Никола Юн
Всичко, всичко (21)

Оли

Слънчевата стая е любимата ми стая в къщата. Почти цялата е от стъкло — стъклен покрив и прозорци от пода до тавана, които гледат към съвършено поддържаната ни задна морава.

Стаята прилича на филмов декор на тропическа гора. Пълна е с реалистични и тучни на вид изкуствени тропически растения. Навсякъде има бананови и кокосови дървета, отрупани с изкуствени плодове, и хибискуси с изкуствени цветове. Има дори бълбукащо поточе, което криволичи през стаята. Няма обаче риби… поне не истински. Мебелите са от бяла ракита и нарочно изглеждат така, сякаш дълго са стояли на слънцето. Тъй като се предполага, че сме в тропиците, мама държи включена една духалка, така че в стаята повява прекалено топъл ветрец.

Обикновено обожавам това място, защото мога да си представям, че стъклото го няма и съм Навън. Понякога обаче се чувствам като риба в аквариум.

Докато стигна там, Оли е успял да се покатери до половината на каменната задна стена, закрепил ръце и крака в процепите по нея. Когато прекрачвам прага, той тъкмо подръпва едно от големите бананови листа.

— Не е истинско — казва ми.

— Не е истинско — казвам аз едновременно с него.

Той пуска клона, но си остава на стената. За него катеренето е като ходенето за нас.

— Там горе ли ще останеш? — питам, защото не знам какво друго да кажа.

— Обмислям го, Мади. Карла ме предупреди да стоя възможно най-далеч от теб, а не ми се стори от жените, които би искал да ядосаш.

— Можеш да слезеш — отвръщам. — Карла не е толкова страшна, колкото изглежда.

— Окей.

Спуска се на пода без никакво усилие. Пъха ръце в джобовете си, кръстосва крака и се обляга на стената. Не вярвам, че някога съм го виждала толкова неподвижен. Мисля, че се опитва да не ме уплаши.

— Няма ли да влезеш? — пита и аз си давам сметка, че все още съм на прага и стискам бравата. Затварям вратата, но не свалям очи от него. Той също следи всяко мое движение.

След толкова много чатене имах чувството, че го познавам, но сега, когато той стои пред мен, изобщо не ми се струва така. По-висок е, отколкото си мислех, и по-мускулест, но не прекалено. Ръцете му са тънки и изваяни, бицепсите изпълват ръкавите на черната му тениска. Кожата му има златистокафяв загар. Сигурно е топла на допир.

— Различен си от това, което си представях — избъбрям аз.

Той се усмихва и една трапчинка се появява точно под дясното му око.

— Знам. По-секси, нали? Няма страшно, можеш да си го признаеш.

Аз се изкикотвам.

— Как успяваш да носиш его с такива размери?

— Благодарение на мускулите — не ми остава длъжен той и стяга бицепсите си, като в същото време повдига комично едната си вежда.

Част от притеснението ми се разсейва, но начаса се завръща, когато той ме гледа как се смея няколко секунди по-продължително.

— Косата ти е страшно дълга — казва. — Не ми каза, че имаш лунички.

— А трябваше ли?

— Луничките може да развалят всичко. — Усмихва се и трапчинката отново се появява. Сладко.

Отивам до дивана и сядам. Той все така се обляга на каменната стена в другия край на стаята.

— Те са проклятието на моя живот. — Имам предвид луничките, което е нелепо, защото, разбира се, проклятието на моя живот е това, че съм болна и не мога да излизам от вкъщи. И двамата го осъзнаваме едновременно и отново се разсмиваме.

— Забавна си — казва той, когато смехът ни най-сетне утихва.

Усмихвам се. Никога не съм се смятала за забавна, но се радвам, че той мисли така.

В продължение на няколко мига се чувстваме неловко, без да знаем какво да кажем. Мълчанието би било далеч по-незабележимо, ако си чатехме. Бихме могли да го отдадем на най-различни причини, отвлекли вниманието ни. Ала сега, в истинския живот, над главите ни сякаш има празни балончета за мисли. Всъщност моето съвсем не е празно, но не мога да му кажа колко са красиви очите му според мен. Имат цвета на Атлантическия океан, точно както ми каза. Странно е, защото нали го знаех. Ала разликата между това, да го знаеш и да ги видиш наистина, е като разликата между това, да сънуваш, че летиш, и наистина да полетиш.

— Ама че щура стая — казва той и се оглежда наоколо.

— Аха. Мама я направи, за да мога да се чувствам така, сякаш съм навън.

— Действа ли?

— Обикновено. Имам отлично въображение.

— Ти наистина си като от приказките. „Принцеса Маделин и стъкленият дворец“. — Отново се умълчава, сякаш събира смелост.

— Можеш да ме попиташ — казвам.

Около китката си носи черно ластиче и го подръпва няколко пъти, преди да продължи:

— От колко време си болна?

— От раждането.

— Какво би станало, ако излезеш навън?

— Главата ми ще се пръсне. Или дробовете ми. Или сърцето.

— Как можеш да се шегуваш…?

Свивам рамене.

— Как мога да не се шегувам? Освен това се опитвам да не искам неща, които не мога да имам.

— Ти си истински дзен майстор. Би трябвало да даваш уроци.

— Отнема много време да го усвои човек. — Усмихвам му се в отговор.

Той прикляква и сяда на пода, опрял гръб в стената, отпуснал ръце на коленете си. Въпреки че е неподвижен, от него се излъчва желание да се движи. Това момче е въплътена кинетична енергия.

— Къде най-много искаш да отидеш? — пита ме.

— Освен в Космоса?

— Да, Мади, освен в Космоса.

Харесва ми как казва „Мади“, сякаш цял живот ме е наричал така.

— На брега. В океана.

— Искаш ли да ти го опиша?

Кимвам по-енергично, отколкото очаквах. Пулсът ми се учестява, сякаш правя нещо забранено.

— Виждала съм снимки и филми, но какво е усещането да бъдеш във водата? Като да се къпеш в огромна вана?

— Донякъде — отвръща той бавно, замислено. — Не, връщам си думите назад. Да си вземеш вана, е отпускащо. Да бъдеш в океана, е плашещо. Той е мокър и студен, и солен, и смъртоносен.

Не това очаквах.

— Мразиш океана?

Той отново се усмихва широко, все по-въодушевен от темата.

— Не го мразя. Уважавам го. — Вдига един пръст във въздуха. — Уважавам го. Океанът е Майката Природа в най-внушителния й вид — величествена, красива, безлична, способна да убива. Помисли си само. Всичката тази вода, а можеш да умреш от жажда. А целият смисъл на вълните е да издърпа краката ти изпод теб, така че по-бързо да се удавиш. Океанът ще те глътне цял и ще те изплюе, и дори няма да забележи, че си бил там.

— О, господи, ти се страхуваш от него!

— А още не сме споменали дори големите бели акули, соленоводните крокодили, индонезийските заргани или пък…

— Добре, добре — разсмивам се и вдигам ръка, за да го прекъсна.

— Не е шега работа — казва престорено сериозно. — Океанът може да те убие. — Той ми смига. — Оказва се, че Майката Природа е калпава майка.

Прекалено съм заета да се смея, за да кажа каквото и да било.

— Е, какво друго искаш да знаеш?

— След това? Нищо!

— Хайде де. Аз съм извор на знание.

— Окей. Покажи ми един от твоите щури номера.

Изправя се само за миг и оглежда критично стаята.

— Няма достатъчно място. Да излезем нав… — Млъква по средата на изречението. — Мамка му, Мади, съжалявам.

— Недей. — Изправям се и вдигам ръка. — Не ме съжалявай. — Казвам го рязко, но то е прекалено важно. Не съм в състояние да понеса съжаление от него.

Той подръпва ластичето около китката си, кимва веднъж и променя темата:

— Мога да направя стойка на една ръка.

Отдръпва се от стената и полита напред, докато не се озовава с главата надолу върху ръцете си. Движението е толкова изящно и без всякакво усилие, че за миг ме изпълва завист. Какво ли е усещането да имаш пълна увереност в тялото си и онова, на което то е способно?

— Невероятно е — прошепвам.

— Не сме в църква — прошепва той силно, гласът му е мъничко напрегнат от това, че е с главата надолу.

— Не знам — отвръщам. — Имам чувството, че трябва да пазя тишина.

Той не отговаря. Вместо това затваря очи, вдига бавно лявата си ръка от пода и я протяга настрани. Тялото му е почти напълно неподвижно. Тихото бълбукане на езерцето и неговото мъничко по-тежко дишане са единствените звуци в стаята. Тениската му се вдига и аз виждам коравите мускули на корема му. Кожата му има същия топъл, златист загар. Извръщам поглед.

— Окей — казвам. — Вече може да спреш.

Изправя се на крака, преди да съм имала време да мигна.

— Какво друго можеш да правиш?

Той потрива ръце и се усмихва широко. Едно салто назад и ето че отново седи, облегнат на стената и затворил очи.

— Е, защо първо в Космоса? — пита ме.

Свивам рамене.

— Предполагам, че искам да видя света.

— Не това имат предвид повечето хора, когато го казват. — Той се усмихва.

Кимвам и на свой ред затварям очи.

— Понякога нямаш ли чувството… — започвам, но в този миг вратата се отваря и Карла нахлува, за да го изгони.

— Не се докоснахте, нали? — пита, сложила ръце на хълбоците си.

И двамата отваряме очи и се поглеждаме. Изведнъж прекалено отчетливо си давам сметка както за своето, така и за неговото тяло.

— Никакво докосване — потвърждава Оли, без нито за миг да откъсва очи от лицето ми. Нещо в тона му ме кара да се изчервя и топлата вълна бавно се спуска от лицето към гърдите ми.

Спонтанното възпламеняване е съвсем истински феномен. Напълно съм сигурна в това.