Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (2)

1

Двете крила на остъклената врата се плъзнаха встрани и затракаха със звук, наподобяващ този, който издава опашката на гърмяща змия. Може би нещо в механизма им беше на път да се повреди, но не разсъждавах дълго върху това, защото вниманието ми бе привлечено от появилата се между тях жена.

Въпреки нощницата и висящите от ръцете и прозрачни маркучета тя заслиза с уверени крачки по стълбите на портала. Лъчите от издигащото се утринно слънце пробиха короните на дърветата в болничния парк и превърнаха тъмнорусата и къдрава коса в раздухана жарава. Красотата й ме накара да замижа. Със свито сърце зачаках мехурите от острото изгаряне да разцъфнат върху откритите части на тялото и, но нищо подобно не се случи.

— Шели… — Дрезгав грак се надигна в пресъхналото ми гърло. — Шели, любов моя…

Не вярвах, че жената може да ме чуе от това разстояние, ала в същия миг погледът й ме улови, усмивка огря лицето й и смекчи леко ъгловатите му аристократични черти, в които се долавяше генетичното наследство на расата й.

— Арчи! — Викът, звъннал като разлюлени от вятъра сребърни камбанки, нахлу в ушите ми. — Арчи, ела да те прегърна!

Надупчените й от иглите ръце, и всъщност единственото доказателство, че любимата ми е прекарала последните няколко дни в болница, се разпериха като криле на птица. Руменината, избила върху бледите й поначало страни, въобще не загатваше за каквото и да било страдание.

— Шели… — успях да промълвя. — Шели, ти си оздравяла…

Пристъпих нерешително напред, а посред тревожното очакване слънцето да започне болезнено да я жигосва, се прокрадна крехка надежда, че всичко е било само сън.

Онзи гнусен вампир не я е отвличал.

След което не я е захвърлил, изцедена почти до капка, край ръба на пропастта, наречена Смърт.

Всяка изминала секунда засилваше увереността ми, че присъдата на дневната светлина е избегната.

Усмивката й се разтегли още повече, докато ускорявахме ход един към друг.

Сърцето ми се опита да пробие гръдния кош, когато най-накрая се вкопчихме в прегръдка. Устните ми подириха нейните, но те се разтвориха и откриха нещо удивително наподобяващо игленик, само че иглите бяха с обърнати навън остри връхчета. Съществото, защото това вече не беше моята Шели, изсъска, лъхна ме трупно зловоние. Очите му се издължиха и свиха до рубинени цепки. Болка възпламени шията ми, щом всичките тези зъби-остриета се загнездиха в нея.

Светлината стана още по-ярка.

Разнесе се досаден жужащ звук…

2

След няколко секунди, и навярно подир десетки удари на бясно подскачащото ми сърце, установих, че се намирам в кабинета си у дома. Явно бях задрямал в любимото кресло, а четивото ми — едно доста дебело томче с исторически бележки върху формирането на Многополисната Общност — се търкаляше в краката ми.

Въздухът беше пропит от уханията на препълнения с фасове пепелник и почти изпразнената чаша с уиски, оставени на писалището пред мен.

При нормални обстоятелства сигурно щях да съм развеселен от факта, че съм придобил маниерите на не дотам улегнал пенсионер, ала през изминалия месец и половина нищо в живота ми не беше протекло нормално.

Изгубих съпругата си, случайно оказала се в епицентъра на бандитски конфликт, очаквах решението на Етичната комисия относно бъдещето ми като хирург в Клиниката за митологични създания в Полис Кръстовище, защото волно или неволно, докато се опитвах да спася Шели, бях потъпкал Хуманната клетва, отнемайки живот.

Сънят, в който, почти като в реалността, всичко се увенчава със зловещ край и който напоследък доста често ме спохождаше, започна да избледнява в изтерзания ми ум.

Досадният жужащ звук обаче остана.

Трябваше ми още малко време, за да осъзная, че някой здраво се е облегнал на звънеца на входната врата.

— Идвам! Идвааам! Не съм глух! — успях да извикам измежду тежките пристъпи на тютюнджийска кашлица, докато прекосявах антрето.

Пътьом сритах към стената безразборно нахвърляните по мраморната настилка дрехи и бельо. Едно ще ви кажа — чисто емпирично установих, че домът на прясно овдовелия мъж за броени дни се превръща в квартира на застарял ерген. Отворих с рязък замах и изобразих на лицето си най-ужасяващата гримаса, за която се сетих. Досадникът горещо щеше да се разкайва, че е смутил покоя на един… на един, хм…

Гледката на кукера, изправил се на площадката, невъзмутим като бронзова статуя, секна объркания поток на мислите ми. Черните му очи по някакъв начин успяваха хем да ме гледат, хем неутрално да минават през мен, клепачите му, обточени с дълги ресни, не мигаха. Беше обръснал черепа си до кожа, само един кестеняв кичур висеше в средата на челото му. Плъзнах поглед по мускулестото тяло, облечено в къс елек с обърната навън бяла козина, и го спрях върху окачената на колана му зъбата кожена маска. Още не беше заслужил да й поставят рога, а и червените символи покрай дупките за очите уточняваха, че това наистина е млад брат, заемащ най-ниските стъпала на организационната йерархия. Нямаше и извезано име върху емблемата на елека от лявата страна на гърдите му.

Започнах да се окопитвам.

— Да не си сбъркал адреса, синко?

В мига, в който отворих уста, изпитах убеждението, че дъхът ми може да повали възрастен кентавър. Кукерът обаче не трепна. Не показа и раздразнение от снизходителното ми обръщение.

— Доктор Арчибалд Кимерия — насече думите по войнишки маниер.

— И Ачи става, момче — уморено въздъхнах. — Предполагам, знаеш истинското ми име.

Самият аз в един друг живот бях членувал в тази могъща бандитска организация и дори успях да се издигна до Талисман на Върховния главатар Григо в Полис Паралел. После години наред се заблуждавах, че миналото е затворена книга, но оживелите кървави призраци не бяха склонили да ме оставят на мира.

— Какво иска от мен Кара Танас — запитах.

Нямаше кой друг, освен главатаря на местния клон, да го е изпратил насам. С Кара Танас вече се бяхме запознали. Водачът на Кукерите в Полис Кръстовище ми бе осигурил оръжие по времето, когато се опитвах да спася съпругата си, отвлечена от вампирски клан.

— Проводи ме да ти предам последната воля на един наш брат…

3

Налях си ново питие, бутилката изтрака в ръба на чашата. Ръката ми продължи да трепери и след като я поднесох към устните си. „Еднозъбата кокошка“ се плъзна по хранопровода ми с мекотата на парче кадифе, но бързо разпали пожар в стомаха и това ми припомни защо с професор Костелиан обожавахме тази марка.

Да-а, професор Костелиан! Светило в хирургията, основател на Клиниката за митологични създания тук, в Кръстовище, но най-важното — мой ментор в медицинското изкуство и верен приятел, който ми бе помогнал да загърбя бандитското минало, преди седмица се беше преселил в отвъдното, а съдбата ми бе нанесла пореден болезнен удар месец и половина след смъртта на Шели.

В академичните среди под сурдинка се мълвеше как патологът, извършил аутопсията на тялото, с потрес установил, че черният дроб на Костелиан тежи… 8,5 килограма. Най-голямата ирония обаче беше, че този заклет ерген и бохем, страстен пушач и пияница, успя да навърти точно деветдесет години, преди масивният инфаркт да спре туптежа на несъмнено също толкова огромното му сърце.

Гледах правоъгълното пакетче, поставено между бутилката и преливащия пепелник на писалището.

„Последната воля на един наш брат“, беше казал пратеникът, когато ми го предаде.

Увито в груба кафеникава хартия, пристегнато с канап.

До момента не бях посмял да го отворя. От половин час крачех нервно между покритите с книжни лавици стени в кабинета си и обръщах чаша след чаша.

Пакетчето привличаше погледа ми, изпълвайки ме с тревога.

Подозирах… не, бях убеден, че скоро ще науча за смъртта на трети близък човек и не смятах да бъда трезвен, когато това се случи.

4

Установих със задоволство, че ръцете ми вече не треперят. Разкъсах хартията, повдигнах капака на картонената кутийка, показала се отдолу, и извадих сребристото апаратче, поставено вътре в нея.

Задържах го в отворената си длан, докато се ориентирам какво представлява.

Най-накрая, поемайки си дълбоко дъх, натиснах нужното бутонче и гласът на Григо изпълни кабинета…

5

Добре си спомнях свърталището на Кукерите в Полис Кръстовище от последното ми идване тук. Спретната сграда на три етажа, с непретенциозен надпис ХОТЕЛ, от червени пластмасови букви, окачени върху фасадата и, тесен тунел, водещ към вътрешен двор, вляво от него — витрината на ресторанта, в който се влизаше направо от улицата.

И лицето на Кара Танас, разположил се на масата в дъното, все така приличаше на изсъхнал орех.

Само сервитьорката, опряла гръб на барплота срещу входната врата, беше друга, но със същия изхабен и безличен вид като предишната.

— Сядай — рече ми бандитският главатар и плъзна пепелник към мен. — Виждам, че си готов за път.

Кимна към малкия сак, който бях оставил на пода до крака си, после вдигна чашата си с прозрачно питие и купчинка лед на дъното.

— Имаш време да глътнеш едно, преди пневмобилът да дойде да ни вземе.

— Благодаря, ще пропусна — изръмжах, отпращайки с ръка сервитьорката, плъзнала се като сянка към масата ни. — Може да не ти се вярва, но вчера успях да приема дозата си уиски за един месец напред.

Извадих пакета „Черен трол“ от джоба на ризата си, палнах цигара и зачаках.

6

Трите пневмобила глътнаха разстоянието до индустриалната зона на града за броени минути в рехавия сутрешен трафик. Аз и Кара Танас, както подобава на важни персони, пътувахме в средната, а антуражът ни от четирима братя — в колите пред и зад нас.

Заредиха се уродливи здания, повечето — личеше си от олющените фасади и изпочупените прозорци — отдавна изоставени. Парцелите пред тях бяха занемарени и обрасли с трънливи храсталаци, сред които се въргаляха ръждясали метални конструкции. Тук-таме над някой килнат комин се виеше дим.

Потреперих. В сърцевината на тоя лабиринт от стомана и бетон се намираше кланицата на вампирите, отвлекли жена ми, която, уви, макар и да бях освободил от плен, не успях да спася.

Готовият за излитане хеликоптер, боядисан в камуфлажни цветове, ни очакваше пред едно от поредица олющени халета. Витлата му завихряха валма от бял строителен прах над бетонната площадка и с Кара Танас се закашляхме, докато се шмугвахме под тях, за да влезем в утробата му.

Наместих се на седалката зад пилота и опрял глава до опушеното стъкло, запалих нова цигара.

После се унесох в тъжни мисли…

7

— Здравей, мой малък приятелю — започна гласът от диктофончето.

Глас, който винаги щях да разпозная, макар за последно да го бях чул на живо преди повече от двадесет години.

Пред очите ми изплува онова невъзможно лице — бръснатата до кожа глава, осеяна с белези и татуировки, воднистите очи, които в зависимост от светлината можеха да се превърнат в мастиленосини петна или в два сиви къса гранит, зловещата усмивка, разкриваща редуващи се естествено бели зъби и боядисани в черно керамични коронки, бичият врат, опасан с масивна сребърна верига, на която висеше парче лазурит…

Последва дълга пауза. Отчетливо долових тежкото дишане на Григо, примесено с хриптящи и бълбукащи звуци. Лекарят в мен веднага тръгна да поставя диагноза. Без да се замислям много, а и все пак в миналото бях придобил представа за вредните му навици, заподозрях някакво тежко сърдечно заболяване.

— Така те наричах, помниш ли, ха-ха? — продължи най-сетне Върховният главатар на Кукерите в Многополисната Общност. — Съмнявам се, че те намирам в добро разположение на духа, научих за станалото с жена ти, моите съболезнования, Ачи… Предполагам, този запис допълнително може да влоши настроението ти, понеже, щом са ти го предали, значи вече съм мъртъв… Не крия обаче, че ще изпитвам и мъничко задоволство, ако те заболи, ха-ха… както преди години ме заболя, когато напусна Полис Паралел… Горе главата, момче, не те обвинявам за нищо…

… Всеки рано или късно открива път, който решава да следва, и истинският приятел не би му попречил… А ние бяхме повече от приятели, нали, мой малък приятелю…

Пристъп на мъчителна кашлица прекъсна потока на думите му. След около половин минута време Григо успя да го овладее и пак заговори, но остана грубото свистене на излизащия от гърдите му въздух.

— Отивам си, Ачи… Приличам на стар, раздрънкан пневмобил, частите на който постепенно излизат от строя… Сърцето, бъбреците, черният дроб… нищо в мен вече не бачка като хората… Помпичката се задъхва… пълня се с течности, какво ти, давя се в собствените си телесни течности, мамка му… Ташаците ми са заприличали на презрели дини, ха-ха, сестрите, дето ме обслужват, отварят ей такива очи, щом ги зърнат… Докторите се опитват да го скрият, но едва ли ще изкарам до утре сутринта… И все пак, не съжалявам за нищо! Ядох, пих, пуших, чуках без мяра… никой известен човешки порок не ми беше чужд… Славен живот беше… Но — отклоних се от главното… Имам една молба към теб… Минали са години от времето, когато за последно съм те молил за нещо и не искам да ми откажеш… Ачи, довлечи си задника на погребението ми в Полис Паралел…