Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (8)

2

Удивително е какви поразии могат да сторят някои куршуми, ако лоши хора като мен са си поиграли предварително с връхчетата им. Особено когато целта се намира на половин метър разстояние от стрелеца и е глава. Картината много наподобява онова ястие от разточено тесто, гарнирано с доматен сос, колбаси и сирене и запечено във фурна.

Да живее лятната жега!

Да живеят свалените странични стъкла!

Главата на шофьора от втория пневмобил се разпукна като презрял нар. Докато отварях вратата, за да изхвърля на пътя омекналото му, заприличало на парцалена кукла тяло, установих, че не е успял да освободи тазовите си резервоари, както бе направил колегата му с перфорираното ухо преди малко.

Щом се наместих зад контролната уредба обаче, сбърчих нос. Барутните газове бяха започнали да се разсейват и откъм мъжа на съседната седалка, поставил незаредения гранатомет в скута си, ме лъхна подозрителна миризма.

— Интересно ми е с коя ръка натисна спусъка? — запитах и посочих пушкалото. Очите му зад оплесканата с кръв и мозък домино-маска бяха придобили размерите на салатени чинии. — Левак или десняк си, мм?

Онзи измуча нещо неразбираемо, хипнотизиран от тъмното дуло на пистолета ми. В салатените чинии изби влага, лиги потекоха край ъгълчетата на устните му.

Често става така — най-безмилостните убийци, които могат например да полеят с бензин жертвата си, да й драснат клечката и да се превиват от смях, докато наблюдават агонията й, се превръщат в сополиви ревльовци пред лицето на смъртта.

Хвана ме яд на него. Идеше ми да издърпам металната тръба от треперещите му ръце и да я напъхам, сещате се къде. Можеше да прояви малко мъжество, да опита да се бори, но явно се чувстваше куражлия единствено иззад визьора на оръжието си.

— Това ли те притеснява? — размахах пистолета под носа му. — Убийствена машинка, нали? Ако го прибера, по-спокоен ли ще се чувстваш?

Ловко го пъхнах в левия презраменен кобур.

— Всъщност няма значение — усмихнах се миг по-късно, извадих игломета от десния презраменен кобур и прострелях мъжа в по-близкото око. Лявото. „Скилидката“, както жаргонно наричат тънкия и подобен на топлийка боеприпас за иглометите, се заби в кафеникавия ирис с влажно пльокване; чупливото топчесто резервоарче при върха й се разпука и освободи чесновия екстракт, с който беше изпълнено.

Към сълзите, стичащи се от очите изпод маската, се присъедини вадичка от белезникава слуз, а коктейлът от миризми в купето стана в пъти по-остър.

Поражението със сигурност и моментално би унищожило вампир. Кръволоците са така устроени, че телата им са уязвими за алкалоидите на чесъна, но у мъжа до мен създаде просто внезапен и крайно болезнен телесен дискомфорт. Защото целта ми беше не да го убия, а да го направя малко по-разговорлив. И нищо не развързва човешкия език така лесно, както внезапно появилият се крайно болезнен телесен дискомфорт.

Мъжът зави протяжно, пискливо. Не знаех, че може да съществува подобен звук. Сигурен съм, че ако го чуех през нощта, самият аз на свой ред щях да се изпусна от страх.

Само че беше прекрасен летен ден, слънцето весело ми намигаше в предното стъкло, а аз — Ангел Китанов, Ачи от Паралел — никак, ама никак не се страхувах.

Аз, Ачи от Паралел, бях превъртял.

— Ш-т — прошепнах почти любовно, — имаш десет секунди да ми кажеш някакво име, в противен случай ще загубиш и другото си око.

Мъжът започна да вие още по-силно.

— Десет секунди и име — натъртих, свалих маската от лицето му — безлично и плъхоподобно, сгънах подгизналата от сълзите тъкан на топка и я напъхах в устата му, за да заглуша противните звуци.

Започнах да броя. Когато стигнах до десет, издърпах парцала.

— Пей, птиченце, пей — рекох и птиченцето пропя.

Бил член на някаква местна псевдовампирска шайка, а поръчката за Малвина дошла директно от главатаря му. Трябвало да я доставят жива точно както бях предположил.

— Добро момче, спаси окото — ухилих се, докато прибирах игломета.

После извадих пистолета и го прострелях в сърцето.

Докато избутвах тялото му през вратата, установих, че винаги съм ненавиждал тези, хм… хора с фетиш към кървавите ритуали.

Фактът, че в играта се е намесила и друга банда, не ме учуди. Подозирах, че псевдовампирите са само подизпълнители, а истинският поръчител е останал в сянка. Но все отнякъде трябваше да се започне — просто хващаш първото попаднало ти звено от веригата, дърпаш, късаш и тръгваш нагоре.

Натиснах бутона, завихрящ потоците на въздушната смес в пневмобила, и с рязък тласък ориентирах двигателния лост в позиция за заден ход. Завъртях бордовия рул, така че да заобиколя колата на шофьора, прободен с шилото за лед в ухото. Спрях при отместения метален капак и зейналия на пътя отвор.

— Малвина — креснах. — Излизай! Чисто е!

От петте минути, които й бях заръчал да преброи долу в мрака, преди да продължи сама напред, оставаха пет секунди.

Три от тях по-късно, русата й коса пламна в отвора на фалшивата шахта, а след още три момичето се метнаха на седалката зад мен.

Тласнах двигателния лост напред, натискайки едновременно с това и бутона за допълнително завихряне. Пневмобилът подскочи и полетя.

Точно когато мисловният брояч се нулира в главата ми, мярнах първото движение откъм вилата. Различих в огледалото над командния плот дребничка тичаща фигура на мъж с автомат.

Пневмобилът ми обаче вече свиваше в първата пряка надолу по пътя, а някъде отдалеч долетяха сирените на уличния патрул.