Никола Юн
Всичко, всичко (13)

Оцеляване

— Още колко време ще се мотаеш наоколо, увесила нос? — пита Карла. — Цяла седмица си в това настроение.

— Не съм увесила нос — отвръщам, макар че всъщност наистина съм малко скапана. Начинът, по който Оли ме отблъсна, ме накара отново да се почувствам като малко момиченце. Напомни ми защо преди време престанах да обръщам внимание на света.

Ала никак не е лесно да се върна към обичайното ми ежедневие, когато чувам всички звуци на света отвън. Забелязвам неща, на които преди не съм обръщала почти никакво внимание. Чувам как вятърът свири в клоните. Чувам как птичките клюкарстват сутрин. Виждам правоъгълниците от светлина, които се процеждат през щорите и през целия ден пълзят по пода. С тях можеш да измерваш времето. Колкото и да се мъча да държа света навън, той изглежда твърдо решен да влезе.

— От дни насам четеш все същите пет страници от тази книга — Карла кимва към нея, — „Повелителят на мухите“.

— Е, тя е ужасна.

— Мислех, че е класика.

— Ужасна е. Повечето от момчетата са отвратителни и говорят само за лов и убиване на прасета. Никога през живота си не съм изпитвала такъв глад за бекон.

Карла се засмива, ала някак апатично. Настанява се на дивана до мен и взема краката ми в скута си.

— Разкажи ми.

Оставям книгата настрани и затварям очи.

— Искам просто да си отидат — признавам си. — Преди беше по-лесно.

— Кое?

— Не знам. Да си бъда аз. Да съм болна.

Тя стиска лекичко крака ми.

— Чуй ме добре. Ти си най-силният, най-смелият човек, когото познавам. И това е самата истина.

— Карла, не е нужно…

— Шшт, чуй ме. Мислих си за това. Виждам, че нещо те потиска, но знам, че ще се справиш.

— Не съм толкова сигурна.

— Няма нищо. Аз съм сигурна и за двете ни. От петнайсет години сме заедно в тази къща, така че знам за какво говоря. Когато започнах работа тук, мислех, че е въпрос на време депресията да те победи. И наистина, имаше едно лято, когато това за малко да стане, и все пак то не се случи. Всеки ден ти се събуждаш, ставаш и научаваш нещо ново. Всеки ден откриваш нещо, на което да се радваш. Всеки ден ми се усмихваш. Тревожиш се повече за майка си, отколкото за себе си.

Не мисля, че Карла някога е изричала толкова много думи наведнъж.

— Моята Роза — продължава тя, но после млъква. Обляга се назад и затваря очи, завладяна от някакво чувство, което не разбирам. — Моята Роза би могла да научи това-онова от теб. Има всичко, което мога да й дам, а смята, че няма нищо.

Аз се усмихвам. Карла се оплаква от дъщеря си, но съм сигурна, че страшно я глези.

Тя отваря очи и каквото и да е било онова, което я тревожи, отминава.

— Виждаш ли, ето че отново се усмихваш. — Потупва ме по крака. — Животът е тежък, миличка. Всеки се справя както може.

ЖИВОТЪТ Е КРАТЪК^TM

Рецензии със спойлъри от Маделин

„Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг

Предупреждение за спойлъри: Момчетата са диваци.