Никола Юн
Всичко, всичко (46)

Огледален образ

Дръпвам пердетата в мига, в който се връщам в стаята ми. Оли стои на прозореца, опрял чело в юмрука, който е опрял в стъклото. Колко ли дълго ме чака? Отнема му един миг, докато осъзнае, че съм там, но и това е достатъчно, за да видя страха му. Очевидно функцията ми в живота е да събуждам страх в сърцата на тези, които ме обичат.

Не че Оли ме обича.

Очите му се плъзват по тялото, по лицето ми. Прави жест, сякаш пише на клавиатура, но аз поклащам глава. Той се намръщва и повтаря жеста, ала аз отново поклащам глава. Изчезва от прозореца и след малко се връща с черен маркер.

добре ли си?

Аз кимам. Ами ти?, оформям с устни.

да. чат?

Аз поклащам глава.

наказана?

Аз кимам.

никакъв интернет?

Аз кимам.

докога?

Аз свивам рамене.

сигурна ли си? че си добре?

Аз изигравам отлично здраве, екзистенциална тревога, съжаление и огромно чувство за загуба с едно-единствено кимване.

Двамата се взираме безмълвно един в друг.

извинявай

Поклащам глава. Жест, който казва: Не се извинявай. Вината не е твоя. Не си ти. А този живот.

Промяна в разписанието