Луси Кларк
Единствен дъх (32)

31.

Възелът в стомаха на Ева се стегна, когато минаха покрай табелката за Уорингтън. След броени минути щяха да са в къщата на Джинет. Гърлото й гореше от всички неща, които искаше да каже — и този път нямаше да си тръгне без отговори.

— Потърси го пак — каза Кали, която беше зад волана. Двете се редуваха да шофират. Бяха оставили Уотълбуун вчера следобед, спирайки в един мотел, когато падна мрак и започнаха да се показват кенгура и опосуми, ярките им очи светеха срещу фаровете.

Ева набра номера на Сол, след това приближи телефона към ухото си. Нямаше търпение да чуе гласа му, но вместо това беше прехвърлена към гласовата поща за трети път насам от тази сутрин. Тя затвори, без да остави съобщение.

— Още ли не отговаря?

Ева поклати глава.

— Избягва ме.

— Сигурно е на лодката и няма покритие.

— Може би — каза тя, но не беше убедена. Знаеше колко трудно му е било да се разкрие пред нея и да й каже как се чувства — а единственото, което тя отвърна, беше: Разбирам. Последното нещо, което искаше, беше да го нарани, но любовта й изглеждаше опасна територия точно сега. Всичко, в което вярваше, бе съсипано от Джексън и не беше сигурна, че е достатъчно силна, за да поеме такъв риск отново.

Когато вдигна поглед, тя разпозна линията на тополите и оградата за говедата отпред.

— Следващата къща вдясно.

Те завиха по чакълестата алея и видяха две паркирани коли отпред.

— Това не е ли пикапът на Сол? — каза Кали, спирайки до него.

Ева изследва избелялата синя боя и ръждясалата броня отпред. Тя се завъртя, за да надникне през прозорците; в купето имаше само пътна карта на пасажерската седалка и картонена чаша с айскафе на стойката за чаши. Погледна в багажника, където лежаха две въдици. Много тасманийци караха сини пикапи — и повечето от тях вероятно имаха и въдици — но онова, което накара устата на Ева да пресъхне, беше видът на предпазната лента, увита около основата на втората въдица. Тя я позна, защото беше ловила риба с нея.

— Сол е тук.

 

 

Сол се събуди сутринта, знаейки инстинктивно какво трябва да направи. Той сви тентата, изтупа мравките, полепнали по долната страна на брезента, след което събуди партньора си и му обясни защо трябва да тръгне. Беше шофирал пет часа — и сега беше тук, вървейки по коридора на къщата на Джинет.

Последва я в дневната, прекрачвайки прахосмукачката, включена в контакта. На масичката за кафе лежеше потъмняла кора от банан до празна чаша.

— Къде е Кайл?

— Мама го взема в четвъртъците. Да мога да свърша някоя работа. — Джинет му направи знак да седне. — Отмести това — каза тя, кимайки към една кутия с принадлежности за шиене и едно пурпурно палто, метнато върху дивана. Той ги сложи на облегалката, след това седна.

Джинет се разположи на малкото диванче и скръсти ръце. Беше с широк пуловер върху клин и косата й беше събрана на върха на главата.

— Два пъти за един месец. Започваш да ме караш да се чувствам много популярна.

Той не беше в настроение за любезни разговори. Дланите му бяха влажни и ги избърса в дънните си. Погледна Джинет внимателно и каза:

— Знам, че Джексън не е баща на Кайл.

Тя вдигна вежди.

— Чак сега ли?

— Да не си играем, Джинет. Джексън е казал на татко.

— Мислех, че Дирк е знаел. Той никога не дойде да види Кайл, след като Джексън замина.

— Защо си казала на Джексън, че бебето е негово? За да се ожени за теб?

— Не съм се опитвала да го впримча, ако така си мислиш. Когато разбрах, че съм бременна, наистина не знаех кой е бащата. Надявах се — исках да вярвам — че е Джексън. — Тя сведе очи към сплетените в скута си ръце. — Обичах Джексън. Не исках да го изгубя.

Би могъл да й каже, че това не е любов, или че тя е измамила не само Джексън, но и Кайл, и истинския баща на Кайл. Но вместо това каза:

— Разкажи ми за горския пожар, Джинет.

Тя вдигна рязко глава.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че с Джексън сте били там. Искам да знам какво се е случило. — Той задържа погледа й, питайки се дали тя ще съзре блъфа му. Всъщност не знаеше дали те са били там, само предполагаше. Снощи беше лежал буден в палатката си и в съзнанието му изникваха теория след теория — и сега Джинет трябваше да потвърди фактите.

Той сложи следващата си карта, говорейки бавно, за да придаде на гласа си тиха властност.

— Рових из някои неща на Джексън и се натъкнах на негов стар дневник.

Джинет слушаше внимателно; пръстите й се плъзнаха към брачната халка и тя започна да я върти напред-назад.

— Какво си мислиш, че знаеш, Сол?

— Написал е какво точно се е случило онзи ден. Горският пожар. Знам, че дневникът разкрива само версията на Джексън. — Той продължи да притиска Джинет с очи. — Така че сега искам да чуя твоята.

Очите й се затвориха и в този момент Сол вече знаеше, че я е хванал.

Тя издиша, раменете й се смъкнаха, когато въздухът я напусна.

— Така се случи, че бях с него. Това е всичко.

Той й кимна да продължи, като се опитваше да запази изражението си неутрално и да не се издава, че сърцето му бумти.

— Бяхме в гората — близо до носа. Ходехме там понякога да пушим. Онзи ден не беше по-различно. Помотахме се малко, изпушихме по няколко цигари, после тръгнахме. — Погледът й се отклони зад Сол, към градината. — Само че докато вървяхме, забелязах да се издига пушек от земята. Джексън не е бил стъпкал напълно фаса си и листата започнали да тлеят, разгаряйки се. Той изтича обратно и се опита да го загаси, но огънят тръгна толкова бързо.

Погледът й се върна към Сол умоляващо.

— Не можехме да направим нищо. Нямахме вода, дори одеяло или яке, за да го потушим. Нищо. Пламъците бяха прекалено големи, за да ги стъпчем. Така че избягахме. Трябваше.

Сол усети вкус на нещо кисело в гърлото си. Искаше да отвори прозореца, да влезе чист въздух в стаята, но не можеше да помръдне.

— Върнахме се в нашето бунгало — продължи задъхано Джинет, — аз взех телефона да се обадя на пожарната служба. Но Джексън ме спря. Каза: Нека някой друг се обади. Ще си изпатим здравата, ако хората разберат.

Кръвта се оттегли от тялото на Сол и устните му бяха безчувствени, когато каза:

— И го оставихте да гори?

Джинет обгърна тялото си с ръце.

— Бях на тринадесет. Джексън на петнадесет. Възхищавах му се, беше ме грижа за него, дори тогава. Така че направих, каквото ми каза. — Тя преглътна, очите й се напълниха със сълзи. — Не мисли, че не съжалявам. Съжалявам, Сол. Джексън също. Не знаехме, че майка ви е там, кълна ти се! Не видяхме никой наоколо.

Сол усети, че ръцете му треперят от шока. Бил е Джексън. Той беше подпалил пожара, убил майка им.

Той осъзна, че някаква част от него, дълбоко в подсъзнанието му, винаги е подозирала това. Знаеше, че Джексън ходи на това място в гората да пуши; беше виждал израза в очите му, когато се споменеше за пожара; беше го гледал как поощрява пиенето на баща им, винаги споделяйки бутилка уиски с Дирк, така че да не пие сам. Може би Сол не е искал да разравя по-дълбоко тези подозрения, защото иначе е щял да се сблъска с факта, че Джексън е отговорен за смъртта на майка им.

Кръвта започна постепенно да се връща в главата му и той чу пулса в ушите си. Мускулите го заболяха и ръцете му се свиха в юмруци. Искаше да изкрещи. Искаше да вдигне масичката за кафе и да я запрати през прозореца. Искаше да отскубне снимките от стените. Той скочи на крака и прекоси стаята, блъскайки с юмруци в стената.

— Не знаеш какво причини пожарът на него — каза Джинет зад гърба му. — Съсипа го. Криеше това от всички и лъжата се превърна в… отрова, която бавно се просмукваше в него. — Тя направи пауза. — Не го намразвай за онова, което е направил — той сам се намрази.

Сол си пое дълбоко дъх. Погледна я.

— Ти си била единственият човек, който е знаел?

— Да.

— И си пазила тайната му през всичкото това време?

— Никога не казах на никого.

Всичко започна да идва на мястото си — всички фрагменти от лъжите на Джексън, които смущаваха Сол от месеци, се събраха в една централна точка. Той се опита да събере парчетата, да ги подреди в нещо разбираемо.

Силно чукане по вратата прекъсна мислите му и той вдигна глава и изпрати с поглед Джинет, която излезе от стаята.

Когато остана сам, обхвана главата си с две ръце и издиша. Години наред Джексън беше живял с мисълта за това, което е направил. Една споделена тайна е винаги силна връзка. Но също така е и токсична. Сол притисна слепоочията си, мислейки каква ли власт трябва да е дало това на Джинет.

Откъм коридора се чу гласът й, който се издигна високо и остро.

След това до слуха му достигна и друг глас, и той внезапно скочи, прекоси стаята и се втурна по коридора.

* * *

Пулсът на Ева препускаше, докато с Кали чакаха на прага. В главата й се гонеха въпроси: Защо Сол е тук? Дали знае вече, че Джинет е била в Англия? И той ли лъже?

Когато вратата се отвори, чертите на Джинет се изопнаха от изненада. Пръстите й стиснаха бравата и тя произнесе:

— Какво правите тук?

— Искам да говоря с вас.

Джинет поклати глава рязко:

— Идете си! Просто си идете!

Тя се дръпна, готова да затвори вратата, но Ева пристъпи напред и я подпря с ръка.

— Не.

От вътрешността на къщата се чуха стъпки и се появи Сол със зачервено лице.

— Ева?

Беше трудно дори да го погледне, защото всяка клетка от тялото й умоляваше: Моля те, не ме лъжи! Тя се опита с всички сили да задържи гласа си равен, когато каза:

— Мислех, че си на изследователска командировка.

— Бях. Тръгнах си рано…

Тя поклати глава.

— Не ме лъжи, Сол.

— Не те лъжа — каза той, без да откъсва очи от нейните, сякаш се опитваше да я убеди да му повярва. Заговори тихо, оправдателно: — Дойдох тук, защото трябваше да разбера…

— Махайте се! — шибна ги гласът на Джинет. — Всички! Разкарайте се от къщата ми!

Но Ева не помръдна. Гледаше я немигащо.

— Какво сте правили в Лондон с Джексън?

— Никога не съм била в Лондон — отвърна тя, без да се поколебае.

За един ужасен миг Ева си помисли, че Кали е направила грешка. Жената, която е видяла с Джексън онази вечер, е била друга.

Но когато Кали пристъпи напред с най-широката си усмивка и каза:

— Не ме ли помните? Срещали сме се преди. Когато вечеряхте с Джексън. В Лондон.

Очите на Джинет се разшириха, когато я позна.

Тогава Сол се обърна към Джинет. Гласът му беше като острие, бръснещ и непрощаващ:

— Какво?

 

 

Четиримата стояха в дневната. Сладникавата миризма от изгнилата кора на банана изпълни стаята. Ева погледна Джинет и каза:

— Когато дойдох тук преди, вие знаехте коя съм, нали?

Джинет кимна.

— Как разбрахте за мен? Джексън ли ви каза?

— Не ми е казвал нищо.

— Тогава… как?

— Един мой приятел от Хобарт беше в Англия. Натъкнал се на Джексън на един джаз фестивал. Вие сте били с него.

Ева си спомни. Беше същият ден, в който се снимаха с дрехи от двадесетте години, Джексън докосваше ръба на шапката си и се усмихваше, слънцето блестеше в очите им. Час по-късно те бяха в бара, когато един мъж с руса козя брадичка шляпна Джексън по гърба и извика: Джексън Боу! Какво, по дяволите, правиш тук? Лицето на Джексън се беше зачервило — Ева предположи тогава, че е от изненада. Но сега, като се замисли, когато Джексън я представи не я нарече своя съпруга, каза само името й.

Джинет обясни:

— Приятелят ми каза, че е видял Джексън. Мислел е, че вече знам, че той е в Лондон. Спомена и името на компанията, в която работи, така че я потърсих. Разбрах къде е офисът му. Мама се съгласи да гледа Кайл няколко седмици, и аз заминах.

Сол попита:

— Защо? Вие бяхте разделени.

— Аз още го обичах — каза тя просто. — Никога не съм искала да заминава. Мислех си, че като отида там, като му покажа колко съм сериозна… може би ще ни даде още един шанс. Но онова, което не отчетох — каза тя, обръщайки се към Ева — бяхте вие.

В стаята надвисна тишина.

— Изчаках Джексън извън офиса му. Беше хубаво място, до Сохо. Знаете. Когато той излезе, едва го познах. — Тя се усмихна слабо. — Изглеждаше толкова елегантен в костюма и вратовръзката си, с късо подстригана коса. Толкова успешен. Имаше един момент, в който наистина си мислех да се обърна и да си тръгна. Беше очевидно, че е щастлив, че е започнал живота си отначало — и се радвах за него.

Последва пауза и Ева осъзна, че сдържа дъха си, чакайки.

— Но след това — продължи Джинет — забелязах брачната му халка. Знаех, че не е халката, която аз му бях дала. Беше я оставил тук. И тогава осъзнах какво е направил.

Стаята беше замръзнала. Никой не помръдна.

— Когато Джексън ме забеляза, пребледня, сякаш беше видял призрак. Беше ирония, всъщност, защото аз се чувствах така — като привидение, което е било невидимо за него от месеци. Отидохме в една кръчма далече от офиса му, в някакво мрачно и тихо място, където той да не налети на някой познат. — Тя поклати глава. — Той се опита да изхлузи халката си, когато влязохме там, но беше прекалено късно. Вече я бях видяла. „Коя е тя?“ попитах. Накрая истината излезе — той ми каза за вас, че живеете заедно от няколко месеца и че сте се оженили през февруари.

— Защо не ми казахте, когато дойдох тук преди?

Джинет гледаше Ева съсредоточено, тъга изпълни очите й.

— Беше унизително. Бях отишла в Англия да си го върна. Но той не ме искаше.

Кали се обади:

— Ако това е истина, защо вечеряхте с него?

Джинет се обърна към Кали настръхнала:

— Имаше неща, за които трябваше да говорим.

— Обзалагам се, че е имало — каза Кали, — защото ако аз откриех, че съпругът ми е женен за друга, щях да имам да кажа това-онова по въпроса. На полицията, може би. На новата му съпруга, със сигурност.

Джинет я изгледа, без да мига.

— Това, за което се питах — продължи Кали, без да се обезсърчава, — е защо Джексън не се е развел с вас, преди да се ожени за Ева.

В този момент от ъгъла на стаята се обади Сол:

— Защото си го заплашвала, нали? Ако Джексън се е опитал да се разведе с теб, си щяла да кажеш на всички за горския пожар.

Джинет го изгледа, очите й се присвиха.

— Не схващам — каза Ева.

Страдание изкриви лицето на Сол, докато обясняваше как Джексън е причинил пожара.

— След като ти ми спомена за кошмарите на Джексън, свързани с горския пожар, нещо започна да ме гложди. Затова дойдох тук, Ева — каза той и тя чу искреността в гласа му. — Имах нужда да знам истината.

Краката й трепереха. Трябваше да седне. Тя отиде до дивана, където на облегалката за ръце стояха палтото и кутията с шивашки пособия, и се отпусна, опитвайки се да смели чутото. Джексън беше запалил пожара, който е убил майка им. Джинет е знаела. През цялото време.

Тя прокара ръка по лицето си. Усети кожата си мръсна от многото часове в колата.

Сол каза на Джинет:

— Когато Джексън е разбрал, че Кайл не е негов, е поискал да те напусне. Но ти си го заплашила, че ще кажеш за пожара, нали?

Джинет не отговори нищо.

— Затова е заминал за Англия и не ти е казал къде отива. Защото не е могъл да рискува да получи развод.

— Не! — извика Джинет.

Ева не й повярва. Имаше нещо, което Джинет не им казваше.

— Колко пъти се виждахте с Джексън, когато бяхте в Англия?

— Не знам. Няколко.

— Кога?

— Денят, след като пристигнах, отидох до офиса му. Вече казах.

— И после кога?

— Срещнахме се за вечеря няколко дни по-късно.

— Това са два пъти. Няколко означава повече от два.

— Добре де, тогава три.

Джинет лъжеше. Ева го виждаше от червенината, която се надигаше по шията й.

— Преди малко казахте, че сте били в Англия няколко седмици.

— Горе-долу.

— Когато вечеряхте с Джексън — вечерта, когато Кали ви е видяла — беше понеделник. Нали така, Кали?

— Да, понеделник, 27 ноември.

— А Джексън умря на 1 декември. Четири дни, след като сте вечеряли с него.

— Е? — попита Джинет.

— Това означава, че още сте били в Англия, когато е умрял. Така ли?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Ева вдигна ръце към главата си и без да иска бутна дървената кутия с шивашки принадлежности, оставена на облегалката за ръце. Понечи да я хване, но не беше достатъчно бърза и кутията се приземи на тънкия килим. Копчета и игли се пръснаха, а палтото, което беше под нея, се изхлузи и се свлече в краката й.

Ева се взря в пурпурния плат и по гърба й тръгнаха студени тръпки.

Наведе се напред, вдигна го от земята и го изправи в цялата му дължина пред себе си. Пръстите й преминаха по тежкия вълнен ръкав към раменете, после по яката. Тя спря при качулката. Беше обточена с кожа, точно както знаеше, че е била.

— Боже мой — ахна тя, правейки връзката.

Беше виждала това палто преди. Спомни си как вятърът го притискаше към гърба на жената, която бе издърпала до лицето си обточената с кожа качулка.

— Видях ви.

Джинет вдигна поглед, челюстта й беше стегната.

— На плажа, в Дорсет. Разминахме се. Аз вървях към скалите… а вие се връщахте оттам. — Тя преглътна и истината изплува. — Бяхте там сутринта, когато Джексън умря.

* * *

Поглеждайки назад към онази последна сутрин, ми се иска да бях направил всичко различно. Иска ми се да бях останал в леглото с теб, изключил мрачните мисли, които се въртяха в ума ми, и просто да лежа там, вдъхвайки аромата ти.

Но не го направих.

Облякох зимните си дрехи, залепих целувка на рамото ти, след това си взех риболовните такъми и излязох. Ако знаех тогава, че това ще е последният път, когато те целувам, щях да си отделя време да запомня чувството за тялото ти под моите ръце и вкуса на кожата ти срещу устните ми.

Вървях по безлюдния, шибан от вятъра бряг, след това по скалите. Когато стигнах до края, пъхнах една примамка на кукичката и метнах въдицата.

Надявах се, че риболовът ще ми помогне да се концентрирам, ще ми даде възможност да измисля следващия си ход. Искаше ми се да вярвам, че има решение, начин да се измъкна от всичко това. Напрягах мозъка си, исках да защитя онова, което имахме, повече от всичко.

Когато телефонът ми иззвъня, отговорих, защото си мислех, че си ти. Представих си те още в леглото, представих си красивото ти тяло, свито под юргана.

Само че не беше ти, Ева.

Беше тя.

И тогава разбрах, че всичко е свършено.