Никола Юн
Всичко, всичко (53)

Стъклената стена

Седмица по-късно нещо ме изтръгва от сън. Надигам се в леглото. Главата ми е натежала, ала сърцето ми е будно и препуска. То е разбрало нещо, което главата ми все още не знае.

Поглеждам към часовника. 03:01 часът. Пердетата ми са спуснати, но въпреки това виждам светлина откъм стаята на Оли. Завличам се до прозореца и дърпам пердетата. Цялата им къща грее. Дори лампата на терасата е запалена. Сърцето ми забива още по-бързо.

О, не. Да не би отново да се карат?

Затръшва се врата. Звукът е слаб, но не може да бъде сбъркан. Стискам пердето в юмрук и чакам, опитвайки със силата на волята си да накарам Оли да се появи. Не се налага да чакам дълго, защото в същия миг той се появява на верандата със залитане, сякаш са го изблъскали навън.

Поривът да отида при него ме изпълва така, както и предишния път. Искам да отида при него. Нуждая се да отида при него, да го утеша, да го защитя.

Той си възвръща равновесието с обичайната бързина и се обръща към вратата, стиснал юмруци. Заедно с него и аз се приготвям за нападението, което така и не последва. Той остава в бойна позиция цяла минута. Никога досега не съм го виждала толкова неподвижен.

Минава още минута, преди майка му да се присъедини към него на верандата. Опитва се да го докосне, но той се дръпва рязко, без дори да я погледне. Най-сетне тя се отказва. В мига, в който си отива, напрежението се отцежда от тялото му. Той притиска очи в дланите си, а раменете му се тресат. Вдига поглед към моя прозорец и аз му махвам, но той не реагира. Давам си сметка, че не може да ме види, защото лампата ми е загасена. Изтичвам да я запаля, но докато се върна на прозореца, той е изчезнал.

Притискам чело, длани, целите си ръце до стъклото.

Никога досега не съм копняла толкова силно да изляза от кожата си.