Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (10)

2

Трябва да е било седмица-две, след като облякохме елеците.

С Лукан и още двама младока ни пратиха на адрес, където се предполагаше, че се крият типовете, отмъкнали няколко килограма халюциногенна дрога от наш пласьор. Нямам спомени да са принадлежали към бандитска организация, по-скоро се касаеше за солисти без здрав гръб, решили да направят дребния си удар и наистина успели да спечелят своите пет минути слава.

Бързо открихме мястото — мизерна барака, разположена в квартал с десетки подобни, след което подхванахме спор как е най-правилно да я атакуваме.

Когато ни даваха задачата, старите братя предупредиха, че сами трябва да изберем кой ще ръководи акцията. Това бе лесен и ефективен начин с течение на времето да се отсяват бойците, притежаващи лидерски качества, за да бъдат изтегляни нагоре по йерархичната стълбица.

Излишно е да споменавам, че с Лукан веднага застанахме на противоположни позиции. Моето предложение бе да нападнем коптора от две страни, като изчакаме поне час и се опитаме да получим някаква информация за броя на мъжете вътре. Лукан ми се изсмя в очите и заяви, че с аматьори като тези се действа само по един начин — фронтална атака, без да се губи излишно време.

Ще се насерат в гащите, мамка му, нещо от сорта бе рекъл, а стъкленият блясък на погледа му ми подсказа, че заслепен от собствената си особа, съм успял да пропусна колко е полудял през последните месеци. Защо, мислиш, са оставили пласьора ни жив, мм? Щото са безобидни пръдльовци, затова! Ще ги разкатаем!

Думата пръдльовци обаче добре съм я запомнил, понеже след като теглих една майна и му изсъсках да се оправя, атакувахме бараката, а въпросните пръдльовци, дрогирани до козирката и в резултат станали крайно параноични, ни попиляха с олово още в мига щом изкъртихме вратата. По ирония на съдбата точно ние с Лукан се разминахме само с дребни одрасквания — сбутахме се на прага и позволихме на другите двама от групичката ни да влетят първи. Тогава стана страшно — нещастниците се затресоха като кукли на конци под дъжд от куршуми и сред пръски кръв, предоставяйки ни възможност все пак да неутрализираме тримата стрелци вътре.

После, когато давахме обяснения за злощастната акция пред старите, Лукан се извъртя на сто и осемдесет градуса, заявявайки, че именно аз съм наредил атаката. В първия момент ми дойде да го уловя за гушата и да изтръгна лъжливия му език, но успях да се сдържа. Сведох глава, почувствал, че определено нося вина за смъртта на двамата братя. Така де, бях оставил Лукан да действа, тайно надявайки се, че ще се провали, без да предвидя тежките загуби. Поради тази причина мълчаливо приех наказанието си. Все пак това отличава един бъдещ лидер от редовия боец, нали…

3

Отворих очи. Водата във ваната започваше да изстива, а поредният фас, изплъзнал се от пръстите ми, димеше на плочките край нея.

Изправих се, подсуших се с хавлия и разгънах купчинката с чисти дрехи. Оказаха ми се по мярка.

В главата си усещах мътилката, която винаги ме спохожда след кратка дрямка. Успях да се завлека в основното помещение и се тръшнах на дивана.

— Имам нужда от сън — рекох на Малвина. — Ще успееш ли да останеш будна, за да ме събудиш след три часа…

Не беше въпрос.

И не дочаках отговора й.

4

Приглушени женски гласове и прекрасен аромат на кафе ме извадиха от безпаметната дрямка. Надигнах се с прозявка, костите ми изпукаха.

— Имаше още десет минути — каза Малвина, заета с пълненето на чаша от метална кафеварка.

— Ти — опулих се срещу седналата до нея особа.

Сребриста, опъната към тила и хваната на кок коса, дълги бакенбарди, спускащи се почти до ъгълчетата на долните челюсти, очи — кафяви, със златисти точици в тях…

Познавах това лице до най-малката подробност.

— Аз — отвърна Тания. — Извинявай, че те събудихме. Тъкмо се опознавахме с тази прекрасна млада дама…

— Какво правиш тук? — закашлях се и машинално потупах джобчето на ризата си за пакета с цигари. После се сетих, че най-вероятно е останал в банята.

— Лекарите са най-ужасните шофьори в Многополисната Общност — усмихна се върколачката. — Затова Рутгер ме прати насам малко след заминаването ти. Подозираше, че ще се нуждаеш от транспорт, след като се забъркаш в неприятности, и се оказа прав. Само че не избрах правилното леговище, в което да те изчакам, ха-ха.

— Искаш да кажеш, че Волфганг е знаел, че вече си в Паралел.

— Ако го питаш, ще отрече, но със сигурност помниш, че ти обеща нов пневмобил. Е, аз вървя в комплект с колата.

5

Следобедът напредваше. Полис Паралел започваше да излиза от дневната летаргия и да се подготвя за поредната интересна нощ. Пневмобилът пърпореше, а аз зяпах през прозореца, убеден, че след няколко часа ще дам собствения си немалък принос към обичайната ескалация на насилие.

Бяхме напуснали вилата на Волфганг, без да се сбогуваме с него, и след като оставихме Малвина в единия от предварително набелязаните хотели на върколаците, се отправихме към свърталището на псевдовампирите. Освен името на поръчителя стрелецът с гранатомета бе изпял и адреса, където след падането на нощта можех да го открия.

Озовахме се на тясна уличка с продълговата двуетажна постройка. Неизмазаната и тухлена фасада се падна от моята страна. Докато Тания прекарваше пневмобила край нея, без да забавя ход, но и без да пришпорва колата, за да не привлича излишно внимание, аз се постарах да запомня различни подробности. Защото втора възможност нямаше да ми бъде предоставена — щях да се върна тук чак по тъмно.

Търсех дискретен символ по стената около единствената боядисана в кафяво врата. Открих го при горния и десен ъгъл и разбрах, че нападателят не ме е излъгал. Обикновеният човек би го взел просто за случайна мазка с четката, трудно отличима от ръждивия цвят на тухлите, ала аз добре познавах значението на аленочервената запетая.

Сградата наистина се оказа бърлога от оня тип, който на езика на улицата се нарича Три Ка — Клуб за Консумиране на Кръв.

В Многополисната Общност, където бизнесът с кръв — разбира се, животинска — процъфтява съвсем легално, имам предвид кланиците и хематологичните магазини, стопанисвани основно от вампири и задоволяващи предимно техните потребности, клубове като въпросния съществуваха на ръба на закона.

Предполагаше се, че трябва да предлагат само животинска кръв и обикновено това се спазваше, но под сурдинка се мълвеше, че има и такива, в които могат да се консумират по-различни телесни течности. Кръв от човек например.

Случваше се понякога Стражата да унищожи някое страховито свърталище, но като цяло откриването им изискваше влагането на много ресурси и властите просто си затваряха очите — оставяха тези клубове да функционират, стига да не се допускат ексцесии в тях.

Не знаех какво ще открия тук, ала, честно казано, изпитвах крайна непоносимост към псевдовампирите. И смятах добре да подредя някой си Нивън, който, според думите на злощастния гранатометчик, ръководеше това място.

Ако същността на кръволоците по начало е хищническа и можем да приемем, че именно тя е отговорна за някои от зловещите им дела, то хората, които им подражават, нямат оправдание.

В по-леките случаи последователите на това движение просто се опитваха да наподобят външния вид на вампир — изпилваха предните си зъби, страняха от слънчевата светлина, пудреха лицата си, обличаха се в черна коприна и — разбира се — пиеха животинска кръв. Най-радикалните от псевдовампирите обаче бяха фетишизирали консумацията на кръв до мистични изменения. Движени явно от стремежа да постигнат дълголетие, те не се свеняха дори да убият човек.

— Имаш ли план как да проникнеш вътре? — попита ме Тания, когато и обясних значението на символа. — Човек не може да попадне случайно в такава бърлога.

Кимнах, без да знам дали го забеляза, вглъбен в мислите си. Беше права. Повечето клубове процедираха с членски карти за редовните посетители, а новите трябваше да бъдат препоръчани от поне трима такива. Не вярвах и тук да са направили изключение.

Отминахме и Тания зави към друга улица, но аз продължавах да изучавам сградата през рамо, докато не се скри от погледа ми.

Забелязал бях товарната рампа откъм задната и страна.

Осени ме план.