Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (5)

2

Прощалната вечеря постепенно загубваше тъжния си облик.

Кукерите методично почнаха да се отрязват в комплект с придружаващите ги дами.

Възгласи, ругатни, тостове, изревавани къде по-членоразделно, къде с комично фъфлене, неприличен женски кикот, дрънчене на чаши и прибори… Картинката със сигурност щеше да се хареса на главния виновник, ако, разбира се, все още беше жив.

Кара Танас вече хълцаше юнашки и през минута изтезаваше лявото ми рамо с космата лапа, което в просълзените му от спирта очи вероятно минаваше за приятелско потупване.

Моите очи обаче бяха заети да хвърлят дискретни погледи към централната маса, където, сред шепата стари кримки, начело с Ванчо, седеше и обектът на интереса ми.

Момичето бе на видима възраст около петнадесет, макар, докато все още можеше да говори, Кара Танас да ми бе обяснил, че всъщност скоро е навършило пълнолетие.

— Малвина — рече ми, когато случайно улови посоката на един от погледите ми. — Доколкото знам, Григо я е видял за първи път преди три години. Имал краткотрайна забежка с майка и в Полис Централ, където го отвели дела на организацията, малко преди куршумът да раздроби гръбнака му и да го прикове към количката. После изгубили връзка. Жената никога не го е търсила, отгледала дъщеря си сама, а едва преди да умре, й разкрила кой всъщност е баща й. Малката избягала от приюта, дето я настанили, метнала се на първия пневмобус за Паралел и това е…

Приличаше на кукла от порцелан — лицето и имаше нездравата бледост на вампир. Русата и, с почти платинени оттенъци коса се спускаше право надолу към грациозно издължената шия. Над лявото слепоочие бе хваната с масивна сребърна фиба, представляваща паяк, разперил крака. Невъзможно сините й очи обаче бяха оня белег, който не оставяше място за съмнение относно бащинството на Григо.

3

Изправен над писоара в мъжката тоалетна се облекчавах и пръхтях, примижал от удоволствие. Бирата е изборът ми за напитка, когато искам да запазя читаво съзнанието си по време на алкохолни вакханалии като тазвечершната, но има един доста неприятен страничен ефект. Както се казва две хубави не може…

С периферията на погледа си улових, че вратата се отваря, а покрай влезлия нахлу и гълчавата от залата, в която трезвите като мен хора вероятно вече се брояха на пръстите на едната ръка.

Прекрачилото навътре момиче обаче също фигурираше сред тази скромна бройка.

Оправих панталона си и се насочих към умивалника.

— Мисля, че сте сбъркали помещението, млада госпожице — наложих си да запазя спокойствие, макар ръцете ми, опънати под струята вода, издайнически да потрепнаха.

— Кога смятахте да се свържете с мен? — пропусна забележката ми Малвина и се облегна на стената.

— Познаваме ли се? — контрирах въпроса с въпрос.

— Слушайте какво ще ви кажа, Ангел или Арчибалд, както предпочитате. Нямаше да съм истинско дете на Григо, ако за трите години, прекарани с него, не се бях научила да забелязвам кога към особата ми проявяват нездрав интерес.

Ухилих се и приближих длани към сушилния апарат. Бръмченето му съвпадна с думите ми.

— След като се разбра, че знаете кой съм, хайде да преминем на ти. Още веднъж, моите съболезнования, Малвина. Сега, вече загърбили официалностите, нека си изясним следното — няма как да си толкова добра. Фактът, че си ме забелязала, означава едно — проявата на нездрав интерес е била взаимна. Това пък логично води след себе си извода, че Главния ти е разказал за мен. А тъй като Григо никога не си отваря устата нахалост, е близко до ума, че преди да умре ми е отредил някаква роля тук, в Паралел. Опасявам се, не на статист… И все пак, поздравления — добре са те обучили, с нищо не се издаде по време на вечерята.

Тънка усмивка огъна ъгълчетата на устните й.

— Не се церемониш, док, харесваш ми. Точно такъв те описваше татко. В последните месеци наистина много ми говореше за теб. Предполагам, не си забравил къде се намира крайградската му вила. Когато успееш да прибереш приятеля си в хотела, ела там.

Обърна се, без да изчака отговора ми.

Истинска дъщеря на баща си.

4

В първия момент реших, че звуците идват от пияна жена, изпразваща стомаха си. Когато обаче свих зад ъгъла и се озовах във фоайето, отделящо коридора със санитарните помещения от остъклената вътрешна врата на залата с кукерите, разбрах, че съм се заблудил.

Пространството беше обособено като кът за отмора. Ниски миндери, опрени до стените, шарени чергици, възглавнички, ковьори, кръгли дървени масички, стъклени търбуси и маркучи на наргилета, пликчета с мундщуци за еднократна употреба, пакети с тютюн и халюциногенни треви, керамични пепелници.

Гледката на преплелите се върху един от миндерите тела ме закова на място.

Писъците излизаха приглушени от устата на Малвина заради ръката на кукера, поставена върху нея.

— Не се впрягай, малката — гърлено и накъсано ръмжеше мъжът, докато се опитваше да сломи съпротивата й, — така или иначе… старецът ти вече… не може да те спаси… въпрос само на време, е да го направим, защо да отлагаме.

Другата му ръка придърпваше нагоре черната и рокля, разкривайки тънки бедра, обути в чорапи с телесен цвят. Русите коси на Малвина, доскоро съвършено прави, бяха усукани на масури и разпилени около лицето й като гърчещите се змии по главата на Медуза Горгона. Очите й, изцъклени с луд стъклен блясък, заплашваха да хвръкнат от орбитите. На пода, до един от пепелниците, видях да проблясва сребърната й фиба-паяк.

Пред погледа ми падна пурпурна пелена. Стрелнах се към мъжа и вкопчих пръсти в рамото му. Усетих как изохка, когато размачках мускули и сухожилия. Още преди да го извъртя докрай с лице към мен, го бях разпознал по кафявия елек и прическата тип паница.

Динко. Без съмнение, порядъчно наквасен.

Ушите ми продължаваха да улавят хълцанията и хлипането на Малвина, но звуците бяха странно далечни, като да идваха през течаща вода. В този миг не съществуваше нищо друго извън мен и насилника. Единственото, което исках, е да го убия.

Изправих го и забих чело в носа му. Чу се хрущене. Очите му затанцуваха в различни посоки, загубили синхрон. Рукналите от тях сълзи се смесиха с яркочервената кръв и белезникавите повлякла на сополи и лиги. Отблъснах го от себе си.

Върхът на кожения ми ботуш, подсилен с метална пластина, се вряза в чатала му. Динко падна на пода, а от устата му блъвна вонящ фонтан. Клекнах, стиснах кичур сплъстена коса и заблъсках главата му в повръщаното.

— Сега… искаш ли… да си… изядеш… ташаците… а… копеленце…

Усетих нечия ръка да пада върху рамото ми и едва се сдържах да не я строша.

— Стига! — Тихият глас на Малвина някак си успя да проникне през тъпите звуци от удрящата се в бълвоча глава. — Стига, док!

Пурпурната пелена започна да се отдръпва от очите ми.