Никола Юн
Всичко, всичко (63)

Багажната лента

— Според мен багажните ленти са съвършената метафора за живота — заявява Оли, покачен на една от лентите, които не се движат.

И двамата нямаме чекиран багаж. Аз съм взела единствено малка раница с най-важното — четка за зъби, чисто бельо, пътеводител за Мауи и „Малкият принц“. Естествено, че трябва да го взема с мен. Възнамерявам да го прочета още веднъж, за да видя как се е променил смисълът на книгата.

— Кога го реши? — питам аз.

— Току-що. — Той е в настроение за шантави теории и само чака да го помоля да ми обясни малко по-подробно.

— Искаш ли да го обмислиш малко, преди да ме позабавляваш с обяснението си?

Той поклаща глава и скача пред мен.

— Бих искал да започна със забавляването още сега. Моля.

Великодушно му давам знак да продължи.

— Раждаш се. Мятат те на това щуро приспособление, наречено живот, което се върти ли, върти в кръг.

— В тази твоя теория хората са куфари, така ли?

— Да.

— Продължавай.

— Понякога изпадаш прекалено рано. Понякога си толкова повреден от другите куфари, стоварили се върху теб, че вече не действаш както трябва. Понякога те изгубват или те забравят и ти оставаш да се въртиш до безкрай.

— Ами онези, които си ги вземат?

— Те са обречени да водят най-обикновен живот в някой дрешник.

Аз отварям и затварям уста няколко пъти, без да знам откъде да започна.

Оли го приема като съгласие.

— Виждаш ли? Съвършено е. — Очите му се смеят насреща ми.

— Съвършено — повтарям, ала имам предвид него, не теорията му. Преплитам пръсти в неговите и се оглеждам наоколо. — Същото ли е, както си го спомняш?

Той вече е идвал тук веднъж, през една семейна ваканция, когато е бил на десет години.

— Не си спомням кой знае колко. Помня как татко каза, че нямало да им навреди да похарчат малко повече за първото впечатление.

Терминалът е осеян с посрещачки — хавайски жени в дълги рокли на цветя, вдигнали табелки за добре дошъл и преметнали около ръцете си гирлянди лей от лилави и бели орхидеи. Въздухът не мирише на океан, а на нещо индустриално, като самолетно гориво и почистващи препарати. Миризма, която бих могла да обикна, защото тя означава, че съм пътувала. Навсякъде около нас шумът ту се усилва, ту отслабва, придружен от възклицания aloha, идващи както от посрещачите, така и от пристигащите. Като за първо впечатление не ми се струва лошо. Питам се как ли бащата на Оли е успял да живее на този свят досега, без да знае кое е ценното в него.

— В твоята багажна теория майка ти един от пострадалите куфари ли е?

Той кима.

— А сестра ти? От онези, които се губят и остават да се въртят до безкрай?

Той отново кимва.

— Ами ти?

— Като сестра ми.

— А баща ти?

— Той е багажната лента.

Аз поклащам глава.

— Не — отсичам и улавям ръката му. — Той не заслужава да получи всичко, Оли.

Притеснявам го. Той издърпва ръката си и се отдалечава мъничко, оглежда терминала.

— Ти, скъпа моя, имаш нужда от гирлянда — заявява и кимва на една посрещачка, която още не е видяла онези, които чака.

— Нямам — отвръщам аз.

— Напротив, имаш — настоява той. — Стой тук.

Отива при жената. Първоначално тя поклаща глава, но Оли настоява, както прави обикновено. Няколко секунди по-късно и двамата поглеждат към мен. Махвам им, за да докажа, че съм мила и дружелюбна, от онези, на които би поискал да дадеш безплатна гирлянда.

Жената отстъпва и Оли се завръща победоносно. Протягам ръце, за да я взема, но той я слага около врата ми.

— Знаеш ли, че по традиция тези гирлянди са се давали единствено на кралски особи — казвам, цитирайки пътеводителя.

Оли събира косата ми в шепите си и ме погалва по шията, преди да остави гирляндата да падне на мястото си.

— Че кой не го знае, принцесо?

Аз си играя с цветния наниз; струва ми се, че част от красотата му се е прехвърлила върху мен.

— Mahalo nui loa — казвам. — Означава „много ти благодаря“.

— Изчела си онзи пътеводител от кора до кора, нали?

Аз кимвам.

— Ако имах куфар — казвам, — щях да го обичам. Щях да го опаковам в найлон, когато пътувам. Щях да го облепя със стикери от всички места, които съм посетила. И видех ли го да се задава върху лентата, щях да го сграбча с две ръце, щастлива, че е с мен, защото то щеше да означава, че приключенията ми наистина може да започнат.

Той ме поглежда, скептик, комуто току-що са поднесли ако не доказателство, то поне възможността за съществуването на Бог. Взема ме в ръцете си и ние се прегръщаме с всичка сила, лицето му — заровено в косата ми, а моето — притиснато в гърдите му, така че между телата ни не може да се процеди дори най-тънкият лъч светлина.

— Недей да умираш — казва той.

— Няма — отвръщам аз.