Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (21)

2

… седях, сгънат почти надве в складово помещение, затрупан с бърсалки за под и дезинфекционни препарати. Беше толкова тясно, че колената ми се опираха в брадичката.

Часовникът в главата ми работеше безотказно. Изтичаше двадесет и четвъртият час от последната ми среща с Ванчо в ресторанта и осемнадесетият от момента, в който старият кукер ме бе затворил тук. Преди това, разбира се, връчи ключ и на мен, за да мога да се измъкна навън, когато реша.

Повечето време бях изкарал в състояние на контролирана летаргия, но след излизането от нея преди час, започнах да изпълнявам серии със статични упражнения за тонизиране на схванатото ми тяло.

Завършил с раздвижването на поредната мускулна група, отпих малка глътка от бутилката минерална вода. После сдъвках блокче шоколад със стафиди.

До поредната сбирка на Кукерите, отсяващи кандидатурите за новия Главатар, оставаха три часа. Срещата щеше да се проведе в тази сграда — в зала, отстояща на по-малко от десет метра от складовото помещение, в което се намирах аз.

Лукан Лукавия, разбира се, щеше да присъства.

И няма как — беше един от основните претенденти.

Започнах поредната серия упражнения. На устните ми изникна дяволита усмивка…

3

… черният път имаше добре отъпкани коловози и пневмобилът изкачваше височината без особени сътресения. Доста отдавна не беше валяло, а местността явно бе предпочитана от семейства или влюбени двойки за излет сред природата. На няколко места зърнах огнища, оформени с камъни и дръвца, струпани на спретнати купчинки край тях.

Вятърът облиза лицата ни, щом излязохме от колата и се заехме да постелем брезентовото платнище от багажника върху меката трева.

Демонстративно седнах с гръб към къщите, накацали на склоновете под нас. Разгънах пакетите — предимно колбаси и сирена. Отворих бутилката с тирбушон — пластмасова фигурка на джудже, стиснало стоманена кирка. Още една от импулсивните ми покупки в магазина. Разлях по няколко пръста в две метални канчета.

— Наздраве — рекох, след като предложих виното на Тания.

— Наздраве — отвърна ми тя. Изглеждаше смутена. Сякаш все още не можеше да повярва, че това наистина се случва. — А наблюдението?

— Наблюдението отпада — ухилих се и гаврътнах канчето си на един дъх. — Промяна в плана…

4

… Ванчо почти машинално се пресегна към пакета ми с цигари, оставен на ръба на план-чертежа.

— Тук — рекох, — от главния коридор, в който се намира залата, под прав ъгъл излиза друг, по-тесен. Първото помещение в началото на разклонението е малък склад. Идеално е за целта. Ще ме вкараш след полунощ. От теб знам, че преди определените за сбирките ви вечери, чистачи не се допускат на територията на сградата през целия ден.

Старият кукер запуши, втренчен в нокътя на показалеца ми, сочещ килийка от чертежа. Известно време сумтя, сякаш жилав секрет бе задръстил носа му.

— Искаш от мен нещо, заради което мога да си докарам беля на главата.

Улових очите му с поглед. Постарах се да не мигам, докато говоря.

— Прослуша ли записа, който куриерът ти донесе вчера?

Ванчо за последен път дръпна жадно от почти изсмукания фас и го смачка в пепелника.

— Ти как мислиш? Сънят и без това трудно ме намира, а снощи въобще не дойде.

Знаех какво е изпитал, нали малко преди него се бях пържил на същия огън. Точно в този момент обаче не исках да пускам черни мисли в главата си.

Сърцето ми биеше с лудешкия ритъм на влюбените. По устните ми като дамги все така пареха целувките на Тания от предния ден.

— Пратката с диктофончето е била анонимна — тръснах глава, за да прогоня спомена. — Срещите между нас никога не са се случвали. Няма как да те свържат с проникването ми в сградата. От теб се иска само да носиш записа от разпита на Динко на сбирката и да го пуснеш, когато вляза в залата. Другото остави на мен.

Ванчо тежко въздъхна. Извърна очи от мен, но усетих, че съм го спечелил.

— Ще го убиеш — едва доловимо промълви.

— Ще направя каквото е необходимо.

5

… целунахме се. Главата ми се завъртя. Към замайването, причинено от бързите глътки вино, се добави една приятна лекота. Слабините ми се възпламениха. Заболя ме, но ми стана и хубаво.

Дрехи се разхвърчаха във въздуха.

Нямаше време за опознаване.

Дълго отлаганото трябваше да се случи на мига.

Най-накрая, почти едновременно със светкавицата, раздрала небето, бял пламък избухна пред очите ми и блаженството ме заля като вълна.

Бурята връхлетя без предупреждение точно както можеше да връхлети само една лятна буря. Капките дъжд ни зашибаха като куршуми, докато през смях събирахме дрехи и храна.

Малко по-късно, вече добрали се до пневмобила, продължихме да се хилим.

— Мисля, че още един мит беше разбит — изтърсих по някое време и на мига проклех голямата си уста.

Тания ме погледна, явно очаквайки да продължа.

— Ами — прокашлях се неловко, — чувал съм, че по време на, хм, любовна игра вие, върколаците, претърпявате трансформация.

— Не е мит — спокойно отвърна тя. — Но се превръщаме само когато ни накарат да изпитаме оргазъм.

— О! — зяпнах и усетих, че бузите ми пламват.

В следващия момент Тания се разтресе от смях.

— Глупчо! Преминаването от едната в другата форма е сложен, контролиран от ума процес, който изисква пълно съсредоточаване. Това с любовната игра наистина са празни брътвежи. Виж, по въпроса дали наистина ме накара да изпитам оргазъм.

… нова светкавица подпали небосвода и в ретините ми изведнъж се отпечата картината на ококорения Лукан, взрян в кутията с отрязаната Динкова глава.

Бях я оформил като един от анатомичните препарати, които сами изработвахме по време на практическите занимания в медицинския университет.

Конкретно този наричахме „кошничка“

Черепният покрив се изрязва, оставя се само тясна костна лента в средата най-отгоре. Мозъкът се изважда, но обвивките му се отделят и запазват. Целта е да се онагледят т.нар. синуси — пространствата, образувани от тях, през които минават кръвоносни съдове, нерви и пр.

Ясно е, че моята „кошничка“ не беше от най-съвършените препарати. Все пак не беше предвидена за обучение.

Нямах представа как съм уловил образите, макар да не се съмнявах в истинността им, но след прекараните дни в колибата на Пан, вече не си задавах въпроси, на които не можех да отговоря.

— … изпитах и то какъв. Хей, добре ли си?!

Опомних се в пневмобила, на седалката до Тания.

Върколачката ме разтърсваше.

Улових нежно китките и с треперещи длани.

— Всичко е наред, мила моя — казах, — всичко е наред…

6

— Ш-т — почти любовно прошепнах на гардовете, застанали в коридора пред залата. Двама в кафяви елеци, на възраст около тридесетте.

Показалецът на лявата ми ръка бе сключил перпендикулярен ъгъл с устните, а този на дясната — със спусъка на револвера. Беше тежко оръжие — петзарядно, с мощни патрони, които буквално щяха да издухат мозъците им от толкова близко разстояние.

Може би осъзнаха този факт, може би ме разпознаха, а може би и двете, защото очите им се разшириха до размерите на салатиери.

Махнах левия показалец от лицето си, за да навра ръка в джоба. Напипах тънките назъбени дъгички на пластмасовите белезници, извадих ги и ги метнах в краката им.

— Закопчайте се един друг, пиленца — казах и разлюлях револвера пред замръзналите им физиономии. — Действайте, защото почвам да губя търпение.

Знаех, че нямат оръжие. Разполагането на такъв пост бе по-скоро въпрос на традиция. Братята в залата също бяха оставили пушкалата си на съхранение в големия сейф при входа на първия етаж. Всъщност там се намираха и единствените въоръжени кукери в сградата.

Насочих гардовете към склада зад ъгъла, от който преди малко бях изпълзял. Сбутах ги между стелажите — едри млади мъже, сгънали тела в почти невъзможна еротична поза. Врътнах ключа отвън, после и аз се врътнах, за да измина обратно метрите до вратата на залата.

Поех си дълбоко въздух, пожелах си късмет и я разтворих със замах.

От обясненията на Ванчо знаех каква е обстановката.

Огромна маса, извита във форма на подкова, отворена към влизащия. Зад нея — двадесет и един стола, на тях — двадесет и един братя в черни елеци. Трима — отсреща, и по девет мъже — отляво и отдясно.

Със сигурност постигнах търсения ефект.

Чуха се възклицания, очи се окръглиха, усти зейнаха, изскърцаха столове, ръце посегнаха към празни кобури.

— Запазете спокойствие, господа — казах тихо. Забелязал съм, че това е добър начин да накараш хората да те чуят.

Протегнах опипом лявата си ръка назад. Топката на вратата най-накрая се закачи в пръстите ми. Извих я и заключих отвътре.

Отпуснах дъх, подирих очите на Ванчо, средния от тройката в дъното, и му кимнах.

Беловласият кукер се прокашля нервно, после бавно плъзна дясната си ръка под масата. След няколко секунди я извади, стиснала сребристо апаратче. Положи го върху плота, щракна копче в горната му част, лентата изжужа и накъсаният от болка глас на Динко се разля в залата.

Всички като хипнотизирани впиха очи в диктофона. Заслушаха се, притаили дъх.

Отместих поглед към стария си враг. Седеше от дясната страна на Ванчо — знаех предварително и това — опитваше се да прогори дупка в гърдите ми с жабешките си очи. Злоба и страх прочетох в тях, когато разпозна говорещия от записа.

Усмихнах му се широко.

Лукавия реагира мълниеносно. Вече се бях убедил, че килограмите не му пречат да е бърз като пепелянка. Измести се наляво, сбутвайки се във Ванчо, пресегна ръка зад него, улови тила на третия от централно седящите мъже — кукер на около моята възраст, чието име в момента бе изхвръкнало от ума ми — и заби лицето му в плота на масата. Изхрущяха кости, човекът бе изваден от строя за секунда.

Миг по-късно левият лакът на мазника се сключи пред гърлото на Ванчо, в десницата му кой знае откъде изникна дълга игла, а върхът и допря пулсиращата върху шията на стареца каротидна артерия.

— Искам бавно да свалиш револвера — изсъска и капчици слюнка се поръсиха на масата пред него, — в противен случай ще издълбая второ гърло на дядката.

Усмихнах се още по-широко.

— Винаги си бил подлец — отвърнах, — но се надявах и братята да го разберат, вампирска подлого!

Лукан прехапа устни, десницата му се стегна, иглата леко хлътна в кожата под нея, ивичка кръв се стече по шията на Ванчо.

— Точно ти, галениче на съдбата няма да ми говориш за подлост — гневът превръщаше думите му в смешни писъци. — Точно ти, който още в самото начало бе поставен на крачка пред другите… Пусни револвера!

— Спокойно, спокойно — изрекох, вече добил сериозно изражение. — Да бъде както искаш.

Наведох се леко напред с лице все така обърнато към него и положих барабанлията върху паркета.

— Вдигни ръце! Сритай желязото с крак пред себе си и бавно тръгни насам! — кресна ми мазникът, след като се изправих.

Изпълних нарежданията му.

— Спри! — кресна отново, когато навлязох през отвора на масата подкова и се озовах на около три метра от двете притиснали се тела. — Ритни револвера към мен!

Ритнах го — смъртоносното парче метал изгромоля по дървото, спирайки се точно до краката на Лукан.

Дебелакът избута Ванчо настрани, пусна иглата и се приведе с пуфтене, за да сграбчи револвера.

Не мръднах, макар че всеки на мое място би опитал да се възползва от мига на разсейване.

— Глупак! — изфуча Лукан, вече надигащ се и насочващ дулото към мен.

— Не, ти си глупакът — усмихнах се.

Свалих с рязко движение десница, все едно исках да отсека нещо невидимо във въздуха пред мен, пружинният механизъм под ръкава на ризата ми се задейства и малкото пистолетче на върха му падна в дланта ми.

— Бум — казах едновременно със свистенето на куршума, който се заби в средата на зейналата пред мен уста.