Луси Кларк
Единствен дъх (7)

6.

Възел от гняв се стегна в стомаха на Ева, когато си спомни думите на Дирк: „Вие двамата изобщо не биваше да се жените“. Тя продължи да си повтаря, че това са пиянски приказки или може би се дължат на мъката му, но забележката я остави объркана.

Сега бе още по-твърдо решена да намери Сол. Докато стоеше, подпряла лакти на перилата на ферибота, наблюдавайки как остров Уотълбуун идва на фокус, тя се запита как би се почувствал Джексън, ако знаеше, че тя идва тук да се срещне с брат му, с когото не е говорил повече от четири години. Няколкото пъти, в които Джексън бе споменал името на Сол, лицето му потъмняваше, сякаш предателството на Сол още имаше силата да го наранява.

Островът се разкри постепенно; първо гористите морски скали, издигащи се в далечината, след това зелените извивки на хълмовете. Джексън бе говорил за летата, прекарани тук, с чувство на носталгия, сякаш островът беше скъп, но същевременно загубен за него — място, на което не можеше да се върне никога.

Тя извади от джоба си безплатната посетителска карта, която бе взела от пристанището на ферибота, и я разгъна; краищата й запърхаха под бриза. Картата показваше път, който се простираше през петдесетте километра дължина на острова, и от него се разклоняваха неасфалтирани пътеки и шосета, водещи към усамотени протоци и заливи. От легендата стана ясно, че има кръчма, две кафенета, лекарски кабинет, бакалия и културен център. Повечето символи обозначаваха места за спускане на лодки, за сърфиране, райони за къмпинг и туристически пътеки.

Тя откри Шоул бей в югоизточния ъгъл на острова. Макар да не знаеше адреса на Сол, при положение че постоянните жители бяха само петстотин, все някой трябваше да знаеше коя къща е неговата.

Прекосяването отне само двадесет и пет минути, но докато фериботът влезе в дока, Ева имаше чувството, че е пристигнала на края на света. Малката тълпа пасажери се върна към колите си. Чу се палене на двигатели и колите се понесоха напред след спускането на рампата на ферибота.

Точно зад дока се четеше написан на ръка надпис:

МОЛЯ СВАЛЕТЕ ЧАСОВНИЦИТЕ И БАТЕРИИТЕ НА МОБИЛНИТЕ СИ ТЕЛЕФОНИ. СЕГА СТЕ НА ОСТРОВ УОТЪЛБУУН.

Пътят не беше натоварен — само няколко каравани или камиони, движещи се в обратната посока, със сърфове и велосипеди, пристегнати с ремъци на покривите. Тя шофираше със смъкнати стъкла, вдъхвайки миризмата на нагрятата от слънцето трева и соления бриз, който влизаше в купето. Видя двама туристи, които стояха пред една плитка лагуна, с увесени на врата бинокли, а от другата им страна се носеха бавно черни лебеди.

Ева стигна до универсалния магазин и влезе вътре. Беше обикновена постройка с коркова дъска за съобщения на външната стена, изпълнена с ръкописни реклами за продажба на корабни ремаркета, ваканционни къщи под наем и две австралийски овчарски кутрета, които си търсят дом.

Вратата беше отворена, подпряна от избелял знак за сладолед, а вътре ниска, набита жена с жълта коса бе подпряла ръце на тезгяха и се усмихваше.

— Здравейте. Как сте?

— Питах се дали можете да ми помогнете. Търся къщата на Сол Боу на Шоул бей.

— Ами, лесно е. Това е единствената къща в залива. Като тръгнете по този път, който води на юг, трябва да вървите пет минути. Минавате покрай една ферма за ягоди отдясно, след което вземате пътя направо. Той ще ви изведе точно до залива.

— Страхотно…

— Но сега няма да го заварите там. Видях го да спуска лодката преди няколко часа. — Жената заобиколи тезгяха и отиде до отворената врата на магазина, откъдето надникна навън. — Камионът му още е тук — каза тя, кимайки към групата превозни средства, паркирани на дълъг дървен кей. — Ако искате, може да го изчакате вътре. Приливът тъкмо се обърна, така че той скоро ще дойде. — Жената погледна косо към Ева. — Отдавна ли познавате Сол?

Ева предположи, че това е магазин, където заедно със стоките се продават и слухове.

— Познавах брат му.

— Брат му? — Веждите на жената се вдигнаха нагоре. — По дяволите. Не съм подозирала, че Сам има брат.

 

 

Кеят беше построен върху дебели дървени подпори и няколко рибарски лодки стояха на котва отстрани. Ева седеше в колата от няколко минути, но дори със смъкнати стъкла беше прекалено горещо да се издържи дълго.

След малко тя излезе от купето, прекоси паркинга и тръгна към белия пясъчен бряг, осеян с късчета изсъхнали водорасли. Следобедът бе ясен и тих, в топлия въздух витаеше мирис на риба. Тя събу джапанките си и нагази във водата. Усети приятна прохлада около глезените и остана известно време в плитчината.

Докато гледаше надолу към плискащите се около краката й вълни, се опита да не мисли за тялото, изхвърлено в Плимут, което сега лежеше в залата за аутопсии, чакащо да бъде идентифицирано.

От време навреме до кея се приближаваха лодки и хората излизаха да разтоварят улова си, но никой от мъжете не беше достатъчно млад, за да е Сол.

Тя си спомни как лежеше до Джексън една сутрин, проследявайки косъмчета по гръдния му кош с пръсти, когато помоли:

— Разкажи ми за брат си.

Беше уловила промяната в ритъма на дишането му, когато й отговори:

— Няма нищо за разказване.

Очите му потъмняха и той се отдръпна от нея, ставайки от леглото.

— Джексън?

Той се беше заковал на място. Когато заговори, в тона му имаше мрачни нотки:

— Човек, на когото не можеш да вярваш. Лъжец. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш.

Имаше и други разговори за Сол, включително един, при който тя успя да го накара да й каже защо не са разменяли дума от четири години. Но след известно време спря да споменава името на Сол, защото мразеше да вижда как лицето на Джексън помръква от болка.

Замаяна от горещината, или може би от остатъчните ефекти от пътуването, Ева тръгна по топлия пясък да търси сянка. Телефонът в джоба й звънна и тя го извади, присвивайки очи на слънцето. Прочете на дисплея името на майка си и замръзна. Сигурно се обаждаше с новини за тялото на Джексън.

Тя стоеше там, мигайки срещу телефона, с препускащо сърце. Не беше сигурна, че иска тези новини, че иска да живее с абсолютната окончателност на това.

Накрая все пак отговори, притискайки телефона към ухото си.

— Той ли е?

Чу майка й да си поема рязко дъх.

— Съжалявам, скъпа. Не е бил Джексън. Тялото не е неговото.

Тя примига.

Майка й говореше нещо за резултатите, които дошли през нощта, и че видяла проблясващата лампичка на телефонния секретар, когато се събудила.

Ева мълчеше, опитвайки се да осмисли казаното.

— Съжалявам. Не трябваше да ти съобщавам нищо, преди да съм сигурна. Просто не исках да чуеш по новините нещо толкова ужасно.

— На кого е било?

— Кое?

— Тялото. На кого е?

— О! Да. На един мъж от Уърдинг. Четиридесет и петгодишен. Скочил от мост преди шест седмици.

Ева преглътна. Запита се как ли се чувства съпругата му в момента. Дали щеше да изпита някакво чувство на завършеност сега, когато имаше тяло, което да бъде погребано? Може би тя самата би се чувствала по този начин. А може би това, което Дирк беше казал, беше правилно: по-добре тялото на Джексън да си останеше в морето.

— Ева? Там ли си?

Слънцето сипеше жар върху главата й и тя се почувства изтощена, разбита от емоциите си. Устата й беше суха и сега, като си помисли, не можа да си спомни дали е пила нещо днес. Навлажни устни, опитвайки се да преглътне.

— Скъпа? Говори с мен, моля те.

— Тук съм — произнесе тя слабо и в стомаха й се надигна чувство на гадене. Вдигна поглед, опитвайки да се фокусира върху нещо. Към кея се носеше една синя лодка.

Взря се в нея немигащо. След това от устните й се откъсна странен звук.

На борда й имаше мъж, който толкова много приличаше на Джексън, че за миг Ева помисли, че е той.

 

 

— Ева? Ева? — повтаряше майка й с нарастваща паника.

Но Ева не слушаше. Тя пристъпи напред, присвивайки очи.

Начинът, по който той стоеше, с една ръка в джоба, е отпуснати рамене, беше точно като Джексън. Тъмната коса се къдреше над ушите му, беше облечен в сива тениска и шорти, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

Сол, помисли си тя. Това трябва да е Сол.

В лодката имаше още един мъж, гол до кръста и жилав, който скочи на кея и затича към паркираните коли. После се метна в един камион и обърна прикачения колесар за лодки надолу към рампата.

— Ева? Там ли си още? — казваше майка й. — Моля те, Ева, плашиш ме.

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.

След като лодката бе измъкната от водата, Сол избута слънчевите очила върху главата си и се ръкува с другия мъж. После измъкна голяма хладилна чанта от лодката и тръгна надолу по плажа в нейната посока. Спря на един пункт за изкормване на риба и остави чантата. Намираше се само на двадесет стъпки от нея.

Тя не помръдна; чувстваше краката си слаби и се опитваше да регулира дишането си.

От хладилната кутия той извади за опашките две сребристи риби и ги сложи на плота. Измъкна нож от джоба си и направи разрези през бледите им кореми, после изгреба вътрешностите им с пръсти. Изчисти още три риби и няколко сепии. Ева беше свикнала с гледката на кръв и въпреки това хладнокръвното движение на ръцете му през вътрешностите им я накара да се почувства неловко.

Понечи да се обърне, но в този момент Сол вдигна глава.

Устните й се отвориха от изненада. Очите му нямаха нищо общо с тези на Джексън. Бяха тъмни и горещи, а не като бледосините ириси на Джексън, които тя винаги бе харесвала.

— Вие сте Сол — хвана се тя, че произнася. Пристъпи напред. — Аз съм Ева, съпругата на Джексън.

Той я гледаше втренчено, тъмният му поглед се закова върху лицето й. В изражението му не се четеше топлина. После той се наведе и измъкна друга риба от хладилната чанта, стовари я на плота с плясък и продължи работата си.

— За риба ли сте били? — попита тя нелепо.

— Да.

— Много ли хванахте?

— Достатъчно.

Тя усети как се изпотява под роклята. Пое си дълбоко дъх.

— Надявах се, че можем да поговорим.

— О, нима?

— За Джексън.

Той я погледна с крайчеца на очите си. Не каза нищо.

— Идвам отдалече.

Той въздъхна и остави ножа.

— Вижте, не искам да съм груб, но с Джексън отдавна не си говорим.

— Знам — каза тя, без да успее да скрие гнева в гласа си. — Просто исках да се запозная с вас. Вие сте му брат.

Той я погледна право в очите, но не отговори.

— Мислех си, че може да искате да научите за живота му в Лондон. Да разберете какво е правил, откакто за последен път сте го виждали.

— Значи сте мислили грешно.

Тя поклати глава слисано. Слънцето сипеше жар отгоре и тя почувства тялото си прекалено горещо. Трябваше да си тръгне веднага, да се върне в колата и да надуе климатика. Но беше прекалено ядосана, за да се въздържи да произнесе:

— Той ви е бил брат. И е мъртъв. Този разговор ли е единственото, което той заслужава, според вас?

Искаше да го направи свидетел на ужаса от удавянето на Джексън, да го накара да стои като нея на онова брулено от вятъра крайбрежие, както тя бе стояла, наблюдавайки спасителната лодка, правеща празни кръгове във водата, да гледа хеликоптера, порещ леденото небе.

Когато Сол не каза нищо, под клепките й запариха сълзи. Тя нямаше да плаче пред този мъж, затова се обърна и се отдалечи бързо. Сърцето й препускаше и тя се хвана, че се мъчи да сдържи дъха си. Сякаш в ъгълчетата на зрителното й поле започнаха да се събират облаци и краката й омекнаха.

В този миг чу глас и той толкова много приличаше на гласа на Джексън, че й се искаше да се обърне, да го види на плажа как я вика. Но гласът беше далече и когато се обърна да го последва, тялото й внезапно олекна и се отпусна, но тя не се обръщаше, тя припадаше.

 

 

Сол седеше с ръце, подпрени на голите си колене. С размазани по пръстите петна от рибешка кръв и с черно под ноктите от мастило на сепия. Той потропваше с подметки по линолеума на пода, докато чакаше.

Медицинският център беше стерилен и бял, и го караше да се чувства нелепо във външните си дрехи. Беше сигурен, че от него още се разнася миризма на риба. Той свали слънчевите очила от главата си, избърса солта от стъклата с края на тениската си, после ги остави в скута си, като притеснено разтваряше и затваряше ръце.

На стената отпред висеше постер за алкохолизма с рисунка на черен дроб, изобразен като тиктакаща бомба. Той се размърда на пластмасовата седалка, извивайки се да види часовника.

Ева беше в лекарския кабинет от двадесет и пет минути. Той си помисли за рибата, която беше оставил в пункта за чистене под късното следобедно слънце. Чайките сигурно ги бяха изкълвали досега. Имаше още в хладилната кутия, но не си спомняше дали не е оставил капака й отворен. Ако беше, нямаше да издържат дълго, преди да се развалят. Мразеше да прахосва риба. Адски много му се искаше докторът да побърза.

Опита се да сдържи гнева си заради прекъсването на деня му, но мислите му отново се върнаха към Ева: начинът, по който вдигна брадичката си, когато му говореше, замазващия сричките английски акцент, разширяването на ноздрите, преди да си тръгне, размахвайки ръце покрай тялото. А след това беше залитнала. Ръката й се вдигна, сякаш търсеше нещо, за което да се хване.

А той просто беше стоял на място, гледайки я как припада.

Стана му гадно. Заради това, че я е разстроил. Но какво друго можеше да каже? Не я искаше тук. Не искаше да бъде замесван. Сол самият едва се държеше. А сега тя бе дошла, разкривайки мъката си, и той не знаеше какво да прави.

Вратата се отвори и Ева излезе. Изглеждаше толкова малка с късата си рошава коса и широки лешникови очи. Тя отиде право на касата и плати.

Той я последва навън.

— Е, какво каза докторът? — Веднага съжали за небрежността, с която бе задал въпроса.

Лицето на Ева беше бледо и ръцете й висяха отпуснато отстрани. Изглеждаше съсипана.

Гласът й прозвуча като шепот:

— Бременна съм.