Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (14)

2

Бях отворил очи с мисълта, че ще вия в агония — все пак имах представа какво може да стори с тялото ми кукер, преминал през години обучение, докато заслужи първия си елек.

Нищо подобно не се случи.

Повдигнах ръце с обърнати нагоре гърбове на дланите, изпаднал в почти молитвен транс, но там, където халките на веригите се бяха впивали в китките ми, не открих следи от охлузвания. Докоснах предпазливо върха на носа си — чупен бе неведнъж, преди Кара Танас да го направи за пореден път с дръжката на пистолета си — и стегнах устни в очакване по бузите ми да бликнат сълзи от болка — не усетих такава. Размърдах го наляво и надясно — хрущялът меко изпука под пръстите ми, ала нямаше болка. Опипах двете страни на гръдния си кош от горе надолу и обратно, натиснах корема си тук и там, заврях дори десница под чатала си, където ме бе поразил ботушът на Динко — болката бе изчезнала. Нямаше следа нито от мазето, в което ме бяха пребили до припадък, нито от двамата кукери.

Всичко около мен бе сиво и размито, а в главата ми жужеше весела лекота, все едно се бях надишал с райски газ.

И такова нещо ми се бе случвало в лекарската практика — вентилът на една от бутилките, свързана с маската на болния, бе започнал да изпуска. В резултат всички около операционната маса, включително и моя милост, по онова време асистент на водещия хирург, започнаха да се хилят без причина. Добре че се касаеше за рутинна операция, която не изискваше влагането на кой знае какви усилия, та пациентът оцеля…

— Пак за глупости ти мислиш, Ачи от Паралел!

Подскочих, сепнат както от силата на гласа, взривил на късчета заобикалящата ме тишина, така и от факта, че мигновено бях разпознал този глас. Най-вече заради потресаващия акцент, с който бяха изречени думите. Доколкото знаех, от въпросния човек бяха останали само няколко шепи прах в една урна, но ето че обгърналата ме сивота се раздели като завеса пред мен и господин Ренето се появи с цялата внушителност на сто и петдесет сантиметровото си тяло.

Беше точно такъв, какъвто го видях за първи път в един друг живот — коса, катранена на цвят, намазана с гел и внимателно пригладена, сякаш косъм по косъм, назад върху темето; очи, които лесно можеха да погълнат светлината, подобно на чифт черни дупки, но и също толкова лесно можеха да я изсипят обратно върху теб в редките моменти, щом се усмихнеше; широки дрехи, скриващи танца на мускулите под тях; дървени чехли.

— Не може да си жив — промълвих най-накрая.

— И не може, и може, мой приятелю — отвърна господин Ренето, после се приближи към мен, за да положи ръце върху раменете ми.

Усетих тежестта на допира му. Усетих и хлад, все едно дланите му бяха късове лед.

— Какво е това място? — успях да попитам.

— Правилният въпрос друг е, Ачи от Паралел — това място къде е. — След като наблегна на последните две думи, господин Ренето ми смигна и замълча.

Изчаках го да продължи, но учителят ми явно нямаше такова намерение. Прозрението ме връхлетя изведнъж.

— Аз, аз жив ли съм? — запитах.

Господин Ренето дълго се взира в мен с немигащи очи, преди да отговори:

— Твой разум решава! За да живееш, трябва умреш.

След това фигурата му се стопи в сивотата.

И нахлуха гласове.

3

— Мамка му, момче, мисля, че го уби! — изстреля като в скоропоговорка Кара Танас, а притеснението сякаш накъдряше думите в устата му. — Не опипвам пулс!

— Е, и? — презрително изсъска Динко. — Един боклук по-малко. Даже ме е яд, че толкова лесно се отърва. Кекав излезе ужким коравият Ангел Китанов…

— Келеш, знаеш, че заповедите бяха съвсем други!

— Не ми дръж такъв тон, да не подпукам и теб.

— Какво става тук? — намеси се трети глас, който не ми се стори познат.

— Става това, че палето ти утрепа доктора!

— Казах ти да не ми държиш такъв тон!

— Млъкнете и двамата! Добре, хайде отначало, мъртъв ли е наистина?

Сивотата започна да се разсейва. Под краката ми бликна светлина, едновременно с усещането за стремително пропадане. Миг по-късно се озовах обратно в мазето, но по някакъв начин хем лежах на пода, хем се гледах отгоре, сякаш стоях до мъжете, изправени над мен.

Разбрах кой е третият. Лукан. Нямаше как да объркам лигавата му противност на влечуго. Направи ми впечатление, че зениците на жабешките му очи са неестествено широки и този факт ме наведе на мисълта, че е взел някакъв наркотик.

— Така мисля — отвърна Кара Танас. — Свалихме го от веригите, когато започна да храчи кръв, а сега не долавям пулс.

Лукан вяло подсмръкна и се обърна към най-младия член на триото.

— Никога ли не можеш да свършиш нещо без проклети импровизации?

Динко направи опит да се усмихне, но шамарът на дебелака го изненада неприятно. Беше тежък удар с гърба на десницата, а масивният златен пръстен, проблясващ на средния пръст на Лукан, закачи ъгълчето на устата му и я разкъса. Динко пусна кървава храчка на пода, злобен блясък подпали очите му, даже сви ръцете си в юмруци, но немигащият поглед на господаря му като че го охлади.

— За втори път в рамките на два дни се дъниш здраво! Трети път няма да има!

След тези думи Лукан с пъшкане клекна и се зае да огледа тялото ми. Усетих влажния допир на пръстите му върху шията си.

Започнах да се досещам къде е било сивото място, на което се срещнах и разговарях с учителя си.

Всичко се случваше в ума ми, след като зверският бой явно ме бе докарал до състояние подобно на клинична смърт. Образно казано, животът ми се държеше на тънък конец, а моя милост се луташе на границата между него и владенията на старата Дама с острата коса. Дори за миг не ми хрумна мисълта, че вече съм преминал Оттатък, макар да нямах логично обяснение за факта защо духът ми сякаш се е отделил от телесната конструкция. Просто по някакъв ирационален начин знаех, че ще разбера, ако наистина съм умрял.

Знаех и друго — шансовете да оцелея бяха минимални. Дори в най-оптимистичния вариант травмите ми включваха към половин дузина счупени ребра двустранно, кръвохракът почти сигурно означаваше, че някои от раздробените костни фрагменти са засегнали белия дроб, подозирах, че може да имам разкъсвания на органи и в коремната кухина…

Но надеждата винаги трябва да си отива последна, нали така.

В същия миг ме осени прозрение какво трябва да направя.

Умри, за да живееш!, нещо от сорта бе наредило собственото ми подсъзнание, макар и с гласа на господин Ренето.

Именно господин Ренето ме бе обучавал на техники за контролиране на сърдечната дейност и дихателната честота, така че да ги сведа до пределния минимум, който може да се регистрира единствено чрез специализирана апаратура.

След припадането тренираният ми организъм просто беше превключил на такъв щадящ режим и сега оставаше само да се опитам да задържа контрола над него. Надявах се, че ще успея да заблудя Лукан. Съществуваше, макар и минимална, вероятност след като приключи с огледа, дебелакът да нареди да доведат някое медицинско лице, за да потвърди окончателно подозренията, че съм хвърлил топа. Приемлив риск, който трябваше да поема.

В плана ми се откриваше и друга пукнатина. Решаха ли да се презастраховат, кукерите щяха да ми пуснат контролен изстрел.

По този въпрос, уви, също нищо не можех да сторя.

И все пак — от опит глава не боли… поне докато не я прострелят. Трябваше да ги накарам да помислят, че съм мъртъв, за да живея.

Представих си онази всепоглъщаща сивота, от която преди малко бях изплувал, и се устремих натам.

4

Да отвориш очи, за да установиш, че подпухналото лице на мъртвец е навряно в твоето, не е най-приятното изживяване. Но явно трябваше да преглътна този дискомфорт, понеже в крайна сметка планът ми бе успял.

Все още бях жив.

Същото обаче не можеше да се твърди за Кара Танас, в чиито налети с кръв склери се взирах в момента. Или казано по-простичко — взирах се в ония части от обвивките на очите му, които нормално имат седефенобял цвят, но при него бяха покрити с мрежа от червени нишки и петънца.

Разпознах типичната картина на спуканите капиляри, сигурен белег, че някой му беше помогнал да умре, като рязко е прекъснал достъпа на въздух до дихателните му пътища. Разбирайте — беше го удушил. В потвърждение на това говореше и покафенелият, на места покрит с бял налеп език, подал се навън от единия ъгъл на устата му.

Не знаех със сигурност кой е удушвачът — когато бях повел съзнанието си обратно към сивотата, с цел да симулирам собствената си смърт, бях изгубил връзка с мъжете в мазето — но можех да предположа. Списъкът със заподозрени се свеждаше до двама души — Динко и Лукан. Не ми се искаше да мисля, че са го направили едновременно, ала не биваше да изключвам и такъв вариант.

Тези разсъждения бързо бяха изтикани на заден план, когато ме връхлетя болката — ужасяваща и помитаща, като че излизаща от всяка клетка на осакатеното ми тяло.

Дори при най-повърхностно вдишване и издишване имах усещането, че нажежени клещи се забиват в гръдния ми кош и късат парчета месо. Дишах, разбира се, с широко отворена уста — досущ риба, мятаща се на брега — защото носът ми бе все така счупен и изпълнен с кръвни съсиреци.

Доста усилия и пъшкане ми отне да отдръпна глава от озъбената физиономия на Кара Танас, после да я повдигна и завъртя на двете страни, за да огледам околния пейзаж. Докъдето успях да метна поглед, видях само купища от гниещи боклуци. По всичко личеше, че са изхвърлили телата ни на някакво бунище.

И за втори път, откакто бях дошъл в съзнание, си помислих, че запушеният нос понякога върши полезна работа.

Отпуснах се назад твърде изтощен, за да мога да направя нещо повече от това да изгубя съзнание…