Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Многополисна общност (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2022)

Издание:

Автор: Димитър Цолов-Доктора

Заглавие: Проклятието на Белиал

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: GAIANA Book&Art Studio

Редактор: Кети Илиева

Художник: Емилия Богданова

Художник на илюстрациите: Емилия Богданова

ISBN: 978-619-7354-32-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3005

История

  1. — Добавяне

Глава XVI
Аз пак съм тук!

1

За разлика от идването ми с Малвина, вратата на Храма на Шепота остана дълго затворена, макар че упорито блъсках по нея. Тъкмо когато посягах да дам начало на поредната серия барабанни тремола с кокалчетата на десницата си, сумрачният правоъгълник зейна все така безшумно, а в него се показа татуираната физиономия на послушника, приел ни предния път. Сега обаче изражението му остана съвършено сериозно, макар и да не отрони дума точно както тогава.

— Дошъл съм… — изграчих с пресъхнал глас, щом тишината започна да тежи във въздуха, но младежът ме прекъсна с меко докосване по подпряната ми на вратата ръка и кимна с глава да го последвам.

Свих рамене, учуден от тази странна покана.

Заредиха се познатите коридори с килимите, заглушаващи шума от стъпките, с пъстрите гоблени по стените и дискретната музика, носеща се между тях. Стигнахме до овалната ниша, послушникът отметна златистата драперия и се озовахме в помещението, приличащо на будоар на луксозна жрица на любовта.

Поредното усещане за deja-vu.

— Честно да си призная, господине, не смятах, че пътищата ни ще се пресекат отново — изписка Шептящия, докато се намествах върху табуретката, а послушникът се оттегляше с мълчалив поклон зад мен — но след като ви виждам жив и явно в цветущо здраве, съм доволен, че ще мога да заработя съвестно хонорара си.

Масивното му туловище се разтресе от тих смях, а учудването ми се засили още повече. Тъкмо бях прехвърлял в ума си думи, с които да го помоля за някаква информация, при все че не съм платежоспособен. Въобще не смятах дребните банкноти, шумолящи в джоба на шлифера ми.

— И да се разберем отсега — продължи Шептящия, когато кикотещият пристъп премина, — случилото се на стълбите на Храма преди, хм, петнадесет дни не се е случило. Излишно е да издребняваме за някакви си два-три метра, нали така… Представяте ли си какво ще стане, ако в Паралел се разнесе мълвата, че не сме успели да осигурим надеждно Убежище? Разбира се, ако бяхме идентифицирали нападателите ви, нещата щяха да стоят по друг начин, пневмобилите им обаче бяха без опознавателни…

— Считайте, че въпросът е уреден — прекъснах и без това накъсаната му тирада. — Споменахте за някакъв хонорар?

Долових обзелото го облекчение.

— Точно така, господине, точно така — широко се усмихна домакинът ми. — Малко след като младата ви спътница потърси защита при нас, а вие бяхте отвлечен от неизвестните нападатели, пред скромната ни обител се появи една, хм, твърде напориста особа от женски пол. Кожени дрехи, покрити със засъхнала кръв, пепелявосива коса и език, достоен за докер от пристанището.

— Тания — казах.

— Именно! — възкликна Шептящия.

Този път разказът му потече доста по-плавно.

А аз се заслушах и проклех факта, че в момента нямам под ръка една добре натъпкана с възможно най-лютия тютюн цигара.

2

— Жив си, значи — измърмори Тания и се отмести от вратата на хотелската стая, за да ме пропусне вътре.

— Май не си доволна, че ме виждаш — отвърнах.

Почувствах се глупаво. Та нали именно тя, въпреки раната, получена от Кара Танас, се бе върнала до храма.

Според разказа на Шептящия, върколачката почти насила нахлула в обителта малко след като младата ми спътница се подслонила там. Отвела я, и в това, разбира се, нямало никакъв проблем, защото момичето изрично потвърдило, че я познава и е съгласно да тръгне с нея. Тания обяснила на брата, че рано или късно ще се появя при него с въпроси, след което набутала пачка полкредити в ръцете му. Срещу тях той трябвало да ми предаде къде да я търся. Шептящия се опитал да обясни, че нямат подобна практика, но върколачката била непреклонна и даже си позволила да използва изрази, в които се долавяла явна заплаха. Накрая братът все пак приел — съвестта му не позволила да отклони толкова настоятелна молба. Според мен и сумата, дадена му от Тания, трябва да е била внушителна, защото лесно успях да се сдобия с ново диктофонче, съдържащо записа, извлечен от Малвина, след като споменах, че съм унищожил първото на стълбите. На изпроводяк Шептящия сякаш между другото бе вметнал и за нездравия интерес към момичето, проявен от лица, гравитиращи около разни престъпни структури, часове след като то напуснало Храма. Под присвития ми поглед обаче побърза да ме увери, че са успели да отбият всички въпроси, и звучеше искрено…

А фактът, че Тания продължаваше да ме чака във вълчата бърлога точно както му бе предала, потвърждаваше казаното от него.

— Ами — реших да изтъкна тези факти, но се сблъскахме в тясното антре. Върколачката внезапно беше спряла. Обърна се към мен, очите й мътно блеснаха в сумрачното помещение.

— Глупак — почти изсъска през ядно свитите си зъби, — това бяха най-тежките две седмици в живота ми!

След което се метна на врата ми, а аз забих гръб в гардероба зад мен. Устните й бързо откриха моите и сломиха съпротивата им. Обгърна ме забравена сладост, която почти веднага се спусна надолу към слабините.

Изведнъж пред очите ми се появи образът на Шели. В гърлото ми се надигнаха звуци на протест, понечих да отблъсна върколачката, но в следващия миг осъзнах, че покойната ми съпруга едва ли би желала да се обрека на целомъдрие до края на дните си.

Не искам да се оправдавам — вярно, от смъртта й не бяха минали даже два месеца, но онова лутане в сивотата, след като Динко ме преби, по някакъв начин успя да ме промени. Знаех, че нямаме време за губене, щом сме дошли на този свят. Както се казваше в едно стихче, което знаех още от дете: ех, животът тъй е кратъкмигнеш тук и… си оттатък

Но не искам и да ме смятате за студенокръвно влечуго. Усещах, че чувствата на Тания са дълбоки, усещах също, че в сърцето ми вече е освободено кътче за нея, без това да накърни чистата ми любов към Шели…

— Кхъ-кхъ — насила се прокашля някой наблизо и ние рязко отдръпнахме тела, като да се бяхме опарили.

Малвина бе застанала при вътрешния отвор на антрето и се подхилкваше.

— Не казвай нищо — заплаших я с изпънат показалец, но думите ми се сляха с нейните, изречени през кикот:

— Да-а, страхотна двойка сте.

3

В бандитските среди на Полис Паралел вече се бе разнесла мълвата, без съмнение пусната от Лукан Лукавия, че аз и Кара Танас сме организирали отвличането на Малвина. Най-вероятно заради пари. Не можех да не се възхитя на гениалната простота на този слух — обясняваше внезапното изчезване на тримата и звучеше достоверно, защото отчасти беше самата истина. Само дето, ако мога да перифразирам оная стара поговорка — поръчителите на отвличането викаха: дръжте поръчителите на отвличането!

В началото братството се бе раздвижило подобно на разбунено гнездо на стършели, но с течение на времето нещата бяха започнали да затихват. Все по-често се прокрадваше мнението, че щом не сме поискали откуп за момичето, явно сме получили онова, което сме търсили, и то вече не е между живите.

Да организирам среща с Ванчо, временно застанал начело на Кукерите в Паралел, се оказа не толкова трудна задача и все пак осъществяването й отне половин седмица. Трябваше да изуча навиците му и да установя как да се добера до него, за да поговорим насаме.

Дегизировката на клошар ми свърши отлична работа в обикалянето из квартала му, а в лицето на Тания получих превъзходен помощник, който да следи стария кукер, когато се налагаше да се оттеглям за кратки почивки в хотела, където държахме скрита и Малвина.

През изминалите дни с върколачката бяхме постигнали мълчаливо споразумение да не отваряме дума за онова, което се бе случило между нас.

Смътно си спомнях, че Ванчо е човек със скромни потребности. Не знаех да е залитал към чашката, наркотиците или леките жени. Сега — в залеза на живота му — като че нищо не се бе променило. Бях научил, че от години е вдовец и този факт, извън всякаква логика, ме накара още повече да одобря избора си.

Бързо открихме константата в дневния му режим — където и да го водеха делата на братството, в шестнадесет следобед, като по часовник, Ванчо се връщаше в своя квартал, влизаше в едно уютно наглед бистро и сядаше на маса, със сигурност резервирана за него, защото по това време винаги беше свободна. Изпиваше в усамотение чашка кафе, приготвено в джезве, и похапваше парче баница, докато гардовете му го наблюдаваха и пушеха, застанали на отсрещния тротоар.

Бас хващах, че преди да оглави организацията до Събора, на който щяха да изберат новия водач, Ванчо не се е придвижвал с охрана. Охраната му и към настоящия момент имаше по-скоро представителна функция — обикновена демонстрация на сила от страна на братството. Между големите бандитски групировки на територията на Полиса от доста време съществуваше примирие, а смъртта на Ванчо едва ли би уязвила и пренаредила драстично йерархията на Кукерите — всички знаеха, че важните фигури сред тях са съвсем други.

Такива мисли се въртяха в главата ми, докато се клатушках по тротоара към групичката пушещи гардове. Не очаквах да са бдителни, но нямаше как да вляза незабелязан в бистрото и трябваше да разиграя весела сценка.

Предварително се бях нажабурил хубаво с долнопробна ракия, а част от нея бях разлял по дрехите си. Върху лицето ми се чернееха няколко слоя вакса за обувки, размазани с вода, на главата ми се мъдреше проскубана сива перука с кичури, слепени от гел.

Рискът да ме познаят бе пренебрежимо малък.

— Дайте нефто на бедния фкитник — изфъфлих, умишлено блъскайки се в най-крайния гард — мъж на средна възраст, с кафяв елек на гърба.

Цветът на лицето му бе близък до тоя на кожената му дреха, но с един наслагващ се пепелявосив нюанс около устните и ноздрите му, загатващ за страстен любител на цигарите. И наистина, макар да се опрях в тялото му за кратък миг, усетих, че цялото е просмукано от тежката миризма на тютюн.

— Внимавай къде ходиш, бе — избута ме той към улицата, ала без излишна злоба. Дори след секунда метна в краката ми няколко монети, с което предизвика смеха на останалите.

Паднах на лакти с навирен задник и започнах да събирам разпилелите се метални кръгчета, а смехът на гардовете стана още по-оглушителен.

— Благодаря фи, любефни гофподине — не спирах да мърморя, докато се отдалечавах заднешком към тротоара, на който се намираше бистрото.

Щом докоснах бордюра с подметки, тръгнах да се изправям, като се постарах това да ми отнеме известни усилия. Надявах се, че съм привлякъл вниманието на Ванчо, чиято маса гледаше към улицата. Вече с по-стегната крачка, преди гардовете да зацепят какво се случва, се насочих към вратата на бистрото, отворих я и се шмугнах вътре.

Доближих масата на стария кукер, протегнах шепа към него и гласно изрекох:

— Дайте нещо на бедния скитник.

После бързо прошепнах, макар съседните маси в момента да бяха празни:

— Имам информация за Малвина.

Оставих Ванчо да познае любимата на Григо сребърна верига с лазурита в разтворената ми длан, после я свих и мушнах в джоба на шлифера. С другата си ръка метнах хартиено късче към него, а той успя да го улови още във въздуха. Явно въпреки годините бе запазил рефлексите си.

Вратата на бистрото се отвори и вътре влетяха запъхтените гардове.

Затаих дъх, макар привидно да бях отпуснал тялото си.

Това беше критичният момент, от който зависеше успеха на целия набързо скалъпен план.

— Всичко е наред — обърна се към тях Ванчо, после сръбна глътка кафе. — Човекът просто ми поиска пари. Изведете го навън и му дайте няколко банкноти.

4

— Какъв беше тоя цирк преди малко? — запита старият кукер, докато тежко присядаше на стола от другата страна на масата.

Сервитьорът, съпроводил го до сбутаното навътре в ресторанта сепаре, остави лист-меню пред него и се отдалечи.

Бях наблюдавал улицата в едно от огледалата, висящи по стените, и видях как Ванчо слезе от пневмотакси. Според инструкциите в бележката, която му подхвърлих, трябваше да се отърве от охраната си, преди да дойде на срещата.

— Мислех, че ще оцениш актьорския ми талант — ухилих се глупаво.

— Актьорски талант, пфу! — тръсна глава Ванчо, а белият кичур, увиснал на темето му, подскочи като опашка на дребен хищник. — От известно време ме следиш, нали, мм? Не съм толкова изкуфял, за колкото ме смяташ! Разпознах те преди два дни и вече обмислях кога да те сграбча за мазния шлифер, но ти ме изпревари.

Отпих глътка бира, за да прикрия изненадата си.

— Бира и за мен — подвикна Ванчо към приближилия се сервитьор.

— Цигара? — издърпах една папироса от пакета „Черен трол“ и я лапнах.

— Давай — посегна с възлести пръсти старият кукер. — От петнадесет години не съм се мърсил с тези лайна, но подозирам, че ще имам нужда да припаля след онова, което ще чуя.

Запушихме и известно време се наблюдавахме, без да отроним дума, през сивкавите спирали на тютюневия дим.

Сервитьорът се появи и остави запотена халба на масата, а ние продължихме да мълчим.

Когато огънчето, достигнало филтъра, жилна връхчетата на пръстите ми, рекох:

— Искам да те питам нещо. Защо ме остави да се размотавам, нали според всички в Паралел аз съм отвлякъл Малвина?

Ванчо ме изучаваше, почти притворил воднистите си очи. Може да се дължеше и на цигарата, но лицето му бе придобило болнав жълтеникав оттенък. Изведнъж осъзнах колко стар и уморен е човекът срещу мен.

— Аз не мисля като всички в Паралел, момче — отвърна ми най-накрая и натисна фаса си в пепелника. — Дори за миг не ми е хрумвало, че имаш нещо общо с нападението срещу Малвина. Не и ти. Не и когато знам каква беше връзката ви с Григо.

Направи пауза и се пресегна към пакета с цигари на масата.

— Странна работа — каза, докато въртеше разпалената пръчица между пръстите си. — Все едно не съм ги отказвал…

Изкашля се леко, сякаш насила, после продължи:

— Когато се появи преди няколко дни, се направих, че не те забелязвам. Усетих, че ти самият искаш така. Знаех, че ще получа отговори, но — признавам си — поигра си с търпението ми. Е, кажи ми, момче, добре ли е Малвина?