Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (22)

1

Резкият контраст между необятното море от ръждивокафяв пясък, тук-таме разтопен под влияние на забравени вече оръжия, а после замръзнал в причудливи, подобни на гигантски тумори форми, и зеленината на Оазис Пет, внезапно изникнала на хоризонта, ме накара да затая дъх. Пилотът на наетия от Ванчо хеликоптер видимо не се впечатли, по време на пътуването ми бе обяснил, че изпълнява курсове от Полис Паралел до Облагородените територии и обратно през два-три дена.

Умишлено използвах външен транспорт, не исках посещението ми да привлече излишно внимание.

Очите ми се плъзнаха по прозрачни куполи с накацали върху тях фуниевидни филтри, пречистващи отровения пустинен въздух, и сребристи соларни панели.

Под куполите всичко бе обгърнато от най-различна по вид и размери растителност. Знаех цените, на които се търгува квадратният метър жилищна площ вътре, но се постарах да изхвърля гигантските цифри от главата си.

Предстоеше ми важен разговор, а още не бях решил как да подходя.

Хеликоптерът започна да се снишава. Овладях внезапно връхлетелия ме позив за повръщане при лекото разтърсване от кацането.

После минутите се размиха в коктейл от звуци.

Скърцането на песъчинки под обувките ни по време на краткия преход от площадката до купола, влажният ми дъх, уловен в порестата материя на лицевата маска, мляскащият звук на отварящи и затварящи се шлюзове, съсъкът на газовия коктейл, отмиващ радиационния прах от телата ни.

Дориан ме очакваше в отсека за посрещачи. Тания беше пътувала насам ден след като опушках Лукан, за да подготви срещата и да му предаде часа на пристигането ми. За пореден път се изненадах колко малко братът прилича на нея. Косата му — с цвят, червеникавокафяв като на пясъка отвън, чертите на лицето — груби и ъгловати; единствено очите — с жълти петънца в тях — бяха същите като на сестра му.

— Ще ми трябват поне три часа — обърнах се към пилота, чието внимание вече беше привлечено от витрината на заведение за бързо хранене.

— Разполагаш с всичкото време на света, шефе — ухили се той. — Твоите хора обезпечиха курса ми, целодневния престой, че и отгоре.

Сега се сетих, че Ванчо ми беше споменал нещо такова сутринта, като се стягах за тръгване, но улисан в мисли, го бях пуснал да мине край ушите ми. За пореден път благослових стария кукер. Противно на напредналата възраст, умът му продължаваше да работи безотказно.

— Някакви премеждия по време на пътуването? — попита върколакът, щом се здрависахме и закрачихме към жилищните модули.

Сред изпепелените от войната обширни пространства, извън Оазисите, продължаваше да вирее Живот, в повечето случаи мутирал и агресивен, а някои от създанията вече бяха преоткрили примитивните метателни оръжия.

— Нищо сериозно — отвърнах и наистина беше така — една стрела с кремъчен връх, одраскала корпуса на хеликоптера, последвана от неточно изстрелян, вероятно с прашка, камък, прелетял на поне пет метра зад опашната перка. — Как е рамото? — запитах на свой ред.

— Имам леко ограничение в движенията — отвърна Дориан, машинално развъртайки ръката си във въпросната става. — Знаеш, че тъканите под кожата, влязла в контакт със сребърния куршум, некротизираха и останаха сраствания. Случва се, освен това да ме връхлетят пристъпи на зверска болка. Фактът, че съм жив обаче, бързо заличава всички неприятни усещания. Винаги ще съм ти благодарен, докторе!

— А как е тя?

Дориан тежко въздъхна, преди да отговори.

— Тъжна. Продължава да твърди, че е направила верния избор, но зная, че сърцето й се къса. Не е лесно да предадеш баща си и в резултат да го обречеш на сигурна смърт.

— Е — казах тихо, сякаш на себе си, — още една причина да не отлагам този разговор.

2

Вече не изпитвах съмнение, че на земята съществува ад.

Не и след онази кошмарна нощ, преминала в изследване на лабиринта от помещения и коридори, разпрострял се под имението на Лукан.

Натъкнахме се на стаи с инструменти за изтезания, каквито дори болен разум не би могъл да си представи — ковчези с побити отвътре шипове, дървени колела за разтягане, уродливи конструкции от метал, нажежавани и поставяни върху телата, гигантски триони и чукове, задвижвани от сложни механични системи…

Стаи, превърнати в костници, в които костите бяха сортирани според анатомичната им принадлежност — черепни, тазови, бедрени, раменни.

Стаи с бълбукащи в огромни вани зловонни течности, способни да разтворят плътта за броени секунди.

Дори стая — крематориум, смрадта от който, чрез глинен тръбопровод, се извеждаше високо в планината.

И разбира се, дневниците.

Цяла стая, изпълнена от пода до тавана със стелажи, на които, каталогизирани по години, бяха подредени тетрадки, тефтери, папки, класьори и всякакви документи, запечатали ужасяващите фантазии на човек, отдавна изгубил всичко човешко.

3

Дъщерята на Гай Гришнак ни очакваше в уютна, обляна от светлина градина. Дориан залепи бърза целувка върху бузата и, след което тихомълком се оттегли.

Настаних се на плетен стол край масичка със същата изработка. На фона на шарените цветя около нея лицето на Нерония изглеждаше мраморно бледо.

Изведнъж осъзнах, че е без светлоотражателен костюм.

— Как? — завъртях ръка около себе си и застинах с увиснала челюст.

Тя се усмихна леко, разбрала недовършения въпрос.

— Осветлението в целия жилищен модул е съобразено с физиологията ни, докторе — изкуствено е.

— Мхм — прочистих гърло. — Да не губим време.

През целия път насам бях прехвърлял думите, с които ще започна, защото знаех, че й нося нова болка, ала в мига щом отворих уста, притесненията се стопиха.

4

Разлистил бях на случаен принцип няколко от тефтерите на Лукан, датирани през последните години.

Фантазии, плод на извратен разум, и грандомански изстъпления се редяха страница след страница, след страница, изписани с красив по женски почерк.

В един от абзаците прочетох:

… вярвам, че Проклятието на Белиал ще се окаже точно обратното. Дългият живот наистина би могъл да се приеме за Проклятие, НО ако е притежание на Силния и е осмислен чрез болката на слабите, вече се превръща в благодат.

По-натам несвързаните брътвежи продължаваха:

… има начин човешкото същество да стане равно на вампира! Калигулас Нергал обаче отказва да ме допусне твърде близо! Нарича ме свой довереник, но в действителност за него съм просто човешка маша, само заучени фрази и недомлъвки излизат от устата му.

… аз не мога да бъда роб! ВЯРВАМ, че разковничето е в Зъба, ИСТИНСКИЯ ЗЪБ, притежаван от Сенчестия!

Въпрос на време е да се добера до могъщия артефакт!!!

С всяка прочетена дума започвах да осъзнавам, че манипулаторът на свой ред е бил ловко манипулиран, вероятно още от момента на вербуването му.

Запитах се дали всички не сме били просто разпилени парченца от ужасяващ и сложен пъзел, който дори създателят му едва ли би успял да нареди отново впоследствие.

5

— Е… — не се сдържах, когато минутите след края на разказа ми се удавиха в тягостна тишина.

Нерония вдигна очи към мен. Видях как нещо се надига иззад тъгата в тях.

— Историята е толкова невероятна, че няма начин да не е вярна.

Кимнах.

— Към момента в Паралел циркулира слухът, че Лукан е убит заради злоупотреби с пари на Кукерското братство, но е въпрос на дни истинската причина да излезе наяве и…

— … да стигне до ушите на Нергал — продължи мисълта ми Нерония. От предишната й отпуснатост не беше останала следа. — А скоро след това наемните му убийци ще тръгнат насам. Защото, според Единния Кодекс на честта на вампирските кланове, той се е превърнал в мой смъртен враг. Кръв се измива само с кръв!

— И защото — рекох, — макар да звучи изтъркано, който удари пръв, в повечето случаи печели битката.

Потупах пакета с цигари в горното джобче на ризата. Пушеше ми се неистово, но се въздържах. Доставянето на пречистен въздух бе една от причините за фантастичните цени на жилищните модули в Оазисите. Струваше ми се кощунство да увоня тази приветлива градина.

Бледата дама до мен не забеляза нервните ми движения, свела очи и явно вглъбена в мисли.

— Каква е твоята роля, докторе? — попита най-накрая.

— Аз съм просто вестоносецът, който ти дава преднина…

Нерония отново вдигна поглед към мен. Прочетох въпроса в него.

— Това е — казах. — Не очаквай повече от мен. Уморих се от толкова смърт. При други обстоятелства нямаше да се кротна, докато не взема и главата на Калигулас Нергал, но обстоятелствата се промениха.

— Любов — подсмихна се тя. — Само любовта може да подпали очите така, както светнаха твоите.

— Да — отвърнах. — Любов.

6

Два дни след този разговор кончината на Сенчестия водач на вампирите взриви Многополисната Общност.

Куршумът бе намерил Калигулас Нергал в малките часове на нощта на терасата на популярен хематологичен клуб. Експерти установиха, че стрелецът се е намирал на покрива на необитаема сграда, отстояща на почти два километра. От тежките тъканни поражения, причинени на вампира, пък направиха извода, че парчето метал предварително е било обработено — най-вероятно накиснато в чеснов екстракт и оставено да засъхне.

— Пустият му Грим! — възкликна Тания, щом излязоха подробностите около убийството.

— Грим? — името ми се струваше познато.

— Спомняш ли си фалшивото покушение, което ти спретнахме пред портала на Клиниката за митологични създания?

Образите изведнъж нахлуха в главата ми. Моя милост, преметнал на рамо брезентова торба, пълна с оръжия, куче с форма на кебапче, отъркващо се в краката ми, съсък на куршум, витрина, пръскаща се на хиляди късчета…

— Тогава ти споменах за Грим — снайпериста, който никога не пропуска. Нощната стрелба, невероятната дистанция. В цялата Общност онези, които могат да реализират такова попадение, се броят на пръстите на ръката ми. А Грим е и приятел на Дориан — смигна ми.

Знаела е, помислих си, още когато е уреждала срещата с Нерония, е разговаряла с брат си.

— Пустият му Грим — изимитирах я и след миг двамата избухнахме в смях.

7

Ден след убийството на Калигулас Нергал пристигна писмото от Етичната комисия. Съобщаваха ми, че завинаги съм изгубил право да упражнявам лекарската професия.

Взирах се в мастилените петънца, но се опитвах да погледна и навътре към себе си, за да разбера какво точно изпитвам.

Нищо.

Обливаше ме свръхестествена, изпразнена от съдържание лекота.

Смачках хартийката, метнах я в коша за боклук.

Палнах цигара, издишах клъбце дим.

В същия миг разбрах.

Проклятието винаги е било в нас, без оглед на това човеци ли сме, вампири, върколаци, или…

Оная изначална лошавина, която чака да ни сграбчи в унищожителната си прегръдка и от която малцина успяват да се отскубнат.

Тя всъщност е Проклятието!

И тогава ми хрумна, че единствено от мен зависи дали ще се примиря с този факт, или ще се опитам да се променя към по-добро.

Загасих цигарата в пепелника.

Надянах кукерския елек.

Препасах колана.

Звънчетата му пропяха.

Така трябваше — да ми напомнят за смъртта, която съм посял и която повече не смятах да сея.

Затворих очи и видях очи — кафяви, с жълти точици в тях.

8

— Искаш ли да дойдеш с мен на едно бунище в покрайнините на Паралел? — попитах я същия следобед.

— И какво ще правиш на едно бунище в покрайнините на Паралел? — на свой ред попита тя.

— Ще се науча да свиря на флейта.