Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (15)

2

… отворих очи. Сърцето ми препускаше в гърдите, все едно внезапно се бях разбудил посред лош сън.

Което всъщност не беше далеч от истината.

Нямах представа дали картината с убийството на Кара Танас и последвалите откровения на Лукан са били игра на разума ми, попаднал в лапите на делириумния транс, или обратното — действителност, уловена от подсъзнанието ми, запазена в някое негово тайно кътче и извадена на показ в миговете на лутанията ми между живота и смъртта.

По някакъв начин обаче усещах, че се касае за второто.

Нямах представа и колко пъти съм се свестявал и съм припадал, докато слънцето се е придвижвало по небето, безразлично към страданията ми. В момента денят тъкмо бе започнал да се оттегля, за да предостави света на мрачната си сестра — нощта.

Към болката от множеството травми бе започнало да се добавя и чувството за мъчителна жажда. Устните ми бяха толкова напукани, че всеки опит да прокарам изпръхнал език по тях ги нацепваше още повече и капчици кръв се стичаха към гърлото ми.

Изведнъж долових движение край главата си откъм страната, която не граничеше с трупа на Кара Танас. Извих очи натам и се сблъсках с мъдрия поглед на плъх, голям почти колкото ловен пес. Личеше си, че е стар боец — под сивкавата му козина се проследяваха множество белези в различни фази на зарастване. Мустачките му се поклащаха игриво, а очите му, приличащи на черни копчета, сякаш питаха:

Нали нямаш нищо против да похапна от теб?

Е, имах много против, разбира се — предполагах, че на едно бунище може да се открие доста храна, да не забравяме и тялото на покойника до мен, но господин гризач очевидно се бе спрял точно върху особата ми.

Лоша работа.

В този миг нещо изсвистя край ухото ми и на мястото на плъха, изхвърчал в неизвестна посока с пронизително цвърчене, се настани окъсан кожен чепик, с доста причудлива форма. Или по-точно е да се каже, че сводът на ходилото, надянало чепика, беше неестествено задигнат, все едно принадлежеше на ездитно животно. Плъзнах поглед нагоре — червените лъчи на отиващото си слънце танцуваха около дребна фигура, загърната в мърляв шлифер. Лицето на съществото оставаше в сянката на шапка с широка периферия. В дясната си ръка стискаше дървен бастун, завършващ с дълъг метален шип.

— Во-да-а — успях да изграча, преди да припадна за пореден път…

3

Дойдох в съзнание и бавно успях да фокусирам поглед върху уродливата конструкция от преплетени телове, кацнала на носа ми. Повдигнах дясната си ръка, за да я опипам. Постепенно започнах да осмислям, че някой си бе направил труда да намести раздробените ми носни кости, а след това ги е фиксирал с подръчни средства. И се бе представил отлично — успях да уловя дискретния букет от аромати, изпълнил помещението, вярно — доста странни, но в никакъв случай неприятни.

Доколкото успях да се ориентирам, намирах се във вътрешността на паянтова колиба, изградена от най-различни материали — парчета шперплат, листове ламарина, късове брезент. Забелязах прозорец, разположен на отсрещната дълга стена, покрит обаче не със стъкло, а с тънка полупрозрачна ципа, трептяща под поривите на вятъра отвън. Предположих, че е някаква животинска тъкан — пикочен мехур или черво, обработена и разтеглена, за да се постигне съответната тънкост, преди да се използва. В момента палави снопове слънчеви лъчи нахлуваха през нея и рояци прашинки, облени от тях, танцуваха във въздуха.

По всичко личеше, че отново е настъпила светлата част на денонощието, но нямах представа какъв интервал от време съм прекарал в безпаметност. Надигнах се на лакти и отметнах грубото одеяло, с което бях завит. Изпитах доста по-слаба болка от очакваната.

Видях, че гръдният ми кош е опакован в импровизиран корсет от накъсани на ленти парцали. По този начин се намалява триенето на частите от счупените ребра при вдишване и издишване и се предотвратява нанасянето на допълнителни поражения върху вътрешните органи. Лявата ми подбедрица също бе обездвижена между две къси прави летви — неизвестният лечител явно бе открил фрактура на костите и там.

В далечния край на колибата, на около метър от увисналата върху късата стена врата, бе оформено огнище от наредени в кръг камъни. Над него, окачено на ръждясала верига, къкреше котле, а димът се издигаше нагоре и излизаше през квадратен отвор в покрива.

Именно котлето бе източникът на ароматите, които бях усетил, щом дойдох в съзнание. Сега усетих и друго — устата ми бързо се напълни със слюнка и дори червата ми изкъркориха в нестроен хор. Примигнах учудено. Бях убеден, че вече съм хванал пътя за Отвъд, но вълчият глад, започващ да ме измъчва, говореше съвсем друго.

Няма по-сигурен индикатор от глада за това, че организмът не се е предал.

Вратата се отвори с жаловито скърцане и аз се отпуснах назад върху твърдите дъски на нара. Секунди по-късно над мен се извиси познатата фигура с дълъг шлифер и широкопола шапка.

Този път светлината идваше от подходящ ъгъл и ми позволи да надникна под периферията на шапката. Лицето на съществото бе обрамчено с рехава сребриста брада, приличаща на метла. Носът му бе месест и сплескан, подобен на грудка на растение. Очите обаче бяха най-странни — прозрачни, разтеглени и изтънени към външните си краища, все едно капчици вода, те излъчваха такава безпределна доброта, че цялата тревожност, обзела ме преди малко, се стопи.

Изучавахме се мълчаливо известно време. После лявата ръка на съществото се стрелна нагоре и повдигна шапката. Миг по-късно и дясната ръка, в лакътната сгъвка на която бе окачен бастунът, я последва, за да разчеше показалите се сплъстени коси със сребристата окраска на брадата.

Професионалното ми око регистрира допълнителните стави в областта на китките, поради което те се огъваха като гумени, и четирипръстата конфигурация на дланите. Между кичурчетата коса над челото пък забелязах да се подават кафеникавите връхчета на две къси рогца.

— Сатир — изграчих.

Съществото се усмихна и сведе глава в знак на съгласие, докато наместваше шапката обратно върху нея.

Наричаха ги Планински свирачи или Децата на планините, а произходът им, подобно на много други странни създания, обитаващи Общността, се губеше през вековете. Знаех, че са били почти унищожени като вид през Последните войни и че към момента популацията им наброява едва стотина индивида, пръснати в няколко малки резервата из отделните полиси. На територията на Кръстовище обаче нямаше резерват и през цялата си лекарска практика не се бях сблъсквал с такъв пациент. Не бях чувал и за свободно преживяващи извън резерватите екземпляри.

Понечих да се надигна, но сатирът протегна към мен длан с изпънати четири пръста и я размърда нагоре-надолу, все едно натискаше нещо, видимо само за него. Разбрах, че иска да остана в легнало положение и послушно се отпуснах.

Усмивката му се разтегли още повече, а разперените допреди малко пръсти се сгънаха, като че сграбчиха някакъв предмет, после започнаха да приближават и отдалечават свитата длан към устата му. Новото движение бе придружено с мляскащи звуци, но дори да не се бях сетил какво има предвид, главата му рязко се извърна по посока на котлето. Мляскащите звуци се засилиха.

Усетих, че усмивка разцъфва и на моето лице, докато го гледах как ми обръща гръб и с пружинираща походка се отправя към огнището.

Какво пък, помислих си и едва се сдържах да не прихна на глас, дори най-добрият лекар в даден момент трябва да се примири с ролята на обикновен пациент.