Луси Кларк
Единствен дъх (36)

35.

— Нуждая се от въздух — каза Ева.

Имаше нещо в извивката на челюстта й, което подсказа на Сол, че не трябва да я последва на верандата. Прожекторите се включиха и той я видя през стъклата как се обляга на перилата и се взира в мрака. Не можеше да си представи какво изпитва в този момент.

Той погледна към Джексън, който разтъркваше очи с основата на дланта си, и почувства как в гърлото му се събира гняв.

— Горският пожар — произнесе той с възможно най-спокоен тон. — Джинет ни каза. Каза, че е тръгнал от твоята цигара. Вярно ли е?

Джексън бавно вдигна поглед и кимна.

— И не си се обадил на пожарната — каза Сол и стягането в гърдите му се засили. — Оставил си го да гори.

— Бях уплашен. Страх ме беше, че ще си изпатя. Знам колко е абсурдно, знам! — Той погледна Сол в очите. — Това съм аз. Достатъчно егоистичен, за да го оставя да гори. — Лицето му се изкриви, той стисна зъби. — Когато си помисля за мама…

Една цепеница пропука и падна върху купчината въглени, изпращайки фонтан от искри нагоре. Сол се обърна да види.

— Качих се на Ийгъл Кейп по-късно — каза след малко Джексън. — За първи път, след като разхвърляхме праха на мама. Спах там — има една стара рибарска хижа далеч от брега, където никой не ходи.

Сол продължаваше да гледа танца на червено-оранжевите пламъци, мислейки си колко лесно е да се скриеш на Уотълбуун, сред цялата тази пустош, в която няма хора.

— Седях на вишката — знаеш, където тя ходеше да пише — и просто гледах как слънцето изгрява от морето, спомнях си всички онези пъти, когато тя ни водеше там. Всички истории, които ни разказваше за китовете, как пеят, за да се предупредят един друг, когато идват китоловци.

Сол си спомняше. Обичаше нейните истории за морето — за рибата, която танцува, за говорещите делфини, за раковините, които се затварят, за да скрият тайните.

— Виждам я, Сол. Мама. Виждам лицето й през цялото време. Дори сега.

Сол се обърна и погледна Джексън. В чертите на брат му се беше стаила вина, той бе стиснал ръце пред устата си.

— Толкова много пъти си мислех да кажа на теб и на татко.

— Защо не го направи?

— Ти видя какво причини смъртта й на татко. Тя беше целият му свят. Той се разпадна. Аз просто… не можех да понеса той да знае, че това е заради мен. После… колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми се струваше да кажа каквото и да било.

Сол усети топлината от огъня отзад срещу краката си как изсушава дъното на дънките му.

— И се престори, че никога не се е случвало. Замълча си.

— Не стават ли така нещата в нашето семейство? Никой не говори за нищо — каза Джексън, гласът му се извиси. — Някакъв шибан облак от мълчание тегнеше над всичко — над мамината смърт, над загубения бизнес на татко, над пиенето му. Ние не говорехме за нищо!

— Тогава нека започнем сега, защото има страшно много неща, които искам да знам.

Джексън се отпусна на един стол.

— Питай тогава.

— Вечерта на рождения ми ден — каза Сол и пъхна ръце в джобовете си. — Защо тръгна след Джинет?

От целия куп въпроси, които пълнеха главата му, той бе изненадан, че точно този изскочи пръв. Но после си помисли, че може би именно онази вечер е започнало всичко, което последва. Или пък петнадесет години по-рано, със споделената цигара в гората. Имаше толкова много възможни стартове, но те всички водеха до едно и също място: до тук, до тази вечер с неговия брат и жената, която и двамата обичаха.

Джексън се облегна назад, дървените кости на стола изпукаха под тежестта му.

— Защото тя беше твоя.

Сол примига изненадан.

— Появих се късно на барбекюто ти. Бях вече пиян, не помниш ли? Казах ти, че съм пил с шефа. Но не беше така. Просто се нуждаех от няколко питиета, преди да дойда на партито.

— Защо?

— Да те виждам заобиколен от всичките ти приятели… да виждам невероятния живот, който си си изградил… беше трудно за мен. Знаех, че никога не мога да имам това. Не го заслужавах.

Отчаянието се излъчваше от Джексън като от второ огнище в стаята. Той потърка ръка в устата си и продължи:

— Когато видях Джинет отново на рождения ти ден, говорихме за пожара. Тя беше там онзи ден… и тя съжаляваше. Беше облекчение най-после да говоря с някой, който разбира. — Той сви рамене. — Казах си, че ти имаш всичко, тогава защо аз да не мога да имам нея? Може би изпитвах нужда да ти докажа — да докажа на себе си — че съм толкова добър, колкото и ти.

— Обичаше ли я?

Джексън отпусна ръце на бедрата си.

— В началото, когато излизахме, беше наистина силно. Мислех си, че може би е любов, но сега, като се обърна назад, смятам, че просто ни е свързвал пожарът. И сме можели да говорим за това само един с друг. Това ни караше да се чувстваме близки, предполагам. Така че не, не е било любов. Никога не съм обичал Джинет.

Сол видя сега кухината в победата на Джексън.

— Никога дори не се извини.

— Защото не чувствах съжаление. Струваше ми се, че съм заслужавал Джинет. Това беше истината. Ти ни видя заедно в клуба, но не се конфронтира с мен — просто се отдалечи. Дори не се би за нея. Не се би за нищо. Означавала ли е изобщо нещо за теб?

Може би на Сол му е било удобно да се отдалечи? Отношенията му с Джексън бяха дразнещи от години. Може би Джинет е била извинението, от което Сол се е нуждаел, за да скъса окончателно с брат си.

— Но ти не просто взе Джинет, нали? Ти взе цялото ми минало. Представи го на Ева като свое.

— Не беше точно така. Не съм го планирал. Просто се случи.

— Как?

Джексън погледна към верандата и Сол проследи погледа му. Прожекторите бяха угаснали и в тъмнината Ева беше въгленовочерен силует.

— Когато се запознах с нея, се почувствах… не знам как да го обясня. Предполагам, че думата е обнадежден. Повярвах отново в живота.

Сол сдържаше дъха си, искаше да чуе останалото.

— Никога не съм обмислял да я лъжа, наистина не съм. Когато се качих на самолета, бях облечен с твой стар суитчър от университета, който татко ми даде — и Ева ме попита какво съм следвал. — Джексън продължаваше да се взира в Ева отвън. — Имах чувството, че това са онези моменти… онези главни пунктове в моя живот, когато възможностите зависеха от това какво ще направя после — само че аз направих погрешното нещо.

Той въздъхна тежко.

— Казах на Ева, че съм следвал морска биология. Точно като теб. И думите… те прозвучаха толкова добре, изречени на глас, че продължих да лъжа. Никога не съм планирал да заблуждавам Ева. Само исках да започна наново, Сол. Исках да бъда по-добър човек, отколкото бях тук.

 

 

Навън вятърът беше утихнал и нощта беше тиха и студена. Ева стоеше на верандата, поглъщайки соления въздух в дробовете си.

Погледна към небето и видя, че луната е почти пълна тази вечер, блясъкът й ограбваше сиянието на звездите. Тя едва сега можа да различи широката ивица по-светло небе, което беше Млечният път, и се фокусира върху него, спомняйки си вечерта, когато Джексън й беше казал, че има 200 милиарда звезди с техните галактики. Това беше сватбената им нощ, те седяха в купола на фара, гледаха заедно небето и Ева изпитваше вълнение от бъдещето, което звездите криеха за тях.

Зад нея стъклената врата се отвори и някой излезе на верандата. Прожекторите се включиха и тя затвори очи срещу внезапния блясък. Към нея тръгнаха стъпки и спряха отстрани.

След миг тя чу гласа на Джексън:

— Толкова си красива.

Думите бяха погрешни. Накараха кожата й да пламне. Когато имаше да се кажат толкова други неща, как му беше хрумнало, че би искала да чуе точно това? Тя се обърна и го погледна, опита се да намери нещо познато в мъжа, когото някога бе обичала. Бе обожавала неговата усмивка — широка и разкриваща пълната редица от зъбите му, и очите, в които танцуваха светлини. Но сега брадата заемаше толкова голяма част от лицето му, че й се струваше, че вижда само част от него.

— Не те познавам.

В очите му проблесна страдание.

— Моля те, Ева, не казвай това! Ти си единственият човек, който наистина ме познава. Ти ме караше да се чувствам себе си повече от всеки друг. Ти ме гледаше така, сякаш заслужавам да бъда обичан.

— Имаше толкова много лъжи. Откъде да знам кое е било истина?

— Обичах те. Още те обичам. Това е истината.

Тя поклати глава и се обърна към залива.

— Не е достатъчно.

Джексън стоеше тихо до нея, облегнал ръце върху дървените перила. Въпреки всичко й се искаше той да протегне ръка и да я сложи върху нейната. Искаше да усети топлината на пръстите му. Да я прегърне и да й каже, че всичко ще е наред.

— Никога не съм имал достатъчно думи, за да обясня, но искам да опитам. — Той прокара ръце по перилата: — Преди да дойда в Англия… преди да те срещна… бях пълна бъркотия. Бях съсипал всичко — семейството си, отношенията си със Сол, брака си. — Той направи пауза. — Бях изгубил себе си, Ева. И вече не знаех кой съм.

— Така че реши да станеш някой друг.

— Да, защото когато ти дойде в моя свят, ми даде причина да се променя. Почувствах, че мога да бъда някой различен, някой по-добър, защото започнах да виждам себе си през твоите очи.

— Но този човек не съществуваше.

— Там е проблемът, Ева. Съществуваше. Знаех детайлите, които бях заимствал — нямах научна степен, не бях работил на лодка за гмуркане, нито бях пътувал до Южна Америка — но останалото… то беше реално. Това бях аз. Ти се влюби в мен.

Тя затвори очи. Главата й пулсираше. Как щеше някога да разбере, как можеше да разплете лъжите от истината? Той беше скрил толкова много от себе си под пластовете лъжи и измами, че тя познаваше съвсем малка част от него.

Гласът му беше нисък, замислен.

— Толкова много нощи лежах буден до теб и се питах дали ако ти бях казал истината от самото начало щеше да се влюбиш в мен? Женен барман от Тасмания, извършил непредумишлено убийство. Щеше ли? Защото аз не бях сигурен.

— Не ми даде шанс.

— Права си, защото веднъж започнал да лъжа, вече не можех да се върна обратно — каза той; гласът му беше натежал от емоции. — Знаех, че ще те изгубя, така че просто… продължих.

Прожекторите угаснаха и верандата потъна в мрак. Ева стоеше напълно неподвижна, кръвта пулсираше в ушите й. Виждаше как лъжите на Джексън бяха пораснали, ставайки по-големи от него. Макар да беше съзнавал неустойчивостта на ситуацията си, той бе продължил да напредва, да създава нови лъжи.

— Не биваше да ме молиш да се омъжа за теб.

— Не съжалявам. Това е едно от малкото неща, за които не съжалявам. Фалшифициране на документи, пазене на тайни от теб… не исках да става така. Но исках да бъда твой съпруг. Повече от всичко на света.

— И въпреки това ме остави да повярвам, че си мъртъв — произнесе тя студено.

Главата му клюмна.

— Когато Джинет се появи в Лондон пред офиса ми, разбрах, че всичко е свършено.

Той стисна перилата и продължи:

— Не можех да се върна в Тасмания, както тя искаше. Но ако останех, тя щеше да отиде в полицията, да ти каже какво съм направил. Не можех да позволя това да се случи. Не се страхувах от затвора — все някак щях да оцелея. Това, което не можех да понеса, беше че ти, Сол и татко щяхте да разберете какъв всъщност съм. Какво съм направил. Имах чувството, че ако ти, Ева, престанеш да ми вярваш, аз също щях да престана да си вярвам. Не можех да позволя на Джинет да ме върне обратно към онзи, който бях преди… Не можех. Така че избрах да изчезна.

В тъмнината тя усети, че я гледа.

— Но това беше грешка. Най-голямата грешка в живота ми — да избягам от плажа онзи ден и да те оставя да мислиш, че съм умрял. Защото това, което открих, Ева, беше че животът без теб не си струва да се живее.

— Това казах и аз — каза му тя. — Точно това казах на помена ти.

 

 

Те останаха на верандата, заслушани в плисъка на залива. Звучеше тъжно тази вечер, тихо пулсиране на вълни, които падат на брега, за да бъдат дръпнати обратно.

Гласът на Ева беше тих, когато каза:

— Бях бременна с твоето дете.

— Какво?

— Бях тук, на Уотълбуун, когато разбрах. Дойдох да се запозная със Сол… но припаднах. Той ме заведе в медицинския център. Направих си тест за бременност и се оказа положителен.

Тя чу стърженето на брадата му, когато той потърка с ръка устата си.

— Не мога да повярвам. Ти още ли… — започна той и погледът му се спусна към корема й.

— Не. Не, не съм. Пометнах в дванадесетата седмица.

— Исусе Христе. Какво стана?

— Бях с Кали и Сол. Те се грижеха за мен. Но не, не бях добре. Да изгубя бебето… това беше… — Тя млъкна, мислейки за тъпата болка, която беше изпълнила утробата й. Но не можеше да се изгуби в тези спомени. Не и тази вечер.

— Иска ми се да съм знаел. Иска ми се да съм бил тук заради теб… — Джексън се пресегна и сложи ръка върху Евината. Тя не помръдна. Чувстваше студения натиск на пръстите му и твърдостта на дървените перила под дланта си.

— Аз ли бях виновен… за помятането? Заради стреса ли изгуби бебето?

Нямаше отговор на този въпрос, така че тя замълча.

— Толкова съжалявам — произнесе той бавно. — Щеше да бъдеш невероятна майка. Да имаме двамата дете беше всичко, което исках от живота. Всичко. Но не заслужих този дар. — Той си пое дълбоко дъх и стисна ръката й. — Но ти заслужаваше, Ева. Заслужаваше. Толкова съжалявам. Наистина съжалявам за всичко, което ти причиних.

Потреперването на гласа му извика инстинктивна емоционална реакция у Ева. Прииска й се да го притисне към себе си, да прокара ръка по тила му, да се утешат взаимно. Помисли си как бяха лежали заедно, главата му — облегната върху корема й, пръстите й — заровени в неговата коса.

Спомените й за Джексън се бяха оплели един в друг, красивите моменти се бяха слели толкова здраво с ужасните лъжи, че не можеше да се измъкне нито една нишка.