Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (19)

2

Едно не можеше да му се отрече на Динко — бързо овладя стъписването си, когато действието на препарата започна да отшумява и ме разпозна.

Пое си дълбоко дъх и го задържа, белегът при лявото му слепоочие придоби лилав оттенък заради нахлулата към лицето кръв, а клепачът на окото му от същата страна нервно заигра.

— Жив си, мамка му — рече най-накрая тихо, по-скоро на себе си. — Успял си да прескочиш трапа… Е, старче, имам лоша новина за теб — няма да ме пречупиш!

Опита се да се изплюе, но без успех — устата му беше пресъхнала. Долавях мускусния аромат на страха му, просмукващ се между алкохолните изпарения и вонята на пот. Мъчеше се да изглежда корав, но под външната обвивка си оставаше просто едно обикновено хлапе.

В този момент дори изпитах нещо подобно на жал към него, ала се постарах бързо да прогоня това чувство.

Пред очите ми изникна Шели, танцуваща под лъчите на изгряващото слънце. Шели, починала от изгарянията на тялото си, защото бе започнала да се превръща във вампир.

Ако разговорът с Лукан, който подсъзнанието ми бе уловило, докато се мятах между живота и смъртта, бе истина, а не плод на делириумното състояние, действията на двамата по някакъв начин бяха станали причина за смъртта на моята самодива.

Точно това имах намерение да разбера, когато довлякох упоения кукер в изоставения склад.

Тръснах глава, запалих цигара и вдигнах капака на куфарчето с инструментите. Извадих един малък чук, подобен на онези, с които невролозите изследват коленните рефлекси на пациентите си. Само дето този не беше олекотен, а изработен от солиден метал и аз имах доста по-различна идея за употребата му.

— Съмнявам се, че няма да се пречупиш, моето момче — усмихнах се тъжно, издухвайки поредния сивкав облак. Метнах фаса на пода, стъпках го с тока на ботуша си и се приближих към него. — Не и след урока по анатомия, който смятам да ти преподам. Времето ни е ограничено, така че започваме. Първа точка: устройство на опорнодвигателен апарат, подточка — костна система…

3

Куриерът, според инструкциите, които бях дал на Тания, трябваше да дойде в точно определено време, и ако мога да използвам уличния жаргон, разцепи секундата.

Бях си отпуснал прогнозно пет часа, но свърших доста по-бързо от предвиденото. Остана ми време и за няколко непредвидени дейности. След това, докато чаках, дори се опитах да изчистя, за да установя, че с подръчни средства мисията е невъзможна.

Пневмобилът се появи сред облаци прах, хъхрещ като астматик с тежък пристъп.

Върху предната му броня се мъдреше рисунка на нещо, което спокойно можеше да мине както за грифон, така и за летящ кон, а художникът съвсем не бе пестил шарените си боички.

ХВЪРКОВАТИЯ НИК пишеше с големи букви под рисунката, а над всяка буква трептяха по чифт стилизирани крилца.

Посрещнах го пред склада, с цигара, димяща в ъгълчето на устните, и увит в груба хартия пакет, оставен на стълбите до краката ми. Бях свалил подгизналия дъждобран, използван при разпита на Динко, после криво-ляво се бях опитал да отмия спеклата се по откритите части на тялото ми кръв. Носех сивата перука и очилата с рогови рамки, използвани при дегизировката ми в еротичния клуб.

Куриерската гилдия имаше доста строги правила за осигуряване на анонимност на доставката, в случай че такава бъде пожелана, но не исках да виждат истинското ми лице.

Залогът беше твърде голям. Изкушенията също. А в променения ми план объркването играеше важна роля.

Индивидът, слязъл от колата, беше младок с форма на бъчонка, някъде около възрастта на Динко. Косата му бе оставена да избуи на висок гребен, оцветен в яркорозово. На ухото му се люлееше безопасна игла, свързана с тънък синджир към обецата, минаваща в основата на ноздрите му. Нашийник от черна кожа, с вградени в него метални пирамидки, бе закопчан около бичия му врат. Кожен елек с пришити платнени кръпки, кожени панталони, впили се в бутовете му…

Свих рамене, мерейки го с поглед — поредния представител на някоя от хилядите шантави субкултури, виреещи на територията на Общността.

— Каква е хавата, мъжки? — разкри жълтозъбата си усмивка куриерът. — Казаха ми, че имаш пратка за мен.

Кимнах, без да го удостоя с отговор. Метнах фаса си към сгушената в тревата край стълбите външна чешма, където бях провел операция частична телесна хигиенизация.

После, пъшкайки, се наведох, вдигнах пакета, съдържащ кутия — дървен куб със страна около петдесет сантиметра, и му го връчих.

Когато обаче съобщих адреса на доставката и подчертах, че искам да остана анонимен, човекът петел подсвирна. Лукан бе влиятелна фигура в бандитския живот на Паралел, а външният ми вид явно не вдъхваше доверие.

— Не знам дали ще успея да го предам лично… — измънка, оглеждайки пакета от всички страни, след което внимателно го положи на земята. — Особено без подател.

— Желателно е, макар да не е задължително — проговорих за първи път, — а името ми няма никакво значение, колкото по-малко знаеш, толкова по-хубаво ще спинкаш. Кажи на охранителите, че могат да преслушат пратката с каквито там джаджи разполагат. Спокойно, не е бомба.

— Спокоен съм бе, мъжки — тросна се куриерът, — просто лично трябва да се уверя, че всичко е наред!

Врътна се към пневмобила си, отвори вратата зад шофьора и хлътна до половината в купето. При това негово действие пред взора ми се разкри удивителната гледка на другата му телесна половина, състояща се основно от изхвръкнал над тесните кожени панталони задник.

— Хм-м, уф-ф, да, да-а — пуфтя известно време, но най-накрая явно успя да намери каквото търсеше.

Изправи се и се обърна към мен.

В ръцете си стискаше три тънки пръчици, свързани под формата на буквата Y. Материята, от която бе изработена конструкцията, блестеше като полиран метал. Подобните на кебапчета пръсти на дебеланкото бяха сключени около двете къси, а третата, значително по-дълга пръчица стърчеше напред и завършваше с топче, голямо колкото нокът на палец, вътрешността на което бе изпълнена с някаква млечнобяла мъгла.

— Купих машинката от един много известен маг-физик — гордо изрече и се зае да прекарва пръчката с топчето над опакованата кутия между нас. — Изръсих му доста полкредити, но получих уверение, че няма взривно вещество в Общността, което да не може да се засече с нея. Започва да писука пронизително, направи ми демонстрация, даде ми и сертификат…

Напуши ме смях. Бях виждал доста детекторни устройства през живота си, но не и смехотворно изглеждащи играчки като тази. Все пак, дори при изключително слабата вероятност продавачът, маг-физик — каквото и да означаваше въпросната титла — да не е бил шарлататин и този, хм, уред наистина да работеше, аз не изпитах никакво притеснение.

Съдържанието на пакета бе изцяло органично.

— Е, как е, приятелю?

Запалих поредния „Черен трол“

— Да, изглежда няма проблем — отвърна дебеланкото, избърса потта от лицето си и пак се врътна към пневмобила, за да остави машинката.

— Извинявай — рече, след като отново се обърна с лице към мен. — Когато сам си си работодател, трябва да изпипваш нещата три пъти по-добре от големите фирми! Мотото ми е: По-бърз! По-сигурен! Ясно е, че и Куриерската гилдия би задействала всичките си ресурси, за да те открие, щом те осъди на смърт, ако при доставката хвръкна във въздуха, но това едва ли би променило факта, че ще съм мъртъв като пушен свински бут.

Наведе се и взе пакета.

— След като изяснихме втората ти задача за днес — рекох, пъхайки ръка в джоба си, — трябва да те запозная и с първата. Преди голямата пратка ще занесеш на друго място ето това. Там го очакват и няма да ти задават никакви въпроси.

Куриерът се нацупи.

— И ми го казваш чак след като прибрах детектора? Когато се свърза с мен, приятелката ти ми рече, че трябва да се направи само един курс.

Повторно бръкнах в джоба си. Върху малката кутийка в десницата ми, опакована в същата светлокафява хартия като голямата й сестра в скута му, се появи тлъста пачка полкредити.

— Мислиш ли, че щях да ти платя пет хилядарки, ако смятах да те изпепеля заедно с тях?

Обецата под ноздрите му нервно заигра и разклати верижката, свързваща я с безопасната игла на ухото.

— Майната ти, кукавелник — ухили се най-накрая и потната му длан обгърна ръката ми. — За тези бебчета съм готов на всичко!

— Адресът е надраскан отгоре — ухилих се и аз. — Виж дали го разчиташ, защото не се славя с краснопис.

— Цигара за из път? — предложих, щом получих утвърдителния му отговор.

Дебеланкото подпря пратката на коляно и прие почерпката.

Запушихме в мълчание.

Двама напълно непознати, споделили кратък миг на странна близост.

Вътре, в склада, разфасован и увит в найлони, обезглавеният труп на Динко нямаше как да му се наслади.