— Синът ми спи — каза Джинет и Ева не можа да разбере дали това е извинение, или предупреждение.

Ева отстъпи назад и се спря между перваза на прозореца и един тъмен бюфет, върху който бяха сложени няколко снимки в рамки. Искаше й се да се обърне да ги погледне, да види дали Джексън е на някоя от тях, но погледът й се вдигна да срещне този на Джинет, която каза:

— Някой от вас ще ми каже ли за какво е всичко това?

Сол погледна Ева.

Тя знаеше, че е неин ред — но единственото, за което мислеше, беше че Джексън някога е живял в тази къща. Беше ли седял на дивана, люлеейки Кайл на ръце? Беше ли придърпвал Джинет до себе си, за да гледат заедно през прозореца разразилата се навън буря? Беше ли гледал игра на ръгби по телевизията с притиснати към устата юмруци, така както го правеше в техния дом в Лондон?

— Ева дойде от Англия — каза Сол, за да запълни тишината. — Там са се запознали с Джексън. — Той кимна на Ева да продължи.

Устата й беше суха и пулсът й се качи в гърлото.

— Може ли да използвам тоалетната? — избъбри тя.

Джинет се усмихна напрегнато.

— В края на коридора е. Отдясно.

Тревогата прониза Ева, когато излезе в коридора. Повтарящият се кошмар за Джексън се надигна толкова живо в мислите й, че тя трябваше да спре, подпирайки се на стената, и да си каже: Това е само сън. Въпреки това изтощението беше замъглило до такава степен възприятието й на реалността, че имаше чувството, че щом завие зад ъгъла, ще види Джексън.

Трябваше да наплиска лицето си с вода, да се успокои. Тръгна по коридора, но когато стигна до края, вместо да влезе в банята, се хвана, че се върти пред отсрещната врата.

Върху нея с ярко боядисани дървени букви пишеше КАЙЛ и беше оставена леко открехната. Тя погледна бързо през рамо, след което пристъпи вътре.

Дръпнатите завеси се вдигнаха на бриза. Стаята миришеше на сладко, на свежо пране и мокра трева. Едно малко момченце спеше, свито на една страна, с гръб към нея, гърдите му се вдигаха и отпускаха леко. Тя отчаяно искаше да види лицето му, да види чертите на Джексън.

Ръката й се вдигна към стомаха и в него се отвори огромна празнина. Тя изпита непреодолимо желание да докосне малкото момче, да го подържи в ръцете си. Тъмната му коса изглеждаше безкрайно мека, на тила му се виеше къдрица. Тя пристъпи напред, приближавайки се към него. Дъските изскърцаха под краката й и Кайл промърмори и се размърда в леглото.

Ева замръзна. Ако го събудеше, щеше да се наложи да обяснява на Джинет и Сол какво е правила в неговата спалня. Тя почака като сдържаше дъха си; запита се колко ли пъти Джексън е стоял тук, където сега стоеше тя, и е гледал сина си, докато заспива. Изглеждаше немислимо, че е могъл да остави това момченце, да се махне от семейството си и да си изгради нов живот в Англия.

Когато Кайл притихна, Ева тихо се върна в коридора и остана там известно време, замаяна от видяното. Внезапно почувства, че всичко това е реално. Идвайки тук, бе видяла с очите си доказателството за лъжата на Джексън: той беше баща; той имаше семейство; имаше цял един живот, за който тя не знаеше нищо.

Тя погледна коридора в двете посоки и най-неочаквано се приближи до стаята, съседна на детската. Отвори вратата и влезе.

Спалня, по всяка вероятност на Джинет. Беше спретната, макар че двойното легло бе неоправено. Имаше само едно нощно шкафче, на което се виждаше празна чаша и чифт сребърни обици с формата на полумесеци. Тя дръпна шкафчето отдолу и видя фенерче, два романа, няколко шноли за коса и тубичка с крем за ръце без капачка.

Като затвори внимателно чекмеджето, Ева се наведе и надникна под леглото. Единственото нещо там беше черен куфар и свит на топка чорап. Тя се изправи с нахлула в главата кръв и пред очите й заиграха светли точици. Трябваше да излезе оттук и да се върне в дневната, преди да са започнали да се чудят къде се е дянала.

Но противно на всяка логика Ева се намери в ъгъла на спалнята, където стоеше тесен чамов гардероб. Пръстите й стиснаха дървената дръжка и тя я дръпна, сърцето й туптеше. Вътре имаше един ред дамски дрехи, от които се носеше лек дъх на лавандула. Тя прокара ръка по памучните рокли, чифтовете дамски дънки, един дебел вълнен пуловер, пурпурно палто с качулка, обрамчена с кожа, оранжево-кафяв шал. Помисли си: Никакви дрехи на Джексън. След това затвори гардероба и се измъкна от стаята.

Освен вратата към банята, в коридора имаше още една врата. Ева я отвори и влезе в превърната на склад стая: велоергометър, кашони с вестници, люлеещо се конче със счупена пружина. Отвори един шкаф и прокара пръсти по документите, подредени в тънки зелени папки.

От другата страна на стаята се чу гласът на Джинет и тя замръзна, очите й се стрелнаха към вратата. Не можеше да прецени колко време я е нямало. Ами ако Джинет беше тръгнала да я търси и я завареше да рови из вещите й? Пулсът й се качи в гърлото и тя зачака, ослушвайки се.

След миг Джинет продължи да говори и Ева осъзна, че тя и Сол сигурно са заедно в дневната.

Тя продължи да прелиства папките. Бяха невинни, само сметки и банкови документи. След това внезапно пръстите й спряха върху един лист хартия, върху който видя почерка на Джексън.

Измъкна го и го приближи към лицето си.

Беше сметка за газ, но с Джаксъновия кръгъл почерк бе написана думата ПЛАТЕНА, заедно с датата преди три години.

Това не означаваше нищо. Не беше любовно писмо, нито ключ към манталитета на Джексън, но въпреки това я остави без дъх. Преди съществуваха просто обясненията на други хора, но това тук бе доказателство за живот, живян без нея. Тя си представи същия почерк в ъгълчетата на техните сметки вкъщи. Непринуденото, почти нехайно двуличие на това я разяри. Тя дръпна ъгълчето на листа с неговия почерк, откъсна го и го смачка на топка. След това го пъхна в устата си и задъвка. Хартията стана мокра и хлъзгава. Зъбите й работеха усилено, челюстните мускули се напрягаха, езикът й преобръщаше думите на Джексън в устата й.

В следващия момент спря. Разтрепери се. Ченето й увисна, когато осъзна лудостта на това, което правеше. Пъхна бързо откъснатия лист в шкафа и го затвори. Измъкна се от стаята и забърза към банята, заключвайки вратата след себе си. Изплю лигавата хартия в тоалетната чиния и пусна водата; наблюдава въртеливото движение на късчетата надолу, докато изчезнаха. Хвана се за ръба на мивката и в този момент осъзна, че е ровила из къщата на Джинет, търсейки следи от него. Започваше да откача.

Пусна чешмата и наплиска лицето си със студена вода. После се избърса и се погледна в огледалото. Очите й бяха диви, блестящи. Полудяваш, каза си тя.

Прокара ръка през косата си и изчака дишането й да се успокои, преди да излезе.

* * *

Сол седеше със стиснати ръце и потупваше палци един в друг.

— За какво е това? — попита Джинет от съседния диван.

— Предпочитам да изчакаме Ева.

— А аз предпочитам да ми кажеш какво става. Водиш ми някаква непозната в къщата и ми казваш, че искала да говори за Джексън. Коя, по дяволите, е тази жена?

— Моля те, Джинет. Нека изчакаме Ева да дойде. По-добре тя да обясни.

— Добре тогава — каза тя и скръсти ръце, — да си подрънкаме. — Джинет винаги се държеше леко предизвикателно, сякаш предизвикваше света да направи най-лошото. Но той знаеше, че всичко е само фасада.

Тя се облегна на дивана и попита:

— Как е къщата ти в Уотълбуун? Чух, че си се нанесъл в нея.

— Да. Преди Коледа.

— Красиво място — каза тя. — Използвал си наследството си за нея, така ли?

Той кимна.

— И още малко спестявания.

— Джексън прахоса неговото. Но аз знаех, че ти ще запазиш своето, че ще направиш нещо с него. Винаги си бил далновиден, Сол.

— Благодаря — отвърна той, изненадан от великодушния й коментар. — Ами ти? С Кайл се установихте тук, така ли?

Тя сви рамене.

— Засега. Близо сме до мама, което е нещо.

Отвън вятърът издухваше от покрива тежки капки дъжд, които падаха на перваза на прозореца.

— Още не мога да повярвам, че е умрял — каза Джинет тихо.

Сол разтърка брадата си.

— Знам.

Пръстите й се преместиха към тънкия златен пръстен, който носеше на безименния си пръст, и тя го завъртя разсеяно, когато призна:

— Той толкова ми липсва.

Когато с Джинет бяха двойка, бяха ходили до Залива на пожарите за няколко дни, и той си спомни как седяха заедно на огромните, покрити с ръждиви лишеи камъни, и гледаха залеза на слънцето. Тя се беше разговорила, разказа му за трудните си години като тийнейджърка в дома на втория си баща. Бяха говорили за това какво искат от бъдещето и той бе изненадан и развълнуван от скромността на нейните мечти. Нямаше амбиции за голяма кариера или жажда за богатство — единственото, което искаше, беше малка къща близо до водата и семейство. Може би си е мислила, че е намерила това с Джексън.

Последва дълга тишина, нарушавана само от звука на отваряща се врата и после стъпки по коридора. Двамата вдигнаха очи и видяха Ева да влиза в стаята. Лицето й беше бледо и тя изглеждаше ужасена.

— Съжалявам — произнесе тя и се опита да се усмихне.

Застана с гръб към прозореца. Той я чу да си поема дъх и след това да казва:

— Трябва да обясня защо съм тук.

 

 

— Запознахме се с Джексън преди две години по време на полет към Англия — започна Ева с поглед върху Джинет. — Местата ни бяха едно до друго и се разговорихме. Когато пристигнахме в Лондон, си разменихме номерата на телефоните и започнахме да се виждаме от време навреме.

Изражението на Джинет беше напълно безизразно.

След малка пауза Ева продължи нататък:

— Не знаех нищо за теб… нито за Кайл. Джексън ми каза, че е свободен. — Тя замълча. — Започнахме връзка… и няколко месеца по-късно заживяхме заедно. — Ева спря отново и разтърка врата си. — Съжалявам, но няма лесен начин да го кажа: Джексън ми предложи и се оженихме през февруари миналата година.

Очите на Джинет се заковаха върху лицето на Ева. Ева усещаше горещината зад погледа й. На бюфета се чуваше тиктакането на часовник.

— Нямах представа, че той вече е женен. Никога не бих започнала връзка с него, ако знаех.

Джинет примига.

— Казваш ми, че моят съпруг се е оженил за теб?

— Предполагам, че е голям шок. Не знаех, че съществуваш, до съвсем скоро. Не бях сигурна дали трябва да ти кажа… но си помислих, че трябва да знаеш истината. — Ева млъкна. Сплете ръце пред себе си и пристъпи от крак на крак. Искаше й се да беше седнала.

Джинет продължаваше да не помръдва.

— Запознали сте се по време на полета към Англия?

Ева кимна.

— Значи в същия ден, когато Джексън ме е оставил — произнесе бавно Джинет, — се е запознал с теб?

— Аз… — Ева поклати глава, не знаеше какво да каже. Толкова ли скоро е било? Джексън буквално е излязъл от една връзка и е влязъл в друга?

Джинет й каза:

— Дори не знаех, че е бил в Англия, докато не умря. Никога не съм била там. То е на другия край на света.

— Съжалявам. Излъгал е и двете ни.

Сол се размърда в ъгъла и Джинет се обърна към него:

— Ти знаеше ли, че се е оженил за друга?

— Представа нямах.

— Все пак трябва да е казал на някого.

Настъпи пауза. После Сол произнесе:

— На татко.

Тя се засмя, клатейки глава.

— Проклетият ти баща! Никога не е смятал, че съм достатъчно добра за който и да е от синовете му. — Устните й е стегнаха. — Когато Джексън замина, се обадих на баща ти, попитах го къде е Джексън. Но той не ми каза. Подхвърли, че тръгнал да пътува… това е всичко, което каза.

Ръцете на Джинет се свиха в юмруци покрай тялото си и Ева забеляза, че златната брачна халка още е на пръста й. Погледът й се сведе към собствените й ръце, които бяха без пръстените, които Джексън й беше дал. Искаше й се сега да бяха там, сякаш да докаже на Джинет — на себе си — че бракът им е съществувал. Тя ги скри зад гърба си.

Джинет стана и погледна Ева.

— Ние имаме син. Кайл. Тригодишен е. Джексън ме напусна, когато Кайл беше бебе. Можеш ли да си представиш какво е? Кой мъж прави това?

— Аз…

— И си дошла тук да ми разправяш, че моят съпруг, бащата на моето дете, се е влюбил в теб!

Ева отстъпи назад, притискайки се в стената.

— Не знаех, че е бил женен…

— Махай се.

— Аз исках само…

— Махай се от къщата ми. Веднага!

Слисана, Ева понечи да тръгне. Когато се обърна, погледът й падна върху подредените снимки на бюфета. Отпред имаше снимка на Джексън. Той стоеше зад Джинет, с брадичка върху рамото й, дланите му лежаха върху издутината на бременния й корем.

Когато Ева вдигна очи, Джинет я гледаше.

— Ние бяхме семейство.