Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (3)

2

Масивна порта от ковано желязо се разтвори пред нас и пневмобилите поеха по асфалтирана алея. От двете и страни непознати за мен дървета със сивкави стволове и причудливо преплетени клони оформяха нещо подобно на зелен тунел, дълъг около двадесет метра. Алеята завърши с обширно кръгло пространство пред солидна тухлена сграда на четири етажа, обвита в бръшлян.

В центъра на кръга бе разположен фонтан с бронзова статуя на кукер в естествен ръст. Водата бликаше от две дупки в маската му, там, където би трябвало да се падат очите. По ръба на покрива на сградата бе монтиран надпис:

ПРИ КУКЕРА

Хотелски комплекс

— Не бих се сетил — подсмихнах се, докато колите заобикаляха фонтана от лявата му страна и се насочваха към местата за паркиране.

Организацията явно беше придобила това място в годините, след като я бях напуснал, защото нямах спомен да съм идвал тук преди. Харесваше ми. Настроението ми едва доловимо започваше да се покачва.

Хотелският апартамент се оказа учудващо уютен, в контраст с грубоватия външен изглед на сградата и мрачното фоайе, където един рецепционист с още помрачен вид ни даде ключовете.

— След тридесет минути се чакаме при фонтана — рече Кара Танас и хлътна в апартамента, съседен на моя.

Тясно преддверие с вграден дрешник и бяла врата на санитарен възел, ме изведе към първото от основните помещения. Мебелировката бе изчистена — ъглов диван, изящна масичка от метал и стъкло пред него. Край масичката — две табуретки, тапицирани в същите жълтеникави цветове като дивана. На стената, към която беше ориентирана по-дългата му част, мътно проблясваше черното правоъгълно око на модерна аудио-визуална уредба. До късото му рамо, непосредствено под прозореца отсреща, жужеше кубовидна хладилна витрина с наредени бутилки и плодове. В свободното пространство бяха разположени големи керамични саксии с всевъзможна зеленина. Поставих дланта си в жлеба на остъклената врата, заемаща почти цялата дясна стена, и я плъзнах встрани. Разкри се спалня, в която човек спокойно можеше да плува.

Не големината й обаче ме накара да затая дъх.

Върху безупречно опънатата завивка, с цвят на развълнувано море, бяха положени черен елек и кукерска маска.

3

Приседнах до тях и си запалих цигара.

Прокарах ръка по извитите като подкова и съединени в основата си биволски рога на маската. Звънчето, окачено с две кожени връвчици между тях, тихо пропя. Ясно различих отчупеното връхче на десния — там, където преди години, в един друг, изпълнен с опасности живот, беше минал вражески куршум.

Придърпах елека към себе си, а отдолу като змия се измъкна и протритият ми кожен колан с медните чанчета, указващи броя на хората и нехората, които съм пратил на оня свят. Докоснах ивицата разръфан плат с извезано име Ачи, разположена вляво, при сърцето. Забелязах и допълнително пришитите отстрани кожени ленти — някой си беше направил труда да разшири дрехата, за да я пригоди към сегашната ми натежала от килограмите фигура.

Някой, който недвусмислено ми показваше, че ме иска облечен така на погребалната церемония.

Станах и изтръсках стълбчето сивкава пепел в пластмасовата раковина върху нощното шкафче. Върнах се в преддверието, освободих се от ризата и спортния си черен панталон и прекрачих в банята.

Лицето в огледалото отсреща имаше хлътнали от умора очи, под които тъмнееха подпухнали торбички. Около тях добре личаха прорезите на бръчиците, оформящи ситна паяжина, изплетена от най-безмилостния тъкач — времето.

Пуснах душа. Нагласих водата на почти вряла и притворил очи, я оставих да отмие мръсотията от пътуването.

В ума ми нахлуха спомените за оня ден, когато ми дадоха кукерския елек и маската.

Бях най-младият брат, заслужил тази чест, но все пак трябваше да изчакам навършването на шестнадесетата си година, защото такава беше минималната възрастова граница.

Ритуалът по Посвещаването се бе оказал крайно болезнен.

Двадесет кукера, по десет от всяка страна, стиснали бичове от волска кожа, се опитаха да превърнат голия ми гръб в кървава картина, докато си проправях път през този коридор на страданието към очакващия ме в края му главатар.

— Облечи елека, момче! — заповяда ми Григо, щом със сетни усилия успях да се промъкна до него. — Нека попие кръвта ти в знак на това, че животът ти вече принадлежи на Братството! Сложи маската и препаши колана, на който вече пеят две звънчета! Нека враговете треперят от страх!

Както се оказа по-късно, бях единственият член на бандитската организация, пожелал да я напусне по своя воля и оставен жив.

Сега обаче, мислейки си за маската и елека, очакващи ме в спалнята, осъзнах, че в едно тъмно кътче на душата си, никога не съм преставал да бъда кукер.

4

Умората сякаш се свлече от тялото ми, оттичайки се с водата в канала. Препасан с хавлиена кърпа през кръста, излязох от банята, а облачетата пара ме последваха.

Извадих цигара от джоба на ризата си. Припалих. Грабнах бутилка бира от хладилната витрина. Капачката изсвистя, когато я развъртях — един от най-хубавите звуци, докоснали ухото ми през този очертаващ се много дълъг ден. Отпих. Пенливата хладина ме накара да се почувствам истински жив.

А още по-жив се почувствах в мига щом метнах кукерския елек на гръб. Точно както бях предположил — оказа се, че ми е по мярка.

Ангел Китанов, Ачи от Паралел, доволно се обтегна, изпука кокалчетата по гърба на дланите си и допи бутилката с бира.

Някакъв необясним импулс ме накара да бръкна в тайното джобче, пришито от вътрешната страна на привидно небрежно разпорената в единия от горните си ъгли емблема. Навремето там криех бръснарско ножче — прекрасно оръжие в умелата ръка за изненадваща атака.

Пръстите ми за малко да пропуснат хартиеното късче. Извадих го — стегнато навито на тънка тръбичка. Като нищо можеше да е забравена останка от миналия живот, но един уверен вътрешен глас ми нашепваше, че се е озовало там благодарение на онзи, който е заповядал преправянето на елека.

Григо.

Разгънах парченцето — оказа се с големината на половинка от кибритена кутия, а полупрозрачната хартия привидно беше празна. Случаен човек просто щеше да го изхвърли, без да се замисли, но аз имах едно наум. Започнах да го потривам с въртеливи движения между палеца и показалеца на дясната си ръка и зачаках. Ако предположенията ми бяха верни, на специалното мастило му трябваше известно време, за да реагира с мазнините на кожата. Не се бях излъгал — няколко минути по-късно ситно изписаните с детински разкривения почерк на Върховния главатар букви затанцуваха пред очите ми:

Нямай вяра на никого в Паралел,

мой малък приятелю!

И опази Малвина!