Никола Юн
Всичко, всичко (44)

Животът е дар

На следващата сутрин се събуждам от крясъци. В първия миг решавам, че отново е семейството на Оли, но звуците са прекалено близо. Мама е. Никога досега не съм я чувала да повишава глас.

— Как можа да го направиш? Как можа да пуснеш непознат в къщата?

Не чувам отговора на Карла. Отварям тихичко вратата на моята стая и излизам на пръсти на площадката отвън. Карла стои в долния край на стълбите. Мама е по-дребна от нея във всяко отношение, но човек никога не би го разбрал от начина, по който Карла се свива пред нея.

Не мога да позволя Карла да поеме вината за станалото. Спускам се по стълбите.

— Случило ли се е нещо? Болна ли си? — Карла улавя ръката ми, докосва лицето ми, оглежда ме от глава до пети, търсейки нещо, което не е наред.

— Тя излезе навън. Заради него. Заради теб. — Мама се обръща, за да ме погледне. — Рискува живота си и от седмици ме лъже.

Отново се обръща към Карла.

— Уволнена си.

— Не, моля те, мамо. Вината не е нейна.

Мама ме прекъсва с жест.

— Не е само нейна, искаш да кажеш. Ти също си виновна.

— Съжалявам — казвам, но думите ми нямат никакъв ефект върху нея.

— Аз също. Карла, събери си нещата и си върви.

Вече съм отчаяна. Не мога да си представя живота си без Карла.

— Моля те, мамо, моля те. Повече няма да се повтори.

— Естествено, че няма — отсича тя с абсолютна убеденост.

Карла поема по стълбите, без да каже нито дума.

С мама прекарваме следващия половин час, гледайки как Карла си събира нещата. Оставила е очила за четене, химикалки и папки в почти всяка стая.

Не си правя труда да бърша сълзите си, защото те не спират да текат. Мама се държи по-сурово, отколкото съм я виждала някога. Когато най-сетне стигаме до моята стая, аз давам на Карла своя екземпляр на „Цветя за Алджърнън“. Тя ме поглежда и се усмихва.

— Тази книга няма ли да ме разплаче? — пита.

— Вероятно.

Тя притиска книгата до гърдите си и я задържа там, без да откъсва очи от мен.

— Бъди храбра, Маделин.

Хвърлям се в прегръдките й. Тя пуска медицинската чанта и книгата и ме притиска до себе си.

— Толкова съжалявам — прошепвам.

Тя ме прегръща още по-силно.

— Вината не е твоя. Животът е дар. Не забравяй да го живееш. — Говори пламенно, настойчиво.

— Достатъчно — изплющява гласът на мама. Търпението й се е изчерпало. — Знам, че е много тъжно и за двете ви. Може и да не вярвате, но и за мен е тъжно. Ала е време да си вървиш. Сега.

Карла ме пуска.

— Бъди храбра. Не забравяй, животът е дар.

Вдига медицинската си чанта и трите заедно слизаме на долния етаж. Мама й връчва чека с последната й заплата и Карла си тръгва.