Луси Кларк
Единствен дъх (12)

11.

Отваряйки вратата с рамо, Кали влезе в слабо осветената стая, понесла поднос с чай и бисквити. Щорите бяха спуснати през целия ден и въздухът бе тежък и спарен. Ева се беше свила на леглото, вдигнала завивка до брадичката си.

— Скъпа, донесох ти чай.

Ева не отговори.

Тя остави подноса, придърпа един стол и седна до Ева, която седеше с отворени, но нефокусирани очи. Кали се пресегна и нежно отметна един кичур от челото й. Кожата й беше восъчнобледа и студена на допир.

— Също и бисквити. И един шоколад с портокали.

Ева примигна, но не каза нищо. След помятането тя почти не напускаше стаята. Кали трябваше да е в Мелбърн още преди два дни, но успя да отложи полета си до утре, умолявайки шефа си да й разреши да закъснее за снимките.

— Говори ли вече с майка си? — попита Кали.

Ева поклати глава.

— Наистина мисля, че трябва да го направиш.

Последва дълга тишина, преди тя да отвърне:

— Не мога.

Кали разбираше защо: майката на Ева бе загубила втората си дъщеря при раждане. Скръбта беше съпътствала целия й живот и се бе проявила в прекомерна грижа за Ева. Кали винаги си спомняше колко буйна беше Ева, когато се срещнаха за първи път в университета, като отвързана, все бързаше, все тичаше за някъде. Но когато Кали отиде с нея по време на ваканцията, тя бе смаяна от промяната: около майка си Ева беше по-тиха, по-благоразумна. Сякаш чувстваше, че майка й е страдала достатъчно и тя не трябва да я кара да се притеснява допълнително.

— Майка ти би искала да знае — каза тя. — Ще иска да помогне.

— Нямам нужда от помощ. А от това да бъда оставена на мира.

Кали се усмихна измъчено.

— Защо не излезеш навън? Мисля, че залезът ще бъде красив тази вечер.

Ева вдигна леко глава. Тя погледна Кали право в очите и каза:

— Иди. Искам да отидеш.

 

 

Кали седна на верандата, гризейки нокътя на палеца си. Слабият вкус на лак за нокти загорча на езика й. Сърцето й се късаше да гледа Ева така.

— Как е?

Тя се стресна, не беше видяла Сол да се приближава.

— Не е добре — каза, понижавайки глас. — Още е в стаята си. Не знам какво да правя.

— Ще изисква време.

Тя кимна, знаеше, че това е простата истина.

— Какво е това? — попита тя, забелязвайки чинията в ръцете му.

— Рибен пай. Беше останал.

Кали стана и пое тежката керамична чиния, пълна с кремообразна смес. Беше сигурна, че това съвсем не е остатък.

— Хубав е — каза тя, опитвайки се да не звучи изненадано. — Ще го оставя вътре.

Когато се върна на верандата, Сол попита:

— Успя ли да й запазиш час за преглед?

— Да, записана е за ултразвук след два дни. Но аз няма да съм тук. Трябва да тръгна утре. Не ми дават повече отпуск. — Тя направи пауза. — Не ми се иска да ходи сама в болницата.

Сол погледна към бараката, но не каза нищо.

Кали остави тишината да се проточи, изчаквайки го да предложи да влезе при нея.

След малко Сол пъхна ръце в джобовете си и каза:

— Ами, по-добре да се връщам.

— Защо не влезете поне да я видите? — Сол идваше всеки ден да се интересува от Ева, но не беше влизал в къщата да говори с нея.

Той се поколеба, явно обмисляйки идеята. След това хвърли отново поглед към бараката и произнесе:

— Просто й кажете, че съм идвал и съм й изпратил много поздрави.

След това тръгна с дълги крачки обратно към брега. Кали внезапно се изправи, слезе от верандата и затича през пясъка към него.

— Чакайте!

Той се обърна, присвивайки очи на яркото слънце.

— Моля ви. Влезте да я видите. Аз си заминавам утре, Сол. Трябва да знам, че не я оставям съвсем сама тук.

Той разтърка челюстта си.

— Може би тя трябва да дойде с вас в Мелбърн?

Веждите й се вдигнаха.

— Не искате да е тук… това ли било?

Той заби поглед в пясъка между краката си, но не каза нищо.

— Тя е ваша снаха и преживява нещо ужасно. Единствената причина да е в Уотълбуун е, че искаше да се запознае с вас. Не ме интересува защо сте се скарали с Джексън, но не наказвайте Ева за това!

— Да я наказвам? — Очите на Сол заблестяха. — Аз я предпазвам!

Кали вдигна брадичка предизвикателно.

— От какво?

— От нищо — отвърна той бързо.

— За какво говорите? — Тя пристъпи напред. — От какво предпазвате Ева?

— Забравете.

Тя видя, че челюстта му се стегна от усилие да сдържи гнева си. Запита се какво точно се бе случило между Джексън и Сол.

— Онзи ден, когато събирахте стриди, казахте, че Джексън не е следвал в Мелбърн. Вярно ли е?

Той отвърна на погледа й.

— Да, вярно е.

— Тогава защо е излъгал Ева?

Тъмният му поглед се премести към бараката, после той поклати глава, обърна се и закрачи надолу по брега. Този път Кали не го спря.

 

 

Ева се взря в облака пара, издигащ се от чашата й с чай. Чувстваше се вцепенена, празна като кухо дърво: мъртво, но все още изправено.

Копнееше за Джексън. Искаше той да се свие на леглото, да я прегърне силно, да й каже: Ще се оправиш, скъпа. Само един час, още един час с него, това беше единственото, за което се молеше. Би дала всичко за това.

По някое време по-късно вратата се отвори. Отново Кали.

Тя се приближи, внасяйки със себе си свежия дъх на залива. Страните й бяха розови.

— Виж, Ева, знам, че няма да ти хареса, но току-що говорих с майка ти. Казах й.

Ева усети, че я пронизват гняв и обида, и се изправи седнала.

— Не… казах не!

— Ще ти се обади след пет минути. Телефонът ти е тук — каза Кали и го плъзна по нощното шкафче към Ева. — Трябва да говориш с нея.

Тя понечи да възрази, но Кали не беше свършила.

— А когато го направиш, искам да се облечеш. Сол ни е направил рибен пай за вечеря и двете ще го изядем на верандата.

Кали вдигна щорите и меката вечерна изпълни стаята.

Ева примига, заслонявайки очите си с ръка.

— Ще става по-лесно, Ева. Обещавам ти — каза Кали, спирайки на прага, преди да излезе.

След малко Ева чу откъм кухнята потракване на чинии и прибори. Тя прокара ръка през немитата си коса. Слепоочията й пулсираха и усещаше езика си подут и сух.

Погледна към телефона. Не искаше да говори с майка си, защото знаеше, че не може да бъде силна. Не можеш да се преструваш, когато си изгубил всичко.

Тя обгърна тялото си с ръце, чувствайки слаба болка в утробата си. Като акушерка знаеше рисковете на ранната бременност: един от всеки четири случая завършваше с помятане. Въпреки всичко нямаше думи да обясни вината, която изпитваше: Джаксън я беше оставил с дара на един нов живот, последна частица от него… а тя я бе оставила да умре. Единственото, което искаше в момента, беше да е бременна отново, да запълни тази страшна празнота вътре в себе си с дете на Джексън, да го задържи при себе си. Но нямаше да има друго дете. Това бе толкова окончателно и толкова опустошително, че едва дишаше от болка.

Когато телефонът звънна, цялата стая сякаш завибрира от резкия звук. Тя се пресегна за него и го притисна към ухото си. Гласът й пропука, когато произнесе:

— Ох, мамо…

 

 

Два дни по-късно, докато Кали беше в самолета за Мелбърн, Ева лежеше на масата за прегледи, гледайки внимателно монитора на ултразвука. Виждаше матката си като зърнесто черно-бяло изображение. Беше празна. Съвсем празна.

Лаборантката изглеждаше доволна от това, когато прокара сонограма по корема на Ева още един път.

— Няма да са ви нужни витамини D и С, което е много хубава новина. Изглежда целият плод си е отишъл.

Плод, помисли си Ева. Беше ли използвала и тя тази дума? Да, сигурно беше. Знаеше, че клинично за един ембрион се говори като за бебе, само когато е способен да поддържа живот. Но тя нямаше чувството, че е изгубила ембрион или плод. А бебе. Бебето на Джексън.

— Това е, което го прави толкова трудно — бе споделила майка й, когато бяха говорили вчера. — Носих сестра ти девет месеца. Обичах я. Но когато умря, имах чувството, че единствено аз и баща ти сме я познавали.

Досега никога не бяха говорили така откровено за скръбта на майка й и Ева си помисли, че сякаш между тях най-после е била махната бариера. Ева говори и плака на воля, и майка й не й каза да се прибере вкъщи, само слушаше — и това беше всичко.

Лаборантката избърса гела от корема й с хартиена кърпа, Ева слезе от кушетката и облече горнището си. Чувстваше движенията си тежки и бавни. Тя взе чантата си и я задържа до стомаха си. Лаборантката отвори вратата и виждайки брачната халка, каза:

— Изчакайте със съпруга ви месец-два, преди да опитате отново. Просто дайте шанс на тялото си да се възстанови.

Ева се взря слисано в жената. Искаше да я поправи, но гърлото й беше прекалено стегнато, за да говори. Тя мина през чакалнята, която беше пълна с бременни жени, малки деца, съпрузи.

В края на една редица от оранжеви пластмасови столове седеше Сол с разтворени широко колене; главата му беше отпусната напред.

Когато видя Ева, стана веднага. Сигурно бе забелязал нещо в изражението й, защото когато се приближи до него, й каза:

— Да се махаме оттук.

Той вървеше отстрани до нея, когато се движеха по дългия коридор, и после, когато излязоха през автоматичната врата. Прекосиха паркинга до пикапа му, където той отвори вратата към пасажерското място и тя се качи внимателно.

Чак тогава се разплака. Покри лицето си с ръце и сълзите се затъркаляха по страните й, звукът от хлиповете й изпълни кабината. Тя усети очите на Сол върху себе си и предположи, че той иска да излезе, да се отдалечи от нейната скръб.

Но в този момент усети топлината на ръката му около китката си. Той леко издърпа ръцете от лицето й, принуждавайки я да срещне погледа му. Не изглеждаше объркан или смутен. Каза й само:

— Ще се оправиш.

Чу категоричността в гласа му, видя непоколебимостта на погледа му, усети силата на ръката му… и й се прииска да му вярва.

* * *

Обичам да си представям какво щяхме да правим, ако имахме още една нощ заедно.

Понякога рисувам в ума си печелившата версия на този отговор — тропически плаж, пресни омари, шампанско, ти — в развята рокля, боса. Но всъщност не това бих искал. Ако можехме да сме някъде, щях да избера спалнята на апартамента ни под наем в Лондон. Да, скъпа, нашата стара спалня с напукания й таван, в която вечно става течение, с единичен прозорец и матрак, който е хлътнал в средата. Дори нямаше да имам нищо против лошата рок музика от деветдесетте, която тътне през стената на съседния апартамент, защото тя би ми напомняла как ти стоеше на леглото и се правеше, че свириш на китара в три след полунощ, когато не можехме да спим.

Така че бих прекарал нашата последна нощ в онази стая, в онова легло, щяхме да се смеем заедно, да правим любов и аз щях да запомня всяка подробност от твоето тяло — усещането за бедрата ти, вкуса на кожата ти, нежните кичури на слепоочията ти, кехлибарените точици в очите ти.

Знам, че някои хора вероятно са си мислели, че сме безразсъдни във връзката си. Сигурен съм, че приятелите ти ме обвиняваха — смятаха, че действам прекалено бързо, харча пари прекалено лесно. И бяха прави. Но когато бях с теб, Ева, изпитвах най-силния порив да живея живота за момента, защото никога не знаех кога ще свърши.