Луси Кларк
Единствен дъх (38)

37.

Времето пълзеше. Огънят беше подкладен. Кафето сварено и изпито. Часовникът на библиотечния рафт удари два след полунощ, след това три. На масата лежеше неотворен пакет бисквити.

Ева седеше в ъгъла на дивана, притиснала голите си колене към гърдите си. Изпълни я дълбока умора, клепките й се сведоха, дишането й стана плитко, а крайниците тежки. Сякаш тримата бяха притиснати един до друг в дълбините на нощта, завити с това тъмно, споделено знание.

Блясъкът от лампите оцветяваше стаята в мека оранжева светлина. Сол гледаше замислено, когато се облегна на вратата. Беше притиснал ръце към устните си. От време навреме погледът му се стрелваше към Джексън, който седеше тихо на люлеещия се дървен стол и подръпваше един конец от разръфаното коляно на панталона си. Сякаш цялата му нервна енергия бе отлетяла.

Ева си помисли за всички загубени часове, които беше прекарала, представяйки си го, че се връща при нея; когато лежеше в леглото сама нощем, заслушана в празната тишина; когато вървеше по залива, възстановявайки пътеките на неговото детство; когато — в някои мигове през деня — изпитваше зашеметяващата нужда да бъде прегръщана от него.

Тъй като нямаше труп, някакво перце надежда беше кръжало винаги около нея, раздухвайки копнежа, че Джексън един ден ще се върне в живота й.

Исках това. Исках той да не е мъртъв. Да се върне при мен. И сега е тук.

Тя наруши тишината:

— След всичко, което направи, за да изчезнеш, след всичко, на което ни подложи, защо се върна в Уотълбуун?

Той вдигна очи, погледът му беше пълнен с нежност и разкаяние, когато се спря върху нея. Прокара ръце по дървените облегалки на стола и каза:

— Имах нужда да видя, че си добре. Исках да съм близо до теб. Никога не съм възнамерявал да се покажа. Но тази вечер те чух да говориш с Кали за посещение при Джинет…

Гърбът й се вдърви срещу дивана. Бил е тук? Стоял е в сенките, ослушвайки се. Колко ли други пъти се е навъртал наоколо? Колко често се беше съмнявала в себе си, поставяйки под въпрос здравия си разум, мислейки, че усеща неща, които не са реални.

— От колко време си в Тасмания? — попита го. Умът й се плъзгаше от една мисъл към друга.

— От месец.

Ева примига.

— Бил ли си в бараката?

Джексън я погледна, после наведе очи към пода и кимна.

Още тогава знаеше, че не си е въобразила… миризмата му. Беше си представила как Джексън върви през бараката, прокарвайки ръка през нещата й. Беше влизал в спалнята й, беше видял старата си карирана риза над възглавницата й. Ева можеше да го види как я облича, как я закопчава догоре, чувствайки познатата кройка срещу кожата си, и как си спомня какво е да се почувстваш като себе си отново.

— Мислех, че полудявам — каза му тя, като клатеше глава. — Знаех, че си бил там — въздухът миришеше на теб. Но продължавах да си повтарям, че съм си въобразила.

— Ева…

— Ти си взел и снимката, нали? Онази, дето сме снимани на джаз фестивала.

— Съжалявам.

Тя затвори очи и въздъхна. Тази дума беше загубила вече своето въздействие.

— Защо тази вечер, Джексън? — обади се Сол от мястото си до вратата. Ева не можеше да каже дали той стои там, готов да тръгне, или защото иска да се увери, че Джексън остава. — Защо се показа тази вечер?

— Нямах намерение. Чух Ева да плаче. — Той премести поглед към нея. — Ти влезе в залива. Притеснявах се за теб. Приближих се, за да се уверя, че си добре… и ти ме видя.

— Не — възрази тя, клатейки глава. — Ти искаше да бъдеш видян. Щом си ме чул да говоря с Кали, значи си знаел и това, че заминавам. Изкушението е било прекалено голямо, нали? Приближил си се достатъчно, за да те видя… аз да взема решението вместо теб.

— Не… — каза той, но тя можеше да види, че е загубил увереността в собствената си теория. — Ти плачеше. Не можех да гледам колко много съм те наранил. Исках да те утеша. Аз съм твоят… — Той млъкна.

— Съпруг? — довърши Ева. Погледна го изучаващо, опитвайки се да намери следи от мъжа, за когото бе омъжена, мъжа, на когото бе обещала да принадлежи.

Но той вече не беше нейният съпруг. В действителност никога не е бил.

* * *

Глухо почукване на прозореца накара Сол да се обърне. Една голяма нощна пеперуда се блъскаше в стъклото, опитвайки се да намери път към светлината.

— И сега какво? — Сол се обърна отново към вътрешността на стаята и пъхна ръце в джобовете си. — Какво всъщност искаш? Ще отидеш ли в полицията? Ще кажеш ли на Джинет? — Той се запита дали тя заслужава тази честност и дали няма да е по-лошо да чуе докъде чак бе стигнал Джексън, за да я изкорени от живота си.

— Аз… не знам. — Джексън разтърка челото си. — Не мога да реша какво да правя.

Това беше толкова характерно за Джексън: импулсивен, мислещ само за момента и никога за последиците от своите действия.

— Ами татко? — попита Сол.

Джексън се взря в Сол.

— Как е той?

— Справя се — отвърна Сол по-спокойно. — Отказа пиенето.

— Нима? Наистина е хубаво да го чуя.

— Ако трае, разбира се.

— Видях го. Тук. Видях ви как вечеряте заедно на верандата.

Ева вдигна рязко поглед.

Сол видя изненадата й и си спомни как вечерта, за която говореше Джексън, Ева внезапно беше станала от масата и беше отишла в дъното на градината с пребледняло лице. Дали беше усетила, че Джексън ги наблюдава от разстояние?

— Когато видях татко, той не изглеждаше особено добре — каза Джексън. — Болен е, нали?

— Панкреатит. Като преди.

— Сериозно ли е?

Сол кимна.

— Казваш, че е оставил пиенето?

— Каза, че иска да го направи. Но кой знае. Ако не спре, това може да го довърши.

Джексън замълча за известно време. После каза:

— Той няма да може да се справи с… това. Нали?

Сол се питаше същото. Дирк щеше да се наложи да се справи не само с лъжата, че Джексън е жив, но също така и с истината за горския пожар, която на свой ред щеше да изрови цялата болка от загубата на съпругата му. Сол се тревожеше, че той е прекалено крехък, че това ще го върне отново към бутилката. Накрая отвърна:

— Не, не мисля, че би могъл.

Джексън преглътна, когато осъзна какво означаваше това.

Застанал в ъгъла на дневната, гледайки брат си, Сол усети в него да се оформя решение. Не можеше да контролира това, което Джексън ще направи, нито какво иска Ева, но беше наясно със своето желание. По слепоочията и челото му изби пот и той каза:

— Не искам да лъжа татко, да живея раздвоен живот — да съм във връзка с теб и да го крия от него. Това няма да проработи.

Джексън остана неподвижен и Сол се принуди да продължи:

— Случилото се в деня на пожара е било нещастен случай. Бил си просто дете, което е направило грешка. Иска ми се да ми беше казал какво е станало, да ми се беше доверил, но стореното — сторено. — Той направи пауза, изчака очите му да срещнат тези на брат му, и каза: — Прощавам ти за това.

Емоциите избиха върху лицето на Джексън, докато се бореше с напиращите в очите му сълзи.

Имаше още за казване и Сол задържа погледа на Джексън, когато продължи:

— Но и аз имам нужда да те помоля да ми простиш. Ти си ми брат и те обичам, но не мога да ти позволя да останеш в живота ми. Не сега, Джексън. Всъщност — никога.

Чертите на Джексън се изопнаха от болка.

— Разбирам.

След миг той се надигна от стола и очите му застанаха на едно ниво с тези на брат му. Той протегна ръка.

Сол я гледа известно време, след това я хвана.

Те не се прегърнаха, само си стиснаха ръцете: жест за споразумение, за прошка, за сбогом.

* * *

Ева гледаше как Сол се измъква бързо на верандата, дръпвайки стъклената врата зад себе си. Свежият морски въздух стигна до нея, след което се разпръсна в сухата топлина на стаята. За миг имаше чувството, че е затворена в капан с Джексън, че е запечатана вътре.

— О, Джексън — въздъхна тя изтощено. Запита се дали и тя ще може да се отдалечи от него, да изостави мъжа, когото беше обичала. — Какво точно искаш?

Погледът му беше безкрайно тъжен и той я задържа в него, когато отвърна:

— Да се върнем.

Тя затвори очи.

— Не можем.

— Бих могъл да оправя нещата, да отида в полицията и да им кажа какво съм сторил.

— И да те пратят в затвора? Да съсипеш баща си? Ти излъга всички, Джексън. — Тя си помисли за помена и за всички хора, които бяха дошли, казвайки й какъв добър човек е бил Джексън. Кого беше оставил, че да се върне при него?

— Или пък да отидем някъде, аз и ти? Да започнем на чисто. — Думите му прозвучаха кухо и тя видя, че той самият не вярва в тях.

Тя се изправи и се приближи към библиотеката на Сол, като плъзна поглед по заглавията. Погледът й се спря върху „Морето около нас“ — книгата, за която Джексън някога й беше казал, че го е вдъхновила да следва морска биология. Лъжа. Толкова много лъжи.

Тя се обърна обратно към него:

— Каза ми, че ще посетим Тасмания заедно през есента.

Очите му се оживиха.

— Винаги съм искал да те доведа тук.

— Но не можа. — В стомаха й гневът се събра на топка. — Трябваше да измислиш обяснение защо не можем да дойдем. Какво казваше, Джексън?

— Аз… Аз не…

— Че баща ти е болен или че полетите са прекалено скъпи, или че от работата не те пускат? — Всички лъжи, които й бе казвал нахлуха в главата й. Писмото от Дирк, което бе фалшифицирал; историите за пътуванията; фалшивата му кариера като морски биолог; предишната му сватба; идването на Джинет в Лондон; последните моменти от риболова на скалите. — Аз ти вярвах толкова наивно, трябва да е било много лесно да ме лъжеш.

— Не ми харесваше да те лъжа! — извика Джексън, лицето му се зачерви, очите му се изцъклиха. — Това ме разкъсваше. Исках да бъде истина толкова много, че не можех да повярвам.

Ако това беше истина, тя не можеше да си представи стреса, под който трябва да е бил, докато е продължавал да върти тези лъжи. Сигурно е бил постоянно на ръба, да помни всяка от сложните неистини, които е изплитал.

Представи си го сутринта, когато бе изчезнал, сгушен под брезента в някаква лодка. Когато тялото му се е тресяло от студ и шок, и мислите му са били сведени единствено до инстинкта да оцелее. Може би се е чувствал толкова изтощен от всичко, че просто е искал да започне отначало, да обърне нова страница. Трябва да е съзнавал, че не идването на Джинет в Лондон е това, което го е хванало на тясно: лъжите му отдавна вече са го били притиснали в ъгъла.

— Ти винаги щеше да бягаш — каза тя, изправяйки се, когато внезапно осъзна. — Затова си позволил лъжите ти да стават по-големи, по-сложни. Затънал си бил толкова дълбоко, че си знаел, че ще дойде ден, когато единственият ти избор ще бъде да си тръгнеш.

Искаше й се той да опровергае това твърдение и да й каже, че е виждал бъдещето си с нея, но Джексън почти невидимо кимна.

Нещо в нея се счупи.

— Боже мой — прошепна тя и притисна ръка към устата си. — Знаел си, че един ден всички лъжи ще те настигнат. Затова си заделял пари настрана, нали?

Той я погледна, по страните му се стичаха сълзи.

— Ти винаги си щял да бягаш — повтори тя, истината се разви като макара пред нея. — Правил си го и преди. Избягал си от горския пожар, избягал си от Джинет и Кайл, избяга и от мен.

Сърцето й се късаше — заради него, заради нея самата, — когато каза:

— И сега продължаваш да бягаш.

* * *

Сол седеше на верандата и гледаше как перленосивия блясък на дневната светлина се показва далече на хоризонта. Чувстваше се пресъхнал. Не искаше да мисли за случилото се между стените на дома му, затова не отместваше поглед от залива.

По някое време по-късно стъклената врата се плъзна и Ева излезе. Прожекторите светнаха, но тя се пресегна към стената и ги изключи. Отстъпващата тъмнина отново се възцари на верандата. Ева си издърпа стол до него и се загледа към залива. Те седяха в мълчание, заслушани в ромона на водата и първите тонове на птиците, идващи откъм гората.

Въпреки всичко, което се бе случило през последните двадесет и четири часа, седейки тук до Ева, Сол се чувстваше почти умиротворен. Когато тя за първи път бе дошла на Уотълбуун, сякаш бе отворила прозорец вътре в него и му бе показала един напълно нов свят. Сега той не можеше да си представи живота си без нея в него.

— Кали каза, че си решила утре да отпътуваш с нея.

— Да.

— Била си тръгнала насам, за да ми кажеш.

Тя кимна.

Той премести стола си, така че да може да гледа право в нея. Тя още носеше пуловера му, ръкавите бяха навити на китките й. Косата й бе изсъхнала на меки вълни около лицето и той си помисли, че изглежда млада и уморена. Наведе се и взе двете й ръце. Бяха топли и малки в неговите.

— Ева, толкова съжалявам за всичко, което преживя. Наистина. — Беше планирал да й каже, че е силна и смела, и ще се справи с каквото и решение да вземе, и че няма да има натиск от негова страна. Но когато отвори уста, вместо това произнесе: — По-рано Джексън ми каза, че никога не съм се борил за нищо… и беше прав. Така че ето, боря се — не искам да си заминаваш, Ева.

Той стисна дланите й в своите.

— Това място оживя, откакто си тук. Сега вече ми изглежда като дом не защото е свързано с миналото ми, а защото мога да видя бъдеще тук. Ако нищо от това не се беше случило — не се беше омъжила за брат ми, ако Джексън не беше избрал да изчезне, ако не седеше вътре точно сега — тогава ти просто щеше да бъдеш едно английско момиче, дошло в Тасмания. И когато се свали всичко излишно и си помисля за това, се оказва изведнъж съвсем просто: влюбен съм в теб.

Той си помисли за седмиците, през които тя беше тук… но не за трудностите си спомняше: а за звука на смеха й при вида на изцапания с мастило на сепия глезен на Кали; за красивите моменти, когато висяха под водата и гледаха един морски дракон; за начина, по който светлината огряваше лицето й; за кехлибарените точици в очите й. Те бяха създали тези моменти, те двамата. И ако бяха успели да намерят щастие сред целия този водовъртеж, той беше сигурен, че могат да го намерят отново.

На долните клепачи на Ева се събраха сълзи. Тя стисна устни и не отговори.

— Нямам отговори какво ще стане след това — каза Сол, — нито как ще накараме нещата да работят. Единственото, което знам, единственото, което мога да ти кажа, е, че ще сторя всичко по силите си, за да те правя щастлива. Винаги. Така че, моля те, Ева. Остани.