Луси Кларк
Единствен дъх (1)

Пролог

Нахлупвайки шапката над ушите си, Джексън погледна Ева, която се беше свила в леглото, с подпъхнат юрган под брадичката. Очите й останаха затворени, когато издаде сънен звук, който означаваше „Не отивай“.

Но се налагаше. Не можеше да лежи до нея, докато се чувстваше по този начин. Беше буден от часове, взираше се в празната тъмнина и мислеше, мислеше, прехвърляйки през ума си решението си и последиците от него. Имаше нужда да излезе от тази къща, да усети как зимният вятър жили лицето му.

Брегът беше пуст и безлюден в мрака. Беше една от онези английски утрини, с които още свикваше, когато утрото никога не се пуква напълно и лампите светят в стаите през целия ден. Той крачеше под вятъра, разкършвайки рамене, за да се стопли.

Когато стигна до една оголена скала, продължаваща в морето, Джексън спря. Погледна вълните, които прииждаха и се кълбяха срещу камъните, разбивайки се в експлозия от бяла вода. Изчака една пауза между талазите и когато тя настъпи, се изкатери по камъните, прекоси ги бързо и се насочи към самия край на скалата. Тук рибата щеше да кълве, където течението беше най-силно. Стъпките му бяха пъргави от детинство, когато по цял ден тичаше бос по скалите в Тасмания. Хвърляше се от тях в морето с боен вик, преди водата да го погълне.

Стигна до ръба преди да удари следващият прибой, скалите зад него изчезнаха под вълна от пяна. Силен порив грабна пръските от гърбовете на вълните и въздухът се изпълни с влага. Той се обърна с гръб към вятъра, наведе се и отвори кутията с рибарски принадлежности. Боже, искаше му се да си беше надянал ръкавици. Тук човек се смръзваше от студ. Пръските го удряха отзад по врата и бяха ледени. Вдървените му пръсти го правеха несръчен, той изпусна една примамка и трябваше да рови между камъните, за да я вземе. При втория опит успя да я провре.

Най-после метна въдицата. Движението, някога обичайно и успокояващо, не му донесе облекчение тази сутрин. Мислите му бяха в пълно съответствие с безутешния морски пейзаж под едно гневно небе. Изправен на скалите — тялото му започваше да измръзва — той имаше неясното, вземащо застрашителни размери усещане, че всичко започва да се разнищва. Сякаш сваляше кожата си пласт след пласт и острите кости на онзи, който той в действителност беше, щяха да се покажат и всички да го видят.

Вибрирането на мобилния му телефон го сепна. Той хвана риболовния прът с една ръка, докато бъркаше в джоба на якето си с другата. Сигурно беше Ева. Той отблъсна фаталните, мрачни мисли, позволявайки на челото си да се разведри, когато си представи тембъра на натежалия й от сън глас, който казва: Хайде, върни се в леглото…

Вече си мислеше, че ще го направи… че ще забрави всичко това. Ако затичаше, щеше да е там след десет минути. Можеше да се плъзне в топлината на леглото им, да притисне тяло в нейните извивки и да си напомни, че това е реално.

Но когато натисна бутона за приемане на разговор, изобщо не беше гласът на Ева.