Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (12)

1

Изтеглянето ни от Три Ка-бърлогата премина в тягостно мълчание. Ядно скованите черти на лицето ми, покрито с капки от кръвта на самоубилия се псевдовампир, дадоха ясно да се разбере от спътниците ми, че не искам да ме занимават с въпроси. Все пак изпитах облекчение от факта, че Кара Танас не е убил двамата бойци, охраняващи приземния етаж, а просто ги е неутрализирал с прецизни изстрели в раменните стави, и изръмжах похвала към дребничкия мъж, докато подминавахме техните гърчещи се от болка тела.

— Към хотела, при Малвина — изръмжах за втори път през изминалия половин час, след като стигнахме мястото, където бяхме оставили нашето превозно средство, и се забавихме колкото да прехвърлим от багажника му свестилия се вече шофьор обратно в пневмобуса. Метнах едно парче пластмаса с остри ръбове до овързаното му тяло, за да има възможност да се освободи от въжетата си по-късно.

Обмислях как да процедирам с дъщерята на Григо. При разговора ни преди атаката на вилата Малвина беше успяла да ме убеди, че ми е казала всичко, което знае. Сега обаче започвах да изпитвам съмнения. Внезапно връхлетелите ме опасности явно бяха замъглили трезвата ми преценка. Бележката, оставена от Григо в елека ми (И опази Малвина!), също бе спомогнала да приема евентуалното нападение над дъщеря му за даденост. А вече трябваше да съм си задал въпроса с какво Малвина е важна, че толкова скоро след погребението на баща си да стане обект на отвличане. И ако наистина криеше информация, която ми е спестила, по какъв начин трябваше да я изкопча от нея.

2

Под долния ръб на вратата се процеждаше светлина.

Заварих Малвина свита в едно кресло, с колене сгънати пред гърдите. Очите й пиянски блещукаха върху порцеланово бледото лице.

— Искаш ли? — махна с коктейлната си чаша към масичката на колела, върху която стърчаха различни бутилки и голяма метална купа, пълна с частично разтопени ледени късчета.

— Ще пропусна — изсъсках през стиснатите си зъби. — И те съветвам да спреш да се наливаш, защото трябва да си поговорим.

— Откакто те видях за първи път, не сме спирали да го правим — отвърна Малвина, а в гласа й долових тъга. Надигна чашата към устата си с отнесено изражение, ала бързо я дръпна, сякаш за първи път разбра какво стиска в крехката си ръка. После внимателно я положи до бутилките на масичката.

— А казахме ли си всичко? — иронично повдигнах вежди. Усещах гневен тътен в слепоочията си. Искаше ми се да я хвана за раменете и да я разтърся, докато започне да циври.

— Няма никакъв смисъл… — рече тя и млъкна. Очите й се задържаха върху мен, вече абсолютно трезви. Отново се пресегна към питието, но ръката и се спря на половината път, увисвайки във въздуха.

Мълчаливо я изчаках да продължи и издишах дълбоко, за да овладея гнева, който се опитваше да ме взриви.

— Да. Няма абсолютно никакъв смисъл — усмихна ми се, приглаждайки назад русата си коса.

Не издържах, скокнах към нея. Улових я и силно я разтърсих точно както си го бях представял преди минути.

— Какви игрички ми играеш, момиче!

— Пусни ме, мръсник! — изфуча Малвина. Опита се да забие нокти в лицето ми, но я блокирах, като прилепих рамо към бузата си.

— Пусни ме! — Девойката заизвива тяло изпод ръцете ми с неподозирана сила.

Усетих забързани стъпки пред вратата. Извърнах глава към нея тъкмо когато я отвориха, а в процепа и се появи лицето на Кара Танас. Явно беше чул шума от борбата ни в съседната стая и идваше да провери какво става.

— Стой настрана, мамка ти! — изревах към него, но той се втурна да ни разтърве, вкопчвайки се в гърдите ми.

Малвина използва момента, за да впие зъби в дясната ми китка. В гърлото ми се роди болезнен стон, а пред очите ми падна паяжина, изтъкана от мрак. Рязко я отблъснах, защото се уплаших, че мога да я убия, и при това движение ухапаната ми ръка се закачи в нещо. Усетих слабо съпротивление, момичето изписка, чу се звук от изтракване.

Няколко мига по-късно тримата застанахме в полукръг, тъпо взрени в синия камък, изпаднал от разкъсаната сребърна верига около врата на Малвина.

Лазуритът на Григо, познах любимото украшение на кукерския главатар. След смъртта му дъщерята очевидно го беше запазила като скъп спомен.

Друго обаче бе привлякло вниманието ни. Усетих го по почти едновременното дълбоко издишване, раздвижило гърдите ни. Единият край на сребърния обков около камъка леко се бе разместил, откривайки ъгълчето на късче хартия.

Късче хартия, много подобно на онова, което бях намерил в тайното джобче на елека си.

3

Пътуването до Храма на Шепота ни отне около час. Шофираше Тания, разбира се.

Храмът се намираше в най-южната точка на Полис Паралел, зад която започваха територии, пригодени за отглеждане на аграрни култури. Пред очите ни се разстлаха необятни царевични поля. Оказа се неприветлива постройка с височина на пет-шест етажна сграда и форма на пресечена пирамида, изградена от груби сиви блокове. От нея сякаш лъхаше хлад в този иначе топъл слънчев ден.

Оставихме кукера и върколачката да ни чакат в пневмобила и с дъщерята на Григо се заехме да изкачим широките стълби, водещи към единствения отвор на входа — точно петдесет на брой. Въртях нервно парченцето хартия между пръстите си и се опитвах да сдържа тютюнджийската си кашлица.

— Извинявай пак — обърнах се към Малвина, щом най-сетне излязохме на бетонна площадка пред масивна дървена врата. — За втори път си изпускам нервите пред теб. Целият стрес покрай смъртта на баща ти не ми се отразява добре.

— Вече е забравено — мило се усмихна момичето и усетих, че не ме лъже. — Преди да откачиш в хотелската стая, исках да ти кажа точно това — не намирах никакъв смисъл в опита да ме отвлекат, докато не открихме… — посочи хартийката.

— Да — изсумтях под нос. Все още се чувствах гузен за избухването си и най-вече, че не съм се досетил сам. А точно такова нещо трябваше да се очаква от Григо — в стила му бе винаги да мисли с един ход напред.

Арлина, търси отговорите при шептящите! беше написано на хартийката с познатите ми разкривени драскулки.

Веднага предположихме, че Главния е имал предвид адептите от Ордена на Шепота.

В Многополисната Общност, където се търгува с всичко, информацията е особено безценна, а обиталищата на шептящите никнеха навред и добиваха все по-голяма популярност. Бандитските групировки често опираха до услугите им. Срещу съответно заплащане обучените служители от тези храмове скриваха всякакви сведения в подсъзнанието на третирания обект, в някои случаи, какъвто не се съмнявах, е и на Малвина, без дори обектът да подозира. Отново чрез пазените си в строга тайна методи, за които, предполагах, че се основават на хипноза, шептящите можеха да извадят информацията впоследствие. Разбира се — пак срещу съответното заплащане и обикновено с използването на някакъв словесен ключ, уточнен при първия сеанс. Смятахме, че името на покойната майка на Малвина — Арлина, към която уж се обръщаше Григо в бележката си, всъщност е кодовата дума, необходима ни да се доберем до записа в ума и.

— Наистина нямам спомен да съм идвала тук с татко — рече Малвина, когато потропах с кокалчета по грубото дърво. — Но предполагам, че така би и следвало да бъде.

— Да, най-вероятно поредната предпазна мярка, взета от Григо — кимнах утвърдително в отговор. — Щом влезем, ме остави да говоря аз.

Вратата се отвори безшумно и пред нас застана младеж на около шестнадесет години. Макар по лицето му да не се забелязваше и намек за брада, стърчеше поне с глава над мен. Загледа ни с усмивка в очите и ъгълчетата на устните, без обаче да промълви дума. Предположих, че е дал обет за мълчание — често се срещаше при послушници, адепти и жреци от различни култове.

Сивата роба, спускаща се почти до глезените му, бе простичко скроена. Върху челото му с туш беше татуирано нещо като уродливо дърво — с издатини и хлътвания по ствола и звездовидна корона със снопчета от реснички, излизащи от всеки един от ъглите. Трябваха ми няколко мига, за да осъзная, че съм виждал картинката в учебника си по физиология — схематично представена нервна клетка — неврон с израстъците му — аксон и дендрити — и на свой ред се усмихнах.

— Търсим информация — казах, а младежът кимна, обърна се, като преди това направи жест с ръка да го последваме.

Погълна ни хладен коридор, краката ми потънаха в мекия килим на пода. Имаше достатъчно осветление, макар да не открих източника му. По стените висяха шарени гоблени, носеше се и тиха музика — разпознах тарамбука, флейта и някакъв струнен инструмент — цитра, може би. В ноздрите ми нахлуха аромати на билки, хвърлени в огън. Изгубих броя на завоите и смяната на посоките във вътрешния лабиринт от коридори, но наклонът постепенно започна да се увеличава и разбрах, че се изкачваме към горните нива на сградата пирамида.

Най-накрая излязохме пред овална ниша, младежът отмести тежка златиста драперия пред себе си и се озовахме в помещение, уютно обзаведено с малки масички, табуретки и пъстри килимчета.

Изпитах усещането, че съм прекрачил в будоара на елитна компаньонка, само че фигурата отсреща бързо пропъди тези мисли от главата ми.

4

С плата, употребен, за да се скрои робата на мъжа, седнал в приличното на трон кресло срещу нас, спокойно можеше да се покрие осемместна въздушна платформа, от онези, които полисните жители наричат „летящи килими“. Пурпурният кант, обточил ръба на ръкавите му, сключени отпред върху огромния корем, показваше, че заема по-високо място в йерархията на ордена от младежа, въвел ни при него. Върху главата му беше завит копринен тюрбан в преливащи се сребристи и бели ивици, а в зеления камък-закопчалка над челото му бе затъкнато перо от птица с шарка, наподобяваща виолетово око.

— Добре дошли в Храма на Шепота, драги мои — изрече мъжът с писклив глас, после отпрати с махване на дясната си ръка момъка и поглади няколко рехави рижи косми, които трудно биха могли да се нарекат брада. — Седнете и споделете причината за това посещение.

Табуретките с кротко скърцане приеха телата ни.

Взрях се в бистрите сини очи върху лицето с консистенция на бухнало тесто.

— Смятаме, че паметта на приятелката ми — кимнах към Малвина — е манипулирана от ваш брат и искаме да получим достъп до записа, ако е направен такъв.

— Лесна работа — отвърна шишкото, — стига да разполагате със словесен ключ и…

Изпреварих го, измъквайки мърлява платнена кесийка от джоба си. Миг по-късно му показах съдържанието и — топаз с огненочервен цвят — популярно разплащателно средство в Общността, наред със златото и полюсните кредити, известно под името „драконов дъх“, на стойност около пет хиляди полкреда. Това беше почти всичко, останало от спестяванията ми, обърнато във въпросния скъпоценен камък, преди да изпълня последната воля на Григо, идвайки в Полис Паралел. Знаех, че могат да ми потрябват пари и исках да са в по-компактна форма, за да не затрудняват придвижването ми.

— Камъкът ще стигне ли, за да възмезди услугите ви, любезни братко? — попитах.

Окото на Шепнещия не трепна, докато изричаше:

— Напълно достатъчно възнаграждение. Имате ли готовност да започнем сеанса още сега?