Никола Юн
Всичко, всичко (71)

Зак

Когато се връщаме в хотела, Оли се обажда на своя приятел Зак от телефона в стаята ни. Половин час по-късно Зак се появява на прага.

Той има тъмна жълтеникавокафява кожа, коса на огромни расти и усмивка, която е едва ли не прекалено голяма за лицето му. Начаса започва да свири на въображаема китара и да си пее песен, която не съм чувала. Оли се усмихва до уши. Зак тръска драматично глава, докато „свири“ и косата му се движи в ритъма на „музиката“.

— Зак! — казва Оли и го прегръща.

Двамата шумно се пляскат по гърбовете.

— Сега съм Закария.

— Откога? — пита Оли.

— Откакто реших да стана рок бог. Закария като…

— Месия — обаждам се аз, схванала шегата.

— Точно така! Гаджето ти е по-умно от теб.

Изчервявам се и поглеждам към Оли, който също е пламнал.

— Е, това беше страшно сладко. — Зак се разсмива и отново подръпва невидимите струни на китарата си. Смехът му прилича на този на Карла — без никакво смущение, мъничко прекалено силен и преливащ от радост. В този миг тя отчаяно ми липсва.

Оли се обръща към мен.

— Мади, това е Зак.

— Закария.

— Мой човек, няма да те наричам така. Зак, това е Мади.

Зак поема ръката ми и я целува лекичко.

— Фантастично е да се запознаем, Мади. Толкова много съм слушал за теб, но не вярвах, че си истинска.

— Няма нищо — отвръщам и поглеждам ръката си там, където той я целуна. — Има дни, в които не съм истинска.

Той отново се разсмива прекалено силно и аз се разсмивам заедно с него.

— Прекрасно — намесва се Оли. — Да действаме. Мади има среща с едно локо моко.

 

 

Локо моко представлява планина от ориз, увенчана с кюфте, залято с кафяв сос, и две пържени яйца. Зак ни завежда на късен обяд в един ресторант. Намираме си маса навън, океанът е само на стотина метра от нас.

— Това място е върхът — казва Зак. — Всички местни ядат тук.

— Каза ли най-сетне на родителите ти? — пита Оли между хапките.

— За това, че ще стана рок звезда, или за това, че съм гей?

— И двете.

— Не.

— Ще се почувстваш по-добре, когато излезе наяве.

— Несъмнено, само че нивото на трудност е доста високо.

Зак ме поглежда.

— Родителите ми вярват само в три неща — семейството, образованието и здравата работа. Под „семейство“ имам предвид един мъж, една жена, две деца и куче. Под „образование“ имам предвид четири години в колеж, а под „здрава работа“ нямам предвид нищо, свързано с изкуството. Или надежди. Или мечти да стана рок звезда.

Той отново поглежда към Оли и кафявите му очи са по-сериозни отпреди.

— Как да им кажа, че първородният им син иска да бъде афроамериканският Фреди Меркюри?

— Не може да не подозират — казвам аз. — Поне това за рок звездата. Косата ти има четири различни оттенъка на червеното.

— Според тях това е просто фаза.

— Може да им напишеш песен.

Смехът му отеква високо.

— Харесваш ми — казва той.

— И аз те харесвам — отвръщам. — Би могъл да наречеш песента „Тази круша падна много, много, много далеч от дървото“.

— Дори не съм сигурен, че съм круша — смее се Зак.

— Много сте забавни. — Оли почти се усмихва, но очевидно е притеснен. — Мой човек, ще ми заемеш ли телефона си?

Зак му го подава и Оли начаса започва да пише нещо.

— Какво става при теб? Баща ти още ли е същият задник?

— Да не си мислил, че това ще се промени? — Изобщо не вдига поглед от телефона.

— Предполагам, че не. — Гласът на Зак прозвучава като свиване на рамене. Колко ли знае за семейството на Оли? Баща му е много повече от задник.

— Ами ти, Маделин? Какъв е проблемът с твоите родители?

— Само аз и мама сме.

— Въпреки това. Все трябва да има някакъв проблем.

Мама. Почти не съм мислила за нея. Трябва да е смазана от тревога.

— Е, според мен всеки си има някакъв проблем, не е ли така? Ала мама е интелигентна, силна и винаги ме поставя на първо място.

Знам, че съм ги изненадала, защото никой от тях не продумва.

Оди вдига поглед от телефона на Зак.

— Трябва да й кажеш, че си добре, Мад.

Подава ми телефона и се отправя към тоалетната.

От: Маделин Ф. Уитиър

До: [email protected]

С теб ли е дъщеря ми? Добре ли е?

От: Маделин Ф. Уитиър

До: [email protected]

Знам, че е с теб. Ти не разбираш колко е болна. Върни я у дома.

От: Маделин Ф. Уитиър

До: [email protected]

Знам къде сте и идвам със следващия полет. Ще бъда там още на сутринта. Моля те, грижи се за нея.

Спирам да чета, притискам телефона до гърдите си и затварям очи. Изпълват ме едновременно вина, негодувание и паника. При вида на тревогата и болката й ми се приисква да отида при нея и да я уверя, че съм добре. Част от мен иска да й позволи да продължи да се грижи за мен.

Ала една друга, по-нова част не е готова да се откаже от света, който едва сега започвам да опознавам. Негодувам, че е влязла в личната ми поща. Негодувам, че сега двамата с Оли ще имаме по-малко време, отколкото предполагах.

Очите ми явно остават затворени прекалено дълго, защото Зак пита дали съм добре.

Отварям очи и отпивам глътка сок от ананас, кимайки със сламката в уста.

— Не, сериозно. Добре ли си? Оли ми каза…

— Казал ти е, че съм болна.

— Да.

— Добре съм — отвръщам и си давам сметка, че наистина го мисля. Чувствам се добре. Повече от добре.

Отново поглеждам към телефона. Трябва да кажа нещо.

От: [email protected]

До: Маделин Ф. Уитиър

Моля те, мамо, не се тревожи. И моля те, недей да идваш тук. Наистина съм добре, а и това е моят живот. Обичам те. Ще се видим скоро.

Натискам бутона за изпращане и подавам телефона на Зак. Той го прибира в джоба си и ме изглежда продължително.

— Е, наистина ли си купила хапчета от интернет?

Все още съм прекалено разтърсена от имейлите на мама и от тревогата, че двамата с Оли няма да имаме достатъчно време, за да бъдем заедно, и не мога да понеса лъжата си, излязла от неговата уста. Правя точно това, което не бива да правите, когато лъжете някого. Избягвам да срещна погледа му. Размърдвам се неспокойно и се изчервявам.

Отварям уста, за да обясня, ала не излиза никакво обяснение.

Докато най-сетне срещна погледа му, той вече се е досетил каква е истината.

— Ще му кажеш ли? — питам го.

— Не. Толкова отдавна лъжа за себе си. Знам какво е.

Залива ме облекчение.

— Благодаря ти.

Той просто кимва.

— Какво ще се случи, ако кажеш на родителите ти?

— Ще се опитат да ме накарат да избирам — отговаря той незабавно. — А аз няма да избера тях. А така всички печелят.

Обляга се в стола си, пръстите му подръпват струните на невидима китара.

— „Ролинг Стоунс“ ще ме прощават, но първият ми албум ще се казва „Между рокендрола и наковалнята“. Какво ще кажеш?

Аз се разсмивам.

— Ужасно е.

Той отново става сериозен.

— Може би да пораснеш означава да разочароваш онези, които те обичат.

Не е въпрос, пък и аз нямам отговор.

Обръщам глава и гледам как Оли идва към нас.

— Добре ли си? — пита, преди да ме целуне по челото, по носа, по устните.

Решавам да не му казвам за предстоящото посещение на мама. Просто ще използваме максимално времето, с което разполагаме.

— Никога през живота си не съм се чувствала по-добре — отвръщам, благодарна, че поне за това не се налага да лъжа.