Луси Кларк
Единствен дъх (14)

13.

През повечето дни Ева се хващаше, че гори от нетърпение да се гмурка. Сега, когато умееше да се отпуска под водата, забелязваше повече неща: водорасли с есенни оттенъци, рибки боксфиш, които изглеждаха сякаш са глътнали ледено кубче, рак, който се крие в пукнатините на скалите. В дните пък, когато видимостта беше слаба, се наслаждаваше на усещането на вълните, носещи се около нея, и скърцането и отзвуците на океана. Това бе мястото, където мислите й притихваха.

Сега тя се върна към плитчината, свали плавниците и маската си, и от краищата на косата й потече солена вода. Взе една кърпа от бараката и изтича към външния душ.

Когато приключи, влезе вътре и облече голям пуловер и дънки. Взе чаша вода и изяде купата студена паста, останала от обяд, облегната на кухненския плот. Докато стоеше така, препрочете няколко страници от една книга, която Сол й бе донесъл от Жак Мейол — гмуркач, който пишеше поетично за връзката между хората и водата. Вече я беше прочела от кора до кора, очарована от неговите теории за делфините и за водната природа на човека. Беше си водила цели страници с бележки, нещо в писането му я бе накарало да види връзка между нейната работа с раждането във вода и свободното гмуркане.

Тя погледна часовника, прокарвайки пръст под каишката, където кожата й беше още мокра. Беше едва седем часа. Не я блазнеше перспективата за още една вечер сама пред портативния телевизор, който предаваше трепкащи изображения само от два канала.

Тя изми чинията си, след това пооправи апатично стаята, която и без това бе подредена. Взе книгата, но пак я остави, изпълнена с безпокойство. Това, което наистина искаше, беше бира и компания — което отчете като положителен знак. Когато Сол спря пред бараката преди работа, тя му предложи да отидат тази вечер в кръчмата на Уотълбуун за по едно питие, но той не можеше, тъй като щеше да работи до късно. Ева бе изпитала странно разочарование от отговора му, сякаш бе знаела предварително, че ще й откаже.

Може би ще отида въпреки всичко, помисли си тя. Решавайки да използва оптимистичната си нагласа, тя смени пуловера с бледозелена блуза, взе чантата си и тръгна пеша към таверната.

Таверна „Уотълбуун“ представляваше ниска постройка от циментови тухли, боядисани в зелено. Незаконна постройка отзад, като чанта за през кръста, прикрепена към лош тоалет. Това, което липсваше откъм елегантност, се компенсираше от местоположение: тя гледаше към канала Дънтри и когато слънцето се спускаше, през широките прозорци се лееше златна светлина.

Вътре мястото гъмжеше от народ. Хората се бяха скупчили около тъмните маси, пиеха и говореха, въздухът миришеше на прясно изпържени картофки и пенлива бира. Плоският екран на закачения на стената телевизор показваше игра на крикет, следен от малка групичка с протегнати вратове. Срещу бара една врата водеше в игрална зала, където мъже в работни обуща и опърпани тениски стояха пред проблясващ монетен автомат.

Докато чакаше на бара, Ева се огледа наоколо, изненадана да види толкова много млади хора. Беше очаквала всички да са заминали за Хобарт или за континентална Австралия, след като навършат осемнадесет, но те бяха тук, събрани около масите в тесните си дънки и скейтборд кецове.

Ева си поръча бира и седна на един стол в ъгъла на бара. Беше хубаво да е далеч от бараката и да види обичайния живот на другите хора в Уотълбуун. Представи си, че Джексън щеше да иска да я доведе тук; той винаги бе харесвал излизанията вечер, компаниите. Миналото лято бяха ходили на сватба, където персоналът на бара си тръгна в полунощ, но хладилникът беше още пълен с алкохол, платен от младоженците. Джексън — останал по риза с навити нагоре ръкави и увита около главата вратовръзка като рокаджия от деветдесетте — прескочи бара и започна да сервира питиета. Той създаде поразителни смеси от алкохола и останалите безалкохолни, и гостите надаваха одобрителни викове, когато изпълняваше една през друга поръчките им, хвърляйки междувременно бутилки водка и ром във въздуха, и хващайки ги с обърнати ръце.

Ева се смееше, поразена от неговата показност. Когато избликът премина, той плъзна един коктейл по плота и каза:

— За вас, мадам. За това, че сте най-красивата жена в стаята.

— С изключение на булката — поправи го тя с лека усмивка.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Включително булката. — Целуна я по устата и тя усети как желанието се надига в нея.

Отнякъде в кръчмата се разнесе гръмогласен смях, който накара Ева да изтръпне. Тя познаваше този смях: тембъра, дълбочината, начина по който боботи.

Внезапно тя стана от стола си и се обърна, търсейки Джексън в тълпата.

Смехът долетя отново и Ева го последва и тръгна към една групичка в ъгъла на кръчмата. Видя широкото телосложение на мъж с гръб към нея, раменете му се тресяха.

Сол.

Стомахът й се сви от разочарование.

Това беше миг, преди да си спомни, че Сол й е казал, че ще работи до късно.

Страните й почервеняха, когато осъзна, че той е използвал работата като извинение да не излезе с нея. Беше си помислила, че започват да се сприятеляват, но може би просто я е съжалявал: беше изгубила съпруга и бебето си, и му е било трудно да я помоли да си тръгне.

Стиснала чантата си, Ева наведе бързо глава и си проби път през тълпата към изхода.

 

 

Той мерна за миг тъмна коса, слаба, загоряла ръка. Вдигна очи и видя гърба на Ева, която излизаше през вратата на таверната.

По дяволите, помисли си.

Грабна телефона и ключовете за пикапа, извини се на приятелите си и затича през прашния паркинг. Ева се отдалечаваше по пътя.

Трябваше да изтича да я настигне и монетите в джоба му дрънчаха.

— Ева! — извика той. — Почакай!

Тя се обърна. Страните й пламтяха.

Той най-после спря пред нея. Можеше да усети бирата, плискаща се в стомаха му.

— В таверната ли беше?

Гърдите й се повдигаха и спускаха, когато каза:

— Реших да отида сама… тъй като ти щеше да работиш до късно.

— Да, съжалявам. — Той разтърка тила си — Свърших по-рано, отколкото предполагах. — Лъжата залепна в гърлото му.

— Можеше просто да кажеш „не“. Наистина разбирам, че имаш свой собствен живот тук.

Кръвта туптеше в слепоочията му и той прокара ръка по челото си. Не каза нищо.

— Иска ти се да си бях заминала с Кали… това е, нали?

— Не… аз… — Той не знаеше какво да каже. Да, искаше да си е заминала. Не, искаше да е останала. — Приятно ми е да си тук, наистина. Но… — Гласът му секна. Нямаше начин да й обясни защо я е излъгал.

— Тогава какво е, Сол? Защо не искаше да дойда тази вечер? Когато те попитах тази сутрин дали искаш да излезем за по едно питие, вече си знаел, че ще съм тук, нали?

Той се опита да отвърне с едно небрежно „не“, но думата прозвуча дръзко, отбранително.

Тя поклати глава, присвивайки очи.

— Джексън ме предупреди, че си лъжец.

Жегването от думите разсече въздуха като камшик.

— Какво?

Тя вдигна брадичка предизвикателно. Той си спомни жеста от първия ден, когато я беше видял, току-що пристигнала в Уотълбуун. Беше видял огън в нея тогава и въпреки всичко, което беше преживяла, той още блещукаше сега.

— Знам за вашата битка, Сол. И защо двамата сте се скарали.

Той се втренчи в Ева, сърцето му започна да бие по-бързо.

— Е?

— Така че знам какво се е случило на онзи рожден ден преди четири години. Знам как си се появил на барбекюто, как преднамерено си се опитал да отмъкнеш гаджето му. И си я завел у вас.

Един комар иззвъня покрай ухото му. Той не помръдна да го удари.

— Как си могъл да причиниш това на собствения си брат?

— Не съм. Тя беше не негово, а мое гадже, Ева. — Гласът му прозвуча глухо.

 

 

Ева гледаше втренчено Сол, когато той каза:

— Джексън беше този, който ми я отмъкна.

Тя поклати глава, удивена от дързостта на лъжата.

— Глупости.

Очите му останаха заковани върху лицето й.

— Това е истината. Тя беше моя приятелка, Ева.

Тя си спомни как Сол бе излъгал по телефона Дирк; как беше излъгал, че ще работи до късно тази вечер; как беше излъгал Джексън.

— Истината? — Тя мина покрай него и закрачи край пътя.

Беше се отдалечила на петдесетина стъпки, когато чу Сол да вика след нея:

— Рожденият ден на Джексън е на петнадесети юли.

Е? — помисли си тя, докато продължаваше да върви.

— Тук това е насред зима. Ти каза, че е имал барбекю за рождения си ден — но защо му е на някой да прави барбекю на плажа по средата на зимата?

Ева спря.

— Барбекюто беше по случай моя рожден ден — извика той. — Който е на седемнадесети март. Нашето лято.

Сега Ева се обърна.

— Тя беше мое гадже.

Ева прехапа долната си устна, когато чу в съзнанието си Джексън да й казва: Не можеш да му вярваш. Той е лъжец. Но въпреки това беше започнала да му вярва. И да мисли, че ще станат приятели.

Сол вървеше покрай пътя, спирайки пред нея.

— Казвам ти истината, Ева.

Тя поклати глава. Нямаше да повярва.

— Точно затова заминах от Тасмания — отидох в Южна Америка за няколко месеца. Имах нужда да се махна. Не можех да остана и да го гледам с нея.

Тя го прекъсна.

— Южна Америка?

Той кимна.

— Джексън е отишъл там. Не ти!

— Джексън? — Челото му се набръчка. — Преди да тръгне за Англия, Джексън не е излизал от Австралия.

Тя издиша тежко, шокирана от лудостта на това, което той казваше. Нямаше представа защо Сол го прави. Отвори уста да му възрази, но внезапно се сети за нещо, което Дирк бе споменал: Джексън беше тасманийското момче, а Сол — пътешественикът. Дирк пиеше в този момент и тя бе предположила, че е объркал имената на синовете си. Ами ако не беше!

Тя докосна челото си, мислеше, мислеше.

— Ева — произнесе Сол внимателно и равно, привличайки погледа й към себе си. — Всичко, което ти казвам, е истина.

Отново тази дума: истина. Джексън беше човекът, на когото тя вярваше. На съпруга си. Мъжът, когото обичаше, и с когото планираше да прекара целия си живот. Мъжът, когото бе загубила.

— Защо правиш това, Сол? Джексън ми разказа всичко за Южна Америка — Чили, пустинята Атакама, Перу, Бразилия — знам за пътуването му.

— Той никога не е ходил на тези места.

— А ти си ходил?

— Да.

Група пияни се изсипаха на паркинга на кръчмата. Тя чу да се пали двигател и от купето прогърмя бас, преди вратата да се затръшне.

— Летях първо до Чили и прекарах два месеца в пътуване по крайбрежието и в сърфиране. След това прекосих пустинята Атакама и отидох в Перу. Хванах се на работа в един природен резерват и се занимавах с прокарване на туристически пътеки в продължение на няколко месеца.

Пръстите на Ева се бяха свили в юмруци, докато слушаше. Описанието беше ехо от разказите на Джексън. Тя нямаше представа защо Сол, използвайки думите на Джексън, се опитва да очерни спомените й за съпруга й.

Сол продължи:

— В Перу се насочих първо към Чинча. Исках да изкача Мачу Пикчу — това бе на първо място причината да отида там.

Не, помисли си тя. Това е била причината Джексън да отиде.

— След това летях до Бразилия, където се срещнах с мой приятел. — Той й разказа за един хостел, в който работил по време на пребиваването си в страната, но тя вече знаеше историята — знаеше всички истории — и можеше да чуе Джексън да й казва как си е купил стар, очукан мотоциклет от собственика на хостела и е прекосил с него джунглата, където зеленината била гъста, а въздухът — тежък от влага.

Искаше й се да каже на Сол да престане — да спре да говори! — но той продължи, спомените на съпруга й се лееха от устата му. Напевният му акцент напомняше толкова много този на Джексън, че имаше чувството, че гласът му я разкъсва.

Затисна ушите си, но продължаваше да го чува. Внезапно свали дясната си ръка и замахна. Плесницата прозвуча оглушително върху бузата на Сол.

Най-после настъпи тишина.