Луси Кларк
Единствен дъх (26)

25.

Сол смъкваше винени бутилки от рафта и ги слагаше в един кашон. Когато рафтът се изпразни, той отиде до хладилника и отвори долното чекмедже. Бутилките бира лежаха настрана, а чашите блестяха като току-що уловени риби. Той се поколеба за момент, питайки се дали може да скрие някъде няколко от тях. Щеше да му липсва да отвори бира след работа на верандата и да остави денят да избледнее зад него.

Не, реши той и пренесе бирите в кашона; не можеше да остави никакъв алкохол в къщата. Взе уискито и рома от шкафа над чекмеджето с ножове и излезе, притиснал кашона към гърдите си.

Тръгна по брега към бараката на Ева. Беше събота сутрин и я видя отдалече да седи на верандата с наведена глава, сякаш гледаше нещо в ръцете си. Беше започнал да мисли за бараката като за нейна. Знаеше, че ще дойде време, когато Джо ще се върне от Даруин, или може би Ева ще реши да си тръгне, преди това да се случи. Те не бяха говорили за това — беше минала почти седмица, откакто прекараха нощта заедно в мотела и всичко изглеждаше несигурно, сякаш се движеха опипом в тъмното.

Цяла седмица Сол се хващаше, че поглежда часовника си в края на работния ден, нетърпелив да излезе от лабораторията и да се върне при Ева. Вечерите, когато се прибираше достатъчно рано, отиваха да се гмуркат заедно. Сега, когато тя вече не се бореше с водата, той виждаше как в гмуркането й започва да прозира грациозност. Онова, заради което най-много обичаше да влиза във водата с нея, беше че в залива, с морето, галещо кожата му, имаше чувството, че нищо друго не съществува. Само те двамата.

Когато се приближи повече, видя, че Ева си играе с каишката на шнорхела. Беше облечена с пуловер, но краката й бяха боси и мургави. Тя вдигна очи, примижавайки срещу слънцето. След това се усмихна, устните й се разтвориха и разкриха бели зъби.

Тази усмивка. Струваше му се, че тя се излива право в него като светлина, и го стопля. Имаше нещо силно между тях, можеше да го усети. И тази истина го ужаси, защото какво следваше оттук нататък?

Внезапно бе осенен от една мисъл, или по-скоро огрян от ярко чувство: беше влюбен в Ева.

Сол спря пред нея.

Тя продължаваше да го гледа, усмивката й премина в леко учудване.

А той се бореше с това как да започне. Единственото, за което мислеше в момента, беше: Влюбен съм в теб, влюбен съм в теб.

Тя погледна кашона в ръцете му, което го накара да си спомни за какво е дошъл.

— Разчистих къщата от алкохол. Заради татко — добави той.

Тя погледна в кашона и той видя гладката кожа на врата й.

— Поверяваш ми всичко това?

Би трябвало да й отговори с нещо остроумно, но мозъкът му беше блокирал. Остави кашона долу и седна до нея на верандата. Бяха толкова близо, че можеше да почувства топлината на тялото й.

Той вдигна шнорхела и го завъртя в ръцете си, за да има нещо, с което да се занимава.

— Ремъкът на маската добре ли е?

— Закопчалката заяждаше, но я освободих.

Той кимна.

— Още ли се каниш да ходиш на поход до Ийгъл Кейп? — попита Ева.

— Да. — Те бяха планирали да се изкачат заедно до върха, откъдето се разкриваше гледка към Тасманийския полуостров. — Ако тръгнем оттук, ще са няколко часа до горе. Съгласна ли си?

— Определено. Имаме целия следобед. — Ева отметна косата си назад и той видя луничките по челото й и един малък белег над веждата.

Не се сдържа, наведе се напред и притисна устни към нейните. Беше сладка на вкус и той усети как тялото й отговори на неговото.

Внезапно Сол се отдръпна.

На верандата зад Ева беше забелязал червена карирана риза, която принадлежеше на Джексън. Висеше на облегалката на стола и квадратната дървена рамка я изпълваше, сякаш Джексън, облегнал широките си рамене, седеше там и ги гледаше. Сол помнеше ризата отдавна. Джексън не носеше нищо друго по цяло лято, винаги с навити ръкави и разкопчана яка.

— Сол?

Когато той не отговори, Ева се изви и проследи погледа му.

— О…

— Съжалявам… Аз просто… изненадах се. — Абсурдно, но той се хвана, че се отдръпва, увеличавайки дистанцията между себе си и Ева. Гледайки ризата, почти можеше да повярва, че Джексън е бил там преди минута.

Ревност стегна гърлото му. Той разтърка тила си и каза:

— Ти… обличаш ли я?

Ева се поколеба, веждите й се вдигнаха при въпроса.

— Спя в нея понякога.

Сол преглътна мъчително, опитвайки се да прогони образа на Евиното голо тяло, обгърнато в ризата на Джексън. Онова, което му се искаше да попита, беше: Защо след всичко, което ти е причинил, още искаш да чувстваш, че сякаш е до теб?

Но не попита, защото не беше сигурен, че е готов да чуе отговора й.

 

 

Един час по-късно Ева вървеше след Сол по черния път, който се катереше през гора от каучукови дървета. Между гъстите листа проникваха разсеяни слънчеви лъчи. Въздухът беше влажен, с дъх на пръст, и по челото на Ева бяха избили капчици пот.

Сол не изпускаше пътя от очи, гледаше за тигрови змии, които — беше й казал той — се припичали на пътеките по това време на годината. Това беше едно от няколко изречения, които бяха разменили, докато вървяха.

Ева не искаше да се чувства виновна или смутена от това, че е спала облечена в ризата на Джексън. Тя самата не можеше да се разбере. Знаеше само, че някога бе обичала Джексън силно и не можеше просто така да изтрие всичко, което е изпитвала.

Когато намери ризата върху възглавницата си преди седмица, пропита с миризмата на Джексън, седна на пода в стаята, притисна я към лицето си и плака чак докато се мръкна. Знаеше, че вината кара мозъка й да играе такива номера, но преживяването още я държеше.

Тя имаше нужда да напредва предпазливо със Сол, почти обратното на връзката й с Джексън. Беше изгубила увереност в себе си и собствената си преценка, и се тревожеше за това дали — точно както умът й бе призовал миризмата на Джексън — сърцето й също не я заблуждава. Не можеше да каже дали е влюбена в Сол, или е влюбена във версията на Джексън, за когото скърбеше. Тя поклати глава и ускори крачка, опитвайки се да скъси дистанцията между тях.

Мина още половин час, преди пътеката да започне да се изравнява и да стигнат върха. Сол я поведе към една поляна в гората, където можеше да се види огрения от слънцето океан. Свежият бриз погали кожата й и тя затвори очи и въздъхна.

Сол свали раницата си, извади бутилка вода и я подаде на Ева. Беше малко топла, но тя пи от нея жадно, избърсвайки уста с опакото на ръката си.

Зад нея един паднал дънер осигуряваше перфектната седалка и тя се отпусна на него, разхлабвайки мускулите на краката си. Сол се разположи до нея.

— Това място е било наблюдателен пункт за китове. Тук са имали станция, така че са можели да виждат кога китовете идват и да предупреждават мъжете.

Докато гледаше към ширналия се океан, тя почувства вечността на мястото, сякаш е било издигнато върху древни кости.

— Толкова е красиво.

— Същото казваше и мама. Изкачваше се до тук, когато се нуждаеше от спокойствие, за да пише. Когато с Джексън бяхме малки, идвахме с нея понякога и сядахме на едно одеяло да рисуваме, а мама работеше.

Тя го погледна и видя, че изражението му е станало далечно.

— Това е мястото, нали? — осъзна тя внезапно. Джексън й беше казвал, че майка им е пишела на любимото си място, когато е пламнал пожарът.

— Да.

При изкачването нагоре тя се виждаше, че някои от дърветата са много по-малки, отколкото другите по-долу; младите дървета бяха израснали след пожара.

— Странно ли ти е да си тук?

Той помисли за момент.

— Не бях идвал дълго време след пожара. Татко така и не поиска да се върне в Уотълбуун и ми се струваше, че ще е някак погрешно да го направя. — Той скръсти ръце. — Но когато станах по-голям, си помислих, че е тъжно никой от нас да не идва. Тук беше разпръснат прахът на мама. Тя обичаше мястото.

Ева гледаше към морето, където една платноходка едва се виждаше в далечината.

— Джексън имаше кошмари за това място.

Сол се обърна изненадан:

— Така ли?

— Събуждаше се, кашляйки. Кошмарите бяха за горския пожар. Той бил излязъл в гората, опитвал се е да стигне до майка ви. Опитвал се е да я спаси.

— Нямах представа. Никога не говорехме за пожара. Никой от нас.

— Защо?

Сол се замисли над това, преди да каже:

— Мисля, че някои неща са прекалено трудни.

 

 

Вървяха в синхрон, спускаха се през студената сянка на елхите, бризът от морето разхлаждаше раменете им. Сол не можеше да определи защо е започнал да говори за пожара; може би защо присъствието на Ева предразполагаше към интимност, каквато не беше чувствал към никой друг.

— Бях на тринадесет по онова време. Джексън на петнадесет. Бяхме в Уотълбуун през цялото лято и това беше последният ни уикенд в бараката, преди започване на училището.

Ева вървеше до него, крачките им бяха по-бавни, отколкото на изкачване. Пътеката беше покрита с борови иглички и стъпките им почти не се чуваха.

— Татко и аз бяхме отишли с колата до другия край на острова да гледаме едно ремарке за лодка. Аз го придружавах главно защото човекът, който продаваше ремаркето, имаше сладководни костенурки. Явно на тринадесет съм си мислил, че костенурките са върхът.

Той забеляза, че Ева се усмихва и това му даде увереност да продължи.

— Връщахме се, когато видяхме дима. Един огромен черен облак се издигаше към небето. Тъй като слънцето се намираше зад него, пушекът изглеждаше осветен, неясен и магически. — Той се почувства виновен сега, когато си спомни вълнението си: горските пожари винаги сигнализираха за драма и оживление, и той беше нетърпелив да разбере какво гори.

Ева попита:

— Какво го е причинило?

— Още не знаем. Беше сухо лято и храстите бяха като прахан. Би могло да е всичко — лагерен огън, детски игри. Понякога стига да се загрее достатъчно парче стъкло, за да накара сухите листа да тлеят.

Пътеката се стесни, така че трябваше да вървят един след друг. Той тръгна отпред и установи, че някак си е по-лесно да разказва историята, без да гледа Ева.

— Татко ме остави в бараката и каза да накарам всички да останат там, докато той отиде да разбере какво се случва. Но когато влязох вътре, мама и Джексън ги нямаше.

Той разказа на Ева как е тръгнал по плажа към къщата на Джинет и намерил Джексън вътре, излегнат на дивана им, да играе видеоигри. Беше се раздразнил, че заварва брат си там: Джинет беше приятелка на Сол, а Джексън дори не я харесваше — но тя имаше Нинтендо, а той нямаше.

— Видя ли пожара? — беше го попитал Сол.

— Да. — Джексън бе свил рамене, без да откъсва очи от екрана.

Джинет излезе на верандата и погледна към пушека.

— Мислиш ли, че ще дойде толкова далече?

— Разбира се, че няма — отвърна Джексън. — Пожарникарите досега вече са отишли.

— Татко поръча да чакаме в бараката — каза Сол на брат си.

Джексън не се помръдна, докато не завърши играта си. След това остави слушалките долу и каза:

— Да вървим.

Те тъкмо приближаваха тяхната барака, когато Дирк сви в алеята. Лицето му беше напрегнато и той не спираше да гледа към небето.

— Къде е майка ви?

— Не знам — бе казал Джексън. — Не е ли тук?

— Може би пише? — предположи Сол.

Той разбра, че това е грешният отговор от начина, по който чертите на баща му се изкривиха в мрачно изражение, каквото той никога не беше виждал преди.

— Влизайте в колата!

Но Сол не помръдна, защото внезапно беше започнало да вали сняг. Той погледна нагоре към бледите снежинки, които се въртяха и танцуваха на топлия бриз.

Една снежинка колкото нокътя на палеца му кацна толкова леко на ръката му, че той дори не я усети. Притисна показалец към нея и тя се разпадна върху кожата му, оставяйки тъмносиво петно.

След това баща му го дръпна и го повлече към колата.

Беше последвало пътуване с джип. Дирк включи на най-ниска предавка, двигателят се напрегна, докато се тресяха по осеяния с дупки път. Надвисналите клони шибаха отстрани колата, а Сол и Джексън се тресяха толкова силно отзад, че главите им се удряха в тавана. Опитваха се да се хванат всеки път, когато виждаха дупка на пътя, но скоро не можеха да различат нищо, защото въздухът беше изпълнен с дим. Той влизаше през вентилатора и уплътненията на вратите, и Сол зарови глава в тениската си, за да не кашля.

Дирк се обърна назад към синовете си, очите му търсеха лицата им. В онзи момент Сол се чудеше какво толкова гледа баща му. Но сега знаеше. Дирк е вземал решение. Да рискувам ли живота на синовете си и да се опитам да спася този на жена си?

Миг по-късно Дирк натисна спирачка рязко и след това даде заден. Лицето му напомняше сива маска, когато се изви в седалката и подкара надолу по обратния път.

Решението да се върне го беше преследвало през останалата част от живота му. Гората изгоря до корен. Пожарникарите намериха тялото на майка му на триста стъпки от наблюдателния пункт, където тя ходеше да пише. Беше се опитала да избяга.

Когато Сол спря да говори, погледна Ева. Те не вървяха вече, бяха спрели на тясната пътека с лице един към друг. Той никога преди не беше говорил за пожара и сега се почувства добре, че е споделил това с нея.

— Пожарът… заради това ли баща ти не е искал да се върне в Уотълбуун?

— Да. Винаги казваше, че е прекалено трудно… прекалено много спомени. Но криенето от миналото не му се отрази добре. Не се отрази добре на никого от нас.

— Утре ще го доведеш ли в къщата си?

Сол кимна.

— Такъв е планът. Макар да очаквам, че като нищо може да промени мнението си.

— Може би ще е добре за него да бъде тук.

— Така се надявам.

Тя пристъпи напред и обви ръце около него. Тялото й беше топло и слабо, и мускулите на гърдите му се свиха.

— Ева — произнесе той тихо и се отдръпна малко. Не искаше да каже това… искаше всичко да бъде по-просто и не трябваше да го прави. — Мислех си… ако татко остане, не съм сигурен дали трябва да му кажем… нали разбираш… за нас. — Той разбута с върха на обувката си купчината борови иглички. — Искам да знаеш, че не е защото се срамувам от това, което се е случило. Просто си мисля, че точно сега може да е трудно за татко да разбере.

Тя кимна бавно.

— И аз си мислех същото.

Те се гледаха дълго, след това продължиха.