Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (4)

2

Музиката ме блъсна в гърдите с могъщ звуков юмрук, всепоглъщаща и неумолима. Успях да преброя към петдесет души около стълбищната площадка пред клуба, въоръжени с най-различни духови инструменти и съответстващите им тъпани, барабанчета и чинели.

Кукерските елеци се оказаха пропуск, с който бързо преминахме загражденията на Уличния патрул. Мъжете в тъмносини униформени трика бяха отцепили района, за да задържат настрана започналата да се струпва тълпа от сеирджии. Очевидно обаче не очакваха проблеми — късите им автомати на предпазител небрежно висяха по раменете им.

Никоя бандитска организация нямаше да лепне петно върху себе си, атакувайки траурна церемония.

— Пустият му Григо! — прошепнах, докато крачехме към входа на клуба. По всичко личеше, че още приживе е решил за погребението му да се говори години наред.

Минахме покрай групичка мъже, въртящи две телета на шиш над жарава, разпалена върху огромни мангали направо на улицата. Миризмата на печено месо напълни устата ми със слюнка. Миг по-късно попаднахме в центъра на шарено стълпотворение от жонгльори, яхнали кокили, акробати, премятащи се във въздуха и екзотични танцьорки в оскъдни облекла, с дайрета в ръце. Един мим, облечен като смъртта, стоеше в подножието на стълбите, а по острието на косата му играеха слънчеви зайчета.

Не по-малко екстравагантен на външен вид беше и „Едноръкия бандит“ — хазартният клуб, в който тялото щеше да бъде изнесено за поклонение. С форма на зар за игра, боядисани в яркочервено стени и разбира се, кръгли прозорци с млечнобели матирани стъкла — ориентирани като точките по страните на зара. Влизаше се откъм шестицата, през долната лява точка, представляваща отвор с размери, идентични на останалите точки-прозорци.

Провряхме се между нахъсаните музиканти. Тъпанчевите ни мембрани за малко да прокървят. Сетне бялата врата се плъзна зад нас.

3

Покритите със зелено сукно маси и игралните автомати бяха избутани към стените, за да се освободи място за огромния махагонов ковчег с отворен капак, разположен върху подиум в далечния край на залата. Нямаше цветя. Не видях дори един букет. Заподозрях и в този факт поредното шантаво желание на Григо.

Цветя и бонбони не пия!, твърде често повтаряше в ония луди години, заредили се, след като съдбата ме отведе при него.

Стенните абажури къпеха залата с ярка светлина. Между хората, струпани на групички, се стрелкаха сервитьори в бели фракове и с подноси, натежали от храна и напитки.

Обстановката почти приличаше на светски прием.

Казвам почти, защото всички игрални автомати бяха включени и явно нагласени на някакъв специален режим, та тракането, жуженето и звънтенето, излизащо от корпусите им, се омесваше във влудяващ шумов фон.

Грабнах кутийка бира и сандвич от подноса на един сервитьор. Обърнах се да подиря Кара Танас, но се озовах срещу някакъв видимо подпил мъжага. Беше на възраст около двадесет и пет, висок колкото мен. Грозен назъбен белег извиваше от лявото му слепоочие покрай окото и свършваше при ъгъла на горната му устна, придърпвайки го едновременно нагоре и встрани. За някой обикновен човечец тази картинка можеше и да има страховит ефект, ала аз не се впечатлих. Бях виждал къде-къде по-грозни гледки при пациентите с фациалис^[1]. Сигурно и той не се харесваше, защото се бе опитал да скрие дефекта с рехав мустак.

Погледът му явно започваше да губи фокус, което го накара да примижа, докато се опитваше да разчете името ми от емблемата на елека. Капчици пот покриваха бузите му, длабката под носа и челото по ръба на подстриганата му като паница черна коса. Динко, пишеше на неговата емблема. Под кафявия му елек мускулите, макар и отпуснали се от алкохола, бяха добре оформени.

Най-накрая явно успя да се справи с буквите, облиза устни с надебелял език и изфъфли:

— Ти си оня палячо, дето преди години е бил Талисман на Главния, а после се е изнизал като мишок.

Облакът, проврял се измежду редките му жълтеникави зъби, беше толкова наситен с вонята на спирт и чесън, че спокойно би тръшнал даже Белиал — легендарния архивампир.

— А ти си тоя, дето ще си изяде ташаците, ако на момента не разкара миризливата си мутра от лицето ми — рекох и се ухилих.

Състоянието му на крайно опиянение и още неотворената кутийка в десницата ми, която смятах да използвам, за да му натикам носа в мозъка, предполагаха твърде кратка схватка.

— Момчета, момчета — Кара Танас се вряза с рамо помежду ни и ни раздели. — Не е сега моментът да си мерите патките. Отнасяйте се с уважение към паметта на Главния!

После ме дръпна настрани, а дъхът му опари ухото ми:

— Кротко, док. Не се поддавай на провокации. Въобще не е толкова пиян, на колкото се прави.

— Хм — изсумтях.

Хвърлих око към Динко, придобил междувременно съвсем трезвен вид. Дори ми смигна. Смигнах му и аз, а следващите думи изрекох ухилен до уши, достатъчно силно, за да съм сигурен, че ще ме чуе:

— Разиграването на сценки нямаше да го спаси, ако наистина бях решил да му напъхам малките топчици в лайняната уста.

Чу ме. Белегът на бузата му потъмня и стана виолетов, досущ светкавица, нарисувана с детски боички.

Кара Танас ме издърпа още по-встрани.

— Някои братя не са много доволни от факта, че си се появил тук, ала знаят, че такава е била последната воля на Григо и не могат да сторят нищо.

— И с какво скромната ми особа е заслужила такава, хм, неприязън? — запитах.

Кара Танас се огледа неспокойно и каза:

— Да речем, че те смятат за заплаха. На четиридесетия ден от смъртта на Григо, по устав, трябва да се проведе Събор за избирането на нов Върховен главатар.

Опулих се. После забелязах, че Динко се приближи към кукер с черен елек и го заговори, докато ми мяташе бързи погледи. Лицето на мъжа ми се стори бегло познато. Беше на възраст около моята, с натрупани доста килца над нормата. Тройна брадичка, преливаща към космата шия; храсталак от къдрави рижи косми, наподобяващ подкова суджук, обграждащ теменна плешивина; очи, изпъкнали като на жаба… С две думи — грозна гледка.

— А тоя плондер е? — кимнах леко към него.

Кара Танас изсумтя и преглътна. Стори ми се, че едва се сдържа да не пусне храчка в краката си.

— Тоя плондер трябва да го знаеш от годините в Паралел. Лукан. Противна личност, не само на външен вид.

Прякорът му — Лукавия — говори сам по себе си. Към момента обаче е един от основните претенденти за поста на Главния.

Името отключи върволица от спомени в ума ми. И то — все неприятни. Знаех го, разбира се, просто времето се беше отнесло доста безмилостно с него, та поради тая причина първоначално не се сетих кой е.

— Ха така! Лукан се опасява, че ще се явя на Събора, за да предложа кандидатурата си?

— Не само той. Старите кучета от твоята младост постепенно се преселиха Оттатък. Сега в организацията колят и бесят тогавашните редници, повечето на възраст около теб. Не е чудно, че те приемат за нежелан конкурент.

— Но аз дори не съм член на братството.

Кара Танас се подсмихна, ала очите му останаха сериозни.

— Клетвата, която си положил, док, е за цял живот. Макар да е прецедент, че си оставен жив да напуснеш редиците ни, формално все още си кукер. Като добавиш и факта, че сегашните младоци те имат за жива легенда…

Дръпнах с показалец пръстена на бирената кутийка и отпих една здрава глътка.

— Точно от това се опасявах — изрекох, след като се оригнах. — Точно от това се опасявах.

4

Следващият половин час прекарах в механични ръкостискания, размяна на фалшиви любезности и пестеливо консумиране на бира. Усещах напрежението, витаещо наоколо, стараех се да запазя ума си бистър и се движех в комплект с Кара Танас. Мургавичкият мъж започваше да ми става все по-симпатичен. Освен това се оказа истинско хранилище на сведения и клюки за организацията.

Чаках да обявят началото на поклонението, а междувременно прехвърлях в ума си двете изречения от бележката на Григо, открита в тайното джобче на елека. Задаваха много въпроси, на които все още нямах отговори. Не се съмнявах обаче, че погребалната церемония е добра отправна точка за търсенето им.

— Моля за вашето внимание! — Властен глас, усилен от микрофон, проби глухото боботене на разговорите.

След няколко секунди остана само гръмотевичната какофония, идваща откъм игралните автомати. В същия миг обаче и тя секна. Вече не се долавяше и шумотевицата от духовите инструменти на музикантите и подвикванията на артистите навън.

Заля ни благодатна тишина.

Всички погледи се извърнаха към подиума с ковчега, до който се беше изправил мъж в черен елек, отдавна преминал годините на разцвета си. Голият му череп имаше остри форми, само един тлъст сноп посребрена коса бе пуснат да расте на воля в основата на темето му.

Знаех го добре — Ванчо, кукер от старите пушки, най-възрастния в залата. На него по право се падаше да води церемонията.

Прокашля се нервно, огъна леко стойката на микрофона, за да слезе по-близо до устата му.

— Така-а, сега ще ви призова да запазим минута мълчание за нашия брат Григо, който премина Оттатък.

Подгънах коляно, положих свитата в юмрук десница върху сърцето си и притворих очи…

5

… отново бях единадесетгодишното хлапе, успяло да унищожи с игломет двама обучени бойци от вампирски клан. Крачех между кукерите по улицата към ресторанта, в чиято лятна градина ме очакваше главатарят им Григо, за да се запознае с мен. Минах под арката от дялан червен камък, насочих се към дъното на ресторанта, воден от силната музика. И тогава го видях. Потънах в езерото на синия му поглед, влюбих се в ужасяващата му умивка, която приличаше на наредени плочки от домино…

Гласът на Ванчо проникна през облака от спомени и го разпиля.

— Можете да се изправите.

Надигнах се и отворих очи. Звънчетата по колана ми тихо пропяха.

— Моля, всички, обърнете се наляво.

Извърнахме глави в указаната посока, за да проследим как от тавана се спуска правоъгълно бяло платно. Светлините в залата угаснаха.

— Сега — обяви Ванчо, — според последната воля на Григо, ще изгледаме запис, направен в болницата малко преди смъртта му.

Чу се жужене на прожекционен апарат и бялото платно оживя.