Луси Кларк
Единствен дъх (18)

17.

Мелбърн се издигаше висок и ъглест, мускулести небостъргачи мереха ръст един с друг под притъмняващото небе. Таксито се провираше през улиците на града, а Ева се взираше невиждащо през прозореца, регистрирайки плъзгащите се покрай тях трамваи с пълни мотриси.

Шофьорът извика през рамо:

— Казахте Боралонг стрийт, нали? Коя сграда?

— Парксайд.

Те продължиха. Погледът й се премести към годежния пръстен и брачната халка. Блясъкът на платината беше помътнял от солена вода и слънцезащитни кремове, и те се врязаха леко в кожата й, когато ги извади.

Тя завъртя бавно халката между пръстите си, прочитайки надписа: „Днес и завинаги“. Поклати глава. Каква ирония! Нямаше да ги носи — не и когато имаше друга жена, на която Джексън беше обещал „завинаги“.

Отвори рязко прозореца; в купето нахлуха пропития от изгорели газове въздух и треската на трафика. Без да се церемони, тя остави двата пръстена да се изхлузят от пръстите й. Те издрънчаха от външната страна на таксито, след което се изгубиха под колелата на другите коли.

Тя затвори прозореца и се облегна назад, разглеждайки внимателно бледата следа върху пръста си. Плътта отдолу изглеждаше повехнала и набръчкана от натиска на пръстените. Тя я разтърка, опита се да върне отново живота в нея.

Накрая таксито спря пред престижен жилищен блок със стилно извити балкони и проблясващи затъмнени стъкла. Кали седеше на стъпалата в гаснещото вечерно слънце, облечена в панталон и кремава блуза с разкопчана яка. Трябва да беше дошла направо от студиото. Ева дори не можеше да се сети кой ден от седмицата е. Знаеше единствено, че само преди няколко часа беше на лодка да ловят сепия в Тасмания, а сега се намираше в Мелбърн.

Тя плати на шофьора на таксито и излезе с куфара си. Кали пристъпи напред и Ева се отпусна в разтворените й ръце. Кали миришеше на парфюм и мента, и гривните й прозвънваха, когато притисна Ева към себе си. След малко тя я хвана за ръката и я въведе вътре.

Изкачиха няколко етажа в един облицован с огледала асансьор. Ева държеше погледа си сведен, внимаваше да не улови отражението си. Джапанките й изглеждаха евтини и износени на фона на лъскавия под, а петното от мастило върху пищяла й приличаше на мръсотия.

Кали отключи вратата към светъл, просторен апартамент и Ева я последва в кухнята. Две винени чаши чакаха на мраморния остров. Кали извади бутилка бяло вино от хладилника и ги напълни щедро.

Ръката на Ева потрепери, когато вдигна виното към устните си. Студената течност се плъзна в гърлото й и тя се облегна на кухненската маса, издишайки шумно. Беше звъннала на Кали по пътя за летището в Хобарт, когато шокът беше още толкова пресен, че тя не вярваше на думите, които й бяха казани. Но сега истината най-после достигна до нея и тя се почувства като разпрана по шевовете.

— Кажи ми точно какво стана — подкани я Кали.

Ева остави виното и се хвана за плота, повтаряйки разговора между Флайър и Сол.

Кали слушаше и разтъркваше чело, сякаш да втрие информацията.

— Смаяна съм. Смаяна — повтори тя, като клатеше глава. — Как е могъл? Аз просто… аз… не мога да повярвам, че ти е причинил това. Джексън? Той те обичаше. Защо го е направил?

Ева притисна слепоочията си.

— Представа нямам.

 

 

Изкачиха трите редици метални стъпала, за да стигнат до терасата на покрива. Кали изпита облекчение, че са единствените тук тази вечер. Тя остави виното на една маса в ъгъла на терасата, след което се настаниха на една двойна седалка, гледайки към града.

Ева подгъна крака под себе си и взе чашата си с вино. С втвърдената си от солта коса, джапанки и шорти от деним тя изглеждаше като корабокрушенец, изхвърлен в града. Забелязала, че ръцете на Ева треперят, Кали попита:

— Скъпа, да не ти е студено?

— Добре съм.

— Носиш ли си още някакви дрехи?

Тя поклати глава.

— Идвам направо от плажа. Може би трябваше да се върна първо в Уотълбуун. Не разсъждавах. Имам само една дамска чанта.

— Мога да ти намеря всичко, което ти е необходимо. Не е нужно да се връщаш, освен ако не искаш.

Ева облегна главата си назад и погледна към небето. Въздъхна.

— Избързахме ли много, Кали?

— Ти и Джексън?

— Никога не съм очаквала да се влюбя. Не и толкова бързо. Просто… се случи. Знам, всички мислеха, че нещата стават много бързо, но тогава ми се струваше правилно.

Кали стисна устни, но не каза нищо. От един прозорец долу идваше музика, примесена с шума от уличния трафик.

— Ти харесваше ли Джексън? Искам да кажа наистина ли го харесваше? Останах с впечатлението, че така и не го обикна.

— Така ли? — Кали беше изненадана. Тя прокара пръсти по основата на чашата си, замислена над въпроса. — Харесвах Джексън. Наистина го харесвах, просто… не си представях така човека, с който ще бъдеш.

Тя си спомни усещането — сякаш Джексън беше нахлул в живота на Ева с авторитарната си личност и големи жестове. За три месеца те бяха наели общ апартамент в Лондон и през уикендите той повличаше Ева към Париж, Уелс, Оксфорд, Корнуол. Скоростта и внезапността на всичко това беше толкова нехарактерна за Ева, която винаги беше внимавала да пази своята независимост в предишните си връзки.

Когато Ева й гостува в Дубай седмицата, преди да се запознае с Джексън, тя бе доверила на Кали, че животът й в Дорсет е станал статичен и че смята да се премести в Лондон. Може би се е страхувала, че ще се плъзне обратно в прекалено спокойния ритъм на своето детство. И тогава се повява Джексън — взрив от енергия, — обещавайки да изпълни живота й с цвят.

— Съмнявала ли си се за нас?

— Никога не съм се съмнявала, че той те обича. Нито веднъж — отговори Кали искрено.

— Но? — притисна я Ева.

— Но… Не знам… трудно е да се обясни. Може би само се питах дали ще се грижи за теб.

— Какво имаш предвид?

Тя си помисли за леснината, с която той пилееше пари, без да заделя нищо настрани за бъдещето, и вечерите навън, които не свършваха — Джексън настояваше да продължат в следващия бар, следващия клуб, дори когато Ева беше изтощена от смените в болницата.

— Може би това, че колкото и да те е обичал, той винаги поставяше себе си на първо място.

Ева обгърна тялото си с ръце. В този момент Кали забеляза: халката и годежният й пръстен вече ги нямаше.

* * *

Бяха на терасата на покрива от един час, когато мобилният телефон на Ева започна да вибрира. Тя го издърпа от чантата си и се взря в името, което проблясваше на дисплея.

— Кой е? — попита Кали, когато Ева не каза нищо.

— Сол. — Ева изключи телефона и го пъхна обратно в чантата си, която избута с крак под масата. — Той имаше толкова много възможности да ми каже за Джексън.

— Може би не е искал да те нарани.

Мислите на Ева се върнаха към пътуването с лодката по-рано този ден. Наистина ли това беше едва тази сутрин? Тя си спомни как той внимателно бе държал крака й, когато изглади лепенката на петата й, и изключителната нежност на устните му срещу нейните.

— Целунах Сол — произнесе тя тихо.

Кали се изпъна.

— Какво? Кога?

— Днес. Преди целия този разговор…

— Господи, Ева. Какво се случи?

— Бяхме на лодката му. И… Не знам… някак си се целунахме.

Можеше да види от изражението на Кали, че тя мисли същото като нея: Но той е брат на Джексън! Ева вдигна чашата си с вино и отпи дълга глътка. Топлината на срама се разпространи в широки петна по бузите й.

— Не знам защо го направих.

— Ти преживя такава огромна загуба… и Сол е бил твоята единствена връзка към Джексън. Може би ти е помогнал да се почувстваш по-близо до него — предположи Кали предпазливо.

Ева стисна устни и кимна. Не можеше да отрече, че е намирала успокоение да чува как Сол произнася някоя дума по начина, по който Джексън го е правил, или да долавя еднакви вибрации в смеха им.

— Било е само целувка, скъпа. Не се обвинявай за това.

Ева не каза, че когато беше в прегръдката на Сол, за първи път от месеци се беше почувствала леко. Може би е било само целувка, но в нея бе вкусила първите тръпки на нещо, изпълнено с възможности.

* * *

Сол хвърли телефона си на масата, след това излезе на верандата.

Ниски облаци закриваха звездите тази нощ и той имаше чувството, че нощта го притиска. Подпря се на парапета и усети под дланите си грапавото дърво.

В бараката на Ева още не се виждаше никаква светлина. Явно нямаше да се върне тук, не и тази вечер. Представи си я някъде в Хобарт или може би в Мелбърн с Кали. Надяваше се само, че където и да е, ще бъде добре.

Боже, какъв идиот е бил! Трябваше да й каже истината за Джексън онзи първи ден, когато се беше появила в Уотълбуун.

Но не беше… а след това тя бе открила, че е бременна, после пък той вече не можеше да го направи; тя изглеждаше толкова крехка.

А може би това бяха глупости. Може би понякога е по-лесно да излъжеш.

Един прилеп пикира внезапно, шумът от крилата му накара въздуха да завибрира. Той го видя, че се спуска отново, след което изчезна сред дърветата.

Сол прокара ръка по небръснатото си лице. Усети порязванията по пръстите си от борбата с маркирането на сепията. Беше му приятно Ева да е в лодката, да вижда колко е съсредоточена всеки път, когато хване сепия, с толкова сериозно лице, докато навива макарата. Беше невероятно да се гмуркат заедно през гората от водорасли и да споделят красотата на миналия покрай тях морски дракон. И онази целувка: това беше наистина прекрасно…

Не трябваше изобщо да я води на източния бряг. Да я остави в бараката беше достатъчно глупаво, но си беше казал, че това е по-добра опция, отколкото Ева да обикаля Хобарт, опитвайки се да се срещне със старите приятели на Джексън.

Той превъртя в ума си разговора, който бяха водили след тръгването на Флайър и как цялото й лице се беше изопнало от болка. След това се беше навела напред, като ударена в стомаха.

Това, че я видя толкова наранена, го накара да се почувства черен отвътре. И сега продължаваше да се пита отново и отново: Защо, по дяволите, Джексън беше направил това?

* * *

Минаваше полунощ, когато Ева изпълзя в леглото. Беше ужасно изморена, но не можа да се унесе, тъй като мозъкът й продължаваше да превърта събитията от деня.

Когато сънят най-после я обори, сънищата й бяха тревожни и накъсани. Видя се да върви по тъмен коридор към някакви гласове… но когато извика, никой не отговори и думите й отекнаха в тесните стени.

Стигайки края на коридора, тя видя Джинет да седи на кухненска маса с гръб към Ева.

Джинет каза нещо, после стана и вдигна една чиния. При ставането й Ева видя, че на масата има още някой.

Пред нея седеше Джексън и ядеше купичка зърнена закуска с мляко.

Гърлото на Ева започна да вибрира, когато тя изписка.

Но Джексън не вдигна поглед. Никой не го направи.

Залитайки, Ева влезе в тяхната кухня.

— Джексън? Как… Аз… не разбирам. Ти си мъртъв! Предполагаше се, че си мъртъв!

Тя се завъртя. Джинет миеше чиния на мивката, а Джексън продължаваше да си яде зърнената закуска.

— Защо се преструвате, че не можете да ме чуете? — извика тя.

Лицата им бяха безизразни. Никой не вдигна очи.

И тогава тя осъзна: не можеха да я чуят, нито да я видят, защото Ева беше тази, която е мъртва.

Тя се събуди, забила нокти в завивките.

Дъхът й беше накъсан, когато се освободи от юргана и седна. Пресегна се към лампата и примига на светлината. Тялото й беше хлъзгаво от пот, косата й беше залепнала към челото.

Това е просто сън, просто сън, каза си тя.

Стана от леглото, отиде до прозореца и го отвори. Студеният въздух я лъхна в лицето и тя усети вкуса на тежестта на града. Сълзи потекоха по бузите й, емоцията стисна гърлото й.

Защо Джексън — мъжът, който бе обещал да я обича и почита — бе направил това? Имаше чувството, че спомените й са изкоренени, като дървета, изтръгнати от земята по време на буря.

Тя се опита да регулира дишането си, използвайки техниката, която бе научила от свободното гмуркане. Това отне няколко минути, но когато задиша равномерно, избърса лицето си и погледна часовника. Беше 3:20 след полунощ. Не можеше да се върне да спи, не и при положение че кошмарите още държаха топло леглото й. По-добре да пийнеше нещо; гърлото й беше сухо и тя можеше да усети зараждащото си главоболие в основата на черепа си.

Излезе от стаята, като се движеше внимателно през коридора към кухнята. Беше забравила как е в града — стаите никога не бяха наистина тъмни. Светлината от околните апартаменти, офиси и улични лампи хвърляше достатъчно блясък, за да намери чаша. Напълни я с вода и я пресуши, студената течност облекчи гърлото й.

След това се премести в дневната и отвори вратите към балкона. Странно, бе очаквала да чуе залива, но вместо това нахлу уличният трафик, гласове, електрическо жужене. Огромната тениска, която Кали й беше заела, се раздвижи около бедрата й и кожата й настръхна.

Тя се изправи на балкона и се загледа на юг към брега. Някъде отвъд него, след пролива Бас, се намираше Тасмания. На този остров живееше жена, която също наричаше Джексън свой съпруг. Ева се опита да си я представи. Дали беше красива? Млада? Кога се бяха оженили? Каква е била сватбата им? Ходил ли е Дирк? А Сол?

Мислите на Ева се върнаха към собствената й сватба. Тя си спомни пърхащите пеперуди в стомаха й, когато чу първите акорди от органа. Беше вървяла бавно по пътеката между редиците под ръка с майка си, вперила очи в Джексън. Той стоеше със стиснати ръце и я гледаше с дълбоки, немигащи очи.

Когато стигна до него, видя избилата пот на челото му и усети топлината, излъчваща се от тялото му. Знаеше, че е нервен, но си беше помислила: Кой младоженец не е нервен в деня на сватбата си?

Когато майка й подаде ръката й на Джексън, дланта му беше гореща и влажна. Органът изсвири последния такт, но погледът му продължаваше да е прикован върху лицето й. Тя видя как една капчица пот се спуска надолу от челото му и спира във веждата.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Ти ме правиш по-добър човек, Ева — беше отвърнал той. — Ние сме предназначени един за друг, нали?

— Да — отвърна тя, стискайки ръката му.

Джексън се усмихна, изражението му се смекчи в нещо по-познато. После се обърна към свещеника, готов да произнесе клетвата си, която — както се бе оказало — не е била нищо повече от празен въздух.

* * *

Сутринта в деня на сватбата ни се изплаших. Не заради теб. Никога заради теб, Ева. Кълна ти се.

Сватбеният прием беше в един часа, но по обяд аз още седях в кръчмата по дънки и тениска и се взирах в дъното на чашата с уиски. Представях си теб и Кали как се приготвяте в старата ти детска стая в къщата на майка ти. Трябва да е било хаос — дрехи, гримове и обувки, разхвърляни навсякъде. Кали сигурно ти е давала шампанско, майка ти постоянно е надничала през вратата.

Аз седях на онзи стол в кръчмата и си мислех, че няма да мога да преживея това.

Тръгнах към вас, преговаряйки онова, което щях да кажа — евентуалното обяснение, което можех да ти дам, за да отложиш събитието, което исках най-много на света — когато сватбеният автомобил мина покрай мен на път да те вземе. Беше стар бял Фолксваген костенурка, с огромна кремава панделка, вързана на страничните огледала.

Когато го видях, единственото, за което можех да мисля, беше как след един час можем да седим на задната седалка в колата като съпруг и съпруга. Исках да се оженя за теб толкова много и този момент си заслужаваше, каквато и да беше цената.

Така че изтичах обратно в хотела, облякох костюма, обух нови обувки и спринтирах към църквата. Пристигнах три минути преди теб.

Когато органът засвири онези първи акорди, се обърнах и те видях да вървиш по пътеката. Изглеждаше толкова красива. Знам, че всички младоженци го казват — но честно, Ева, ти наистина беше прекрасна. Не знаех правилните думи, с които да опиша кройката на роклята ши как беше направила косата си. Знаех единствено, че изглеждаше по-невероятно, отколкото си бях представял.

Пред олтара ти ме попита дали съм добре, а аз ти прошепнах: Ние сме предназначени един за друг. Нали? Оставих съдбата ни в твоите ръце и, разбира се, ти отговори: Да. Защото тогава не знаеше всичко.

И още не знаеш.