Никола Юн
Всичко, всичко (11)

Menteuse^[1]

Тъкмо съм седнала на масата за вечеря. Мама поставя платнена салфетка на скута ми и напълва първо моята чаша за вода, а после и тази на Карла. Петъчните вечери у дома са специални. Карла дори остава, за да вечеря с нас, вместо със собственото си семейство.

Всичко на Петъчната вечеря е френско. Салфетките са от бял плат и са обточени с хералдически лилии. Приборите са френски — старинни и богато украсени. Дори солницата и пиперницата са миниатюрни сребърни Айфелови кули. Естествено, трябва да внимаваме с менюто заради моите алергии, ала мама винаги прави свой вариант на касуле — френска яхния с пилешко, наденица, патешко и бял боб. Това е било любимото ядене на татко, преди да почине. Вариантът, който мама приготвя за мен, съдържа единствено бял боб, сварен в пилешки бульон.

— Маделин — казва тя. — Научих от господин Уотърман, че закъсняваш с домашното си по архитектура. Всичко наред ли е, миличка?

Въпросът й ме изненадва. Знам, че съм се забавила, но тъй като никога досега не съм закъснявала с нищо, предполагам, не съм си давала сметка, че е осведомена.

— Да не е прекалено трудно? — Тя се смръщва, докато сипва касуле в купата ми. — Искаш ли да ти намеря друг учител?

— Oui, non et non^[2] — отговарям аз на всеки от трите въпроса. — Всичко е наред. Утре ще го предам, обещавам ти. Просто изгубих представа за времето.

Тя кимва и започва да ми реже филийки от хрупкавия френски хляб и да ги маже с масло. Знам, че иска да ме попита още нещо. Дори знам какво иска да ме попита, само че се бои от отговора.

— Заради новите съседи ли е?

Карла ме поглежда изпитателно. Никога не съм лъгала мама. Никога не съм имала причина и не мисля, че знам как да го направя. Ала нещо ми подсказва как трябва да постъпя.

— Просто напоследък чета твърде много. Нали знаеш какво става, когато започна някоя хубава книга. — Придавам на гласа си възможно най-успокояващо звучене. Не искам тя да се притеснява. И така си има предостатъчно причини да се тревожи за мен.

Как се казва „лъжкиня“ на френски?

— Не си ли гладна? — пита мама няколко минути по-късно и докосва челото ми с опакото на дланта си. — Нямаш температура. — Ръката й остава върху челото ми няколко секунди по-дълго, отколкото е необходимо.

Тъкмо се каня да я успокоя, когато на вратата се позвънява. Това се случва толкова рядко, че не знам какво да мисля.

Звънецът отново се обажда.

Мама се понадига от стола си.

Карла се изправя.

Звънът се разнася за трети път. Аз се усмихвам без причина.

— Искате ли да видя кой е, госпожо? — попита Карла.

Мама махва с ръка.

— Ти стой тук — казва ми.

Карла минава зад мен и лекичко слага ръце върху раменете ми. Знам, че трябва да си остана тук. Знам, че това се очаква. Самата аз го очаквам, но незнайно защо, днес не мога да го направя. Трябва да разбера кой е, дори да е само някой заблудил се минувач.

Карла ме докосва над лакътя.

— Майка ти каза да останеш тук.

— Но защо? Прекалено е предпазлива. Освен това няма да пусне никого да мине през преддверието.

Карла отстъпва и аз тръгвам по коридора, следвана от нея.

Преддверието е малко изолирано помещение около входната врата, херметически затворено, така че никакви потенциални опасности да не могат да проникнат в къщата, когато вратата се отвори. Притискам ухо до стената. В началото не чувам нищо заради бръмченето на филтрите за пречистване на въздуха, но след това долавям глас.

— Мама ви изпраща този бунд^[3].

Гласът е дълбок и мелодичен, и определено звучи развеселено. Умът ми обработва думата „бунд“, опитвайки се да си представи как изглежда, и в този миг изведнъж ми просветва кой стои на прага. Оли.

— Работата е там, че кексовете на мама не са много хубави. Всъщност са ужасни. Не стават за ядене и не може да бъдат унищожени. Между нас да си остане.

Разнася се нов глас. Момичешки. Сестра му?

— Всеки път когато се преместим, тя ни кара да занесем един на съседите.

— О! Каква изненада! Много мило от нейна страна. Моля, предайте й моята благодарност.

Няма начин кексът да е преминал нужната инспекция и буквално усещам как мама се опитва да измисли начин да им каже, че не може да го вземе, без да им разкрие истината за мен.

— Съжалявам, но не мога да го приема.

Думите й са последвани от миг на шокирано мълчание.

— Искате да си го вземем? — казва Оли невярващо.

— Е, това е много грубо — заявява Кара. Звучи ядосана и примирена, сякаш е очаквала да бъде разочарована.

— Толкова съжалявам — повтаря мама. — Сложно е. Наистина съжалявам, защото е много мило от ваша страна. Моля ви, благодарете на майка си от мое име.

— Дъщеря ви вкъщи ли си е? — пита Оли доста силно, преди мама да успее да затвори вратата. — Надявахме се да ни разведе наоколо.

Сърцето ми забива учестено и аз усещам как се блъска в гърдите ми. Наистина ли той току-що попита за мен? Досега никой непознат не се е отбивал просто за да ми погостува. Освен мама, Карла и учителите ми, светът надали знае за съществуването ми. Искам да кажа, аз съществувам онлайн. Имам онлайн приятели и рецензиите си на книги в Tumblr, но това не е същото, като да си истински човек, на когото му идват на гости момчета, носещи бунд кекс.

— Наистина съжалявам, но тя не може да го направи. Добре дошли в квартала и още веднъж — благодаря ви!

Входната врата се затваря и аз отстъпвам назад, за да изчакам мама да излезе. Тя трябва да остане в преддверието, докато филтрите пречистят въздуха, влязъл отвън. Минута по-късно се връща в къщата. Не ме забелязва веднага. Вместо това остава неподвижна, със затворени очи и наведена глава.

— Съжалявам — казва, без да вдига поглед.

— Няма нищо, мамо. Не се тревожи.

За кой ли път си давам сметка какво изпитание е за нея моята болест. Аз не познавам друг свят, но преди мен тя е имала брат ми и татко. Пътувала е и е играла футбол. Водила е нормален живот, който не е включвал да прекарва по четиринайсет часа всеки ден в пълно уединение заедно с болната си дъщеря тийнейджърка.

Прегръщам я и я оставям да ме задържи дълго в обятията си. Тя приема разочарованието много по-тежко от мен.

— Ще ти се реванширам — казва.

— Няма за какво да ми се реваншираш.

— Обичам те, миличка.

Връщаме се в трапезарията и довършваме вечерята бързо и общо взето — мълчаливо. Карла си тръгва и мама пита дали искам да я победя на „Pictionary“, но аз я моля да го оставим за друг път. Не съм в настроение.

Вместо това се качвам на горния етаж, представяйки си какъв ли вкус има кексът.