Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (11)

2

Пушехме в пневмобила на няколко метра зад желязната порта на „При Кукера“. Бях сврял колата между дърветата от дясната страна на алеята, за да не блокира превозните средства, решили да влязат или излязат от хотелския комплекс. Макар такива през изминалия половин час да не се появиха.

Плъзгах уморени очи по странните сивкави стволове край мен и се чудех дали Тания ще успее да свърши своята част от набързо скалъпения план. Кара Танас явно усещаше напрежението ми, защото обикновената му бъбривост бе заменена от замислено подсмърчане — по-скоро тик, отколкото белег за връхлитаща го настинка.

В пакета между нас бяха останали едва четири цигари, а въздухът в купето, въпреки свалените стъкла, приличаше на тъмносива драперия, когато забелязах раздвижване по улицата.

При портата изникна малък пневмобус, върху чиято предна броня бе щамповано лого — разперена длан с нокти, издължаващи се във формата на капчици кръв. Вероятно на някоя кланица или хематологичен магазин. Лъчите на залязващото слънце танцуваха по стъклото на кабината, правейки невъзможно да се различи кой седи вътре, ала трябваше да е върколачката. Задачата и бе да осигури подобно превозно средство. В следващия момент вратата откъм шофьора се отвори и наистина се показа главата на Тания.

Представил я бях на Кара Танас просто като приятелка, дошла от Кръстовище да ми помогне, без да навлизам в други подробности. Спестих му информацията, че водачите на вълците Рутгер и Волфганг също са в течение на действията ни. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре за него.

Изскочих от пневмобила, махайки на Тания да се приближи към нас.

— Представяш ли си, взе ме за проститутка — ухили се тя, докато прехвърляхме отпуснатото тяло на един облечен в сив гащеризон дребничък мъж от пневмобуса в багажника на нашата кола. После престорено се нацупи: — Приличам ли на проститутка?

— Разбира се, че не приличаш — избухнах в нервен смях, — но сигурно целта е била такава — да го примамиш. Надявам се, че не си го убила.

— Ще оцелее с цената на хубаво главоболие. Заговорих го на служебния паркинг пред „Хе-Магнифико“, верига популярни хематологични магазини тук, в Паралел, и лесно го убедих да ме качи. До началото на нощната смяна имал един час за убиване и се зарадва на компанията ми. Искал да си прекара, чакай… как се изрази… интересно. Представяш ли си? Интересно! Тупнах го зад врата, щом се отдалечихме от паркинга, и му осигурих интересно преживяване, ха-ха.

— Справила си се отлично — смигнах й, — макар че интересното му преживяване ще се състои в проспиване на най-интересната част.

3

Товарната рампа се охраняваше точно както бях предположил, ала горилата, щръкнала зад металната решетка откъм вътрешния й край, не успя да ме впечатли. Точно обратното — лицето с четвъртита челюст и силно развити дъвкателни мускули на заклет месоядец, малките черни оченца и носът, чупен поне хиляда пъти, създаваха такова усещане за липса на интелект, че заликувах наум, предчувствайки как нещата започват да се нареждат.

— Не очакваме доставка тая вечер — изръмжа приматът, когато подвикнах да ми отвори.

— Сигурен ли си, приятелю? — ухилих се, протягайки ръка през страничното стъкло. Бях дегизиран в гащеризона на несполучилия любовник от „Хе-Магнифико“ и размахвах измачкан пътен лист, открит на пода в кабината на пневмобуса. — Хартийката, дето я виждаш, друго казва. Поръчката е експресна, направена е от господин Нивън преди половин час. Искаш ли да го извикаш, докато не съм започнал да свалям контейнерите, та да разрешим обърквацията?

Към края на тирадата си вече почти крещях — исках да демонстрирам увереност, а и да предупредя Кара Танас и Тания, свили се отзад в хладилното отделение на пневмобуса.

Наместих сивата шапка с логото с разперената длан и капчиците кръв върху главата си и зачаках. Блъфирах. Надявах се, че респектът към шефа му е твърде голям, за да си позволи да го занимава, преди да съм разтоварил стоката. Надявах се също така да е твърде тъп, за да си направи труда да провери документите ми. И най-вече — надявах се Нивън, научил за провалената акция при вилата на Малвина, да не бе изневерил на навика си да прекарва вечерите в клуба.

Защото имах да му задавам доста въпроси. И очаквах доста отговори, преди да го пратя в преизподнята.

Горилата изсумтя, помота се няколко секунди с цел да си придаде важност, но в крайна сметка натисна едно копче. Чу се глухо жужене, металната решетка започна да се приплъзва встрани.

Подкарах към складовото помещение на клуба.

Даже започнах да си подсвирквам весела мелодия.

4

Крачех в сумрачния коридор, а мъхестата подова настилка с цвят на засъхнала кръв заглушаваше шума от стъпките ми.

Гардът от рампата беше обяснил, че личните покои на Нивън се намират в дъното на приземния етаж, зает изцяло от помещения за охраната. В момента обаче, освен шефа му, който си отдъхвал след напрегнатия ден, на етажа били останали само двама бойци. Целият личен състав бил разпратен по задачи из града, покрай неуспялата атака срещу щерката на Григо.

Трябваше да му се признае, че макар и тъп, горилоподобният охранител се бе оказал изключително корав тип — въобще не се стресна от дулата на Кара Танас и Тания, изникнали през разтворената задна врата на пневмобуса, където го бях завел уж да провери поръчката и да разпише документите ми. Вероятно беше започнал да подозира нещо нередно, защото в мига щом видя съучастниците ми, почти ме уби с лакътя си. Само инстинктивното странично извъртане и навеждане на брадичката надолу спаси гръкляна ми от премазване. Сега усещах едната половина на долната си челюст надута и болезнена, ала все пак можех да я движа, което означаваше, че съм се разминал без счупване.

В края на краищата върколачката успя да овладее ситуацията по възможно най-добрия начин. С мълниеносно движение заби дръжката на пистолета си в слънчевия сплит на гарда и го извади от строя.

После ми бяха необходими около десет минути и две раздробени коленни капачки, за да прекърша волята му.

Пропя като славей.

Рано или късно всички пропиват.

Точно според указанията на гарда коридорът направи десен завой и свърши пред кремава на цвят врата. Прекрачих обратно зад ъгъла и размахах присвит като за стрелба показалец на десницата си към Кара Танас, останал в далечния край на правата отсечка. Дребничкият мъж кимна в знак, че ме е разбрал — трябваше да се погрижи за двамата охранители, които със сигурност щяха да се раздвижат, ако се вдигнеше шум. Тания беше останала в пневмобуса, за да осигури бързото ни изтегляне, в случай че ситуацията се обърка.

Върнах се пред вратата и доближих ухо, но не долових никакви звуци отвътре. Сложих кукерската маска върху лицето си, после измъкнах пистолета с конвенционални патрони. Иглометът трудно щеше да извади от строя обикновен човек, макар и подражател на кръволоците. И разбира се, винаги можеше да влезе в употреба за разпита по-късно.

Бях заменил гащеризона на шофьора от хематологичния магазин с дрехите на кукерски брат. Звънчетата по мен обаче мълчаха — още преди началото на акцията, по навик от бандитските години, бях увил езичетата им с топченца памук, за да не издават придвижването ми.

Натиснах внимателно дръжката с лявата си ръка.

Вратата се оказа заключена.

Със сигурност щеше да се вдигне доста шум.

5

Вратата изпука под ритника ми. Дадох и втори тласък, вече с цяло тяло, и се озовах в голо помещение, заето от вграден в пода басейн с диаметър около три метра. Мъжът, потопен в него, дори не направи опит да хване пистолета, положен върху облицовката от морскозелен теракот край десния му лакът, просто разтвори уста в широка усмивка. Ефектът беше умопомрачителен — бялото на изпилените му зъби и на веселите му очи зловещо се открои на фона на тъмнокафеникавата кръв, слепила косите върху главата му, покрила откритите части на торса му и изпълнила басейна. На къси куки, забити в тавана над него, висеше грозд от десетина голи тела (човешки — осъзнах с миг закъснение); от множеството разрези по тях продължаваха да се процеждат гъсти ивички, превръщаха се в тежки капки, които шляпаха в басейна отдолу с влудяваща липса на какъвто и да било синхрон. В ноздрите ме блъсна непогрешимата металическа миризма и с мъка се сдържах да не повърна.

А уж бях видял всичко в дългогодишната си лекарска практика.

— Черен елек, поласкан съм — проговори мъжът, гласът излезе от гърлото му като дрезгав шепот. — Макар да не си ми познат. Сигурно си брат от друг Полис. Е, здравей, кукер, бързо ме откри. Ти стоиш зад провалената ни акция, нали? И си дошъл за отговори…

— Много си досетлив, Нивън — успях да се овладея с няколко дълбоки преглъщания. — Колкото по-лесно ги получа, толкова по-голяма милост ще проявя.

В коридора зад нас се чу поредица от глухи припуквания. Предположих, че Кара Танас се е заел да разчисти терена.

— Не искам милост, очаквах те — рече псевдовампирът. Прочетох в очите му, че също се е досетил за значението на звуците. — Теб или пратеник на онези, дето ми поставиха задачата да отвлека дъщерята на покойния ви главатар. Изрично ми беше обяснено какво ще стане, в случай че прецакам нещата. Тази вечер разкарах повечето момчета. Дадох им най-различни задачи и впрегнах цялата си изобретателност, за да не заподозрат нещо. Не исках да са тук, нямаше нужда от още безсмислена смърт.

— Ето това — усетих надигащия се в гърдите ми гняв, докато кимах с глава към окачените по куките тела, но без дори за миг да го изпускам от прицела си, — ето това е безсмислена смърт…

— Напротив — прекъсна ме Нивън с рязък тон. — Никоя смърт, използвана в търсене на отговори, не е безсмислена. През цялото си съзнателно съществуване съм преследвал една цел — намирането на формулата на вечния живот. Доста убийства извърших, трябва да си призная, но макар да не постигнах нищо, други ще дойдат след мен, за да продължат делото ми. А в това има смисъл! Ти самият в момента търсиш своите отговори и не сееш ли смърт, докато го правиш, мм?

— Остави тези фанатични брътвежи — изръмжах. — Искам имена! Кой ти даде поръчката за отвличането на Малвина?

— Мислиш ли, че човек, вече надникнал под качулката на смъртта, изпитва страх, а, кукер? — разсмя се Нивън. Смехът му бързо се превърна в мъчителна лаеща кашлица.

— Мога да те убия много бавно — озъбих се в отговор. — По трудния или по лесния начин, все ще науча имената. Ти избираш.

Усмивката изчезна от окървавеното му лице, ала очите му продължаваха весело да блестят.

— Знаеш, че няма как да ти предам поръчителя. Доста лоши неща съм извършил през годините, ала спазвам Кодекса на честта. Не ме е страх и от смъртта, ракът яде гърлото ми повече от половин година и уви, с твоя или без твоя помощ — пътник съм. Все пак, симпатичен си ми, кукер, и ще ти кажа — търси отговорите не другаде, а при дъщерята на покойния ви главатар — Малвина.

След тези думи устата му отново се разтегли в усмивка, откривайки зловещо изпилените предни зъби. Секунда по-късно десницата му се сви около дръжката на пистолета, оставен върху теракотения ръб на басейна.

— Не си го и помисляй! — изревах. — Държа те на мушка!

— Глупав кукер — изхъхри Нивън и навря дулото в гърлото си.