Лора Трентъм
Целуни ме така (8)

Глава шеста

На следващия ден Монро бе обзета от нежелание да изследва усещането какво точно й липсва, когато спря пред къщата на Сойер Форнет и паркира зад колата на Тали. Скочи от джипа, приглади с ръка бялата си блуза без ръкави и пъхна косата си зад ушите, тъй като беше все още влажна от сутрешния душ.

Вместо поносимата топлина на юнски следобед, навън беше адска жега, характерна по-скоро за август. Беше невъзможно да се диша заради влагата във въздуха. Грабна чантата си от задната седалка и пъхна в нея бял луксозен плик.

Мисията й беше да връчи лично на Тали покана за коктейла, даван от семейство Таруотър.

Тъй като никога не се беше притеснявала от приятелката си, а и се бяха видели само преди час в спортната зала, натрапчивият импулс да се изкъпе и преоблече преди това посещение изненада и самата нея.

Логично бе да предположи, че Кейд има нещо общо с хаотичното й поведение, със свиването на стомаха и треперещите й ръце. Но признаването на истината, че действа необмислено, не й попречи да тръгне по засипаната с чакъл алея към задния вход на къщата на Сойер.

Почука на вратата. Никой не отговори. Опита отново, открехна я леко и извика:

— Тали? Тук мирише на нещо много вкусно.

Вече беше прекрачила прага, когато Сойер Форнет подаде глава в малкото антре:

— Здрасти, Монро. Сестра ми отиде с моя пикап до супермаркета. Влизай.

Тя се усмихна пресилено и пристъпи колебливо. В гимназията, заради връзката на Сойер с Регън, им се бе налагало понякога да излизат заедно, но раздялата им бе изгорила всички мостове към зараждащото се приятелство. Монро остана с впечатлението, че той я търпи само заради близката й дружба с Тали, но й се доверяваше само привидно, заради приятелството й с Регън.

Монро не искаше да се държи невъзпитано и го последва в кухнята. В голямо гърне къкреше бамя, а откъм фурната се носеше приятен аромат на ориз. Сойер се подпря на плота и скръсти ръце пред гърдите си.

Единственото, по което си приличаше с Кейд и Тали, бяха очите, макар че неговите бяха няколко тона по-светлозелени. Иначе пясъчнорусата му коса, широкото красиво лице, готово да разцъфне в усмивка, си бяха лично негови. Беше господин Типичен американец. Мъжът трябваше да носи бейзболен екип и по всяко време да разполага с ябълков пай. Всички обичаха Сойер, което подлудяваше Регън.

— Е, какво те води в дома ми? Най-добрата ти приятелка те изпрати да проучиш плановете ми за фестивала ли? — попита той с любезен глас, но прозиращият под него състезателен дух изтри усмивката й и я накара да се заиграе с поканата за благотворителния коктейл.

— Тя е прекалено погълната от своите планове, за да мисли за твоите. — Всъщност Регън се интересуваше от него много повече, отколкото през всички изминали години, но това беше нещо, което със сигурност нямаше да му каже.

Той изсумтя „ммххъъ“ и разбърка яденето в гърнето. Носеше панталон в цвят каки и бял потник. Карирана риза висеше на дръжката на едно чекмедже. След като опита бамята, насочи дървената лъжица към гостенката и подхвърли:

— Замислил съм грандиозни неща. Грандиозни неща. Можеш да й предадеш това.

— Аз наистина нямам нищо общо, Сойер. Дори не съм член на някоя от комисиите.

— Наел съм градския оркестър на Котънблум, Мисисипи. Договорът е подписан.

Монро ахна. Регън щеше да остане като попарена. Една от първите точки сред задачите на приятелката й беше да преговаря с оркестъра за собствения си фестивал.

— Как успя?

— Помолих стария Банкрофт да им дари няколко инструмента. — Усмивката му беше като на Чеширския котарак при среща с Ханибал Лектър^[1].

— Добър ход — сви устни тя.

— Благодаря за подкрепата. — Мъжът поклати глава, но в ъгълчетата на устните му се таеше искрена усмивка. — Нуждаем се от паричната награда.

— На какъв обществен проект залагаш този път?

— Искам да възстановя Котънблум парк. Да реконструирам и модернизирам детската площадка и бейзболното игрище. Да ги превърна в място, където хората ще могат да ходят с хлапетата си. А може би дори да възродя обединението на Котънблум. Ще бъде от полза и за двете страни, не мислиш ли? — Както и по време на разговора с Регън, тя не можеше да не усети жарта и страстта в гласа му.

— Това е страхотна идея.

И наистина беше. В непосредствена близост до Ривър стрийт паркът постепенно западаше, докато стигна до сегашното си плачевно състояние, а пари за поддръжката му нямаше, тъй като пътната инфраструктура поглъщаше всички средства. Преди градът да се раздели, местните бизнесмени играеха бейзбол един срещу друг само за престиж. Възрастните хора от двете страни на реката все още си припомняха онези времена с усмивка и носталгия.

Той посочи към белия плик в ръцете й:

— Носиш нещо за Тали?

— Покана за благотворителен коктейл за набиране на средства по програмата за моите момичета в риск.

— Не съм сигурен, че ще я убедиш да облече вечерна рокля, но пък аз бих могъл да даря някаква сума.

— Би било чудесно. Много ми се иска да разширя услугите, които предлагам, с консултации.

Разговорът позамря и Монро погледна през задния прозорец. Двете тежки врати на гаража бяха вдигнати и вътре се мярна силует.

— Е, няма да ти досаждам повече — подхвърли и тръгна към вратата.

— Можеш да оставиш поканата на масата, ако искаш.

Тя погледна плика, после отново към прозореца. Кейд се появи откъм гаража, порови из голямата кутия с инструменти, после изчезна обратно с някакъв дълъг метален предмет.

— Ще отида да нагледам пациента си. — Забелязала объркания му поглед, поясни: — Брат ти.

Сойер стрелна поглед към задния двор и тялото му се стегна. Напрежение изпълни малката кухня.

— Учудвам се, че все още е тук. Мислех, че някоя сутрин ще се събудя и него няма да го има.

— Виждали сме се само два пъти, но ми се струва решен да излекува ръката си.

— Без съмнение, за да се втурне към Сиатъл при първа възможност. Не мога да кажа със сигурност, че съм наясно защо изобщо се съгласи да се прибере. Заряза града и нас и определено не му е приятно да се връща. Захвана се със стария пикап на татко почти веднага след като кацна в Котънблум.

Искаше й се да отговори на горчивината в гласа му. Да му разкаже колко много се бе притеснявал Кейд за него преди години. Как се беше грижил да е в безопасност и нахранен, за образованието и приятелките му и за болката, скрита зад вечната му усмивка. Но избяга през задния вход, без да каже нищо.

Слънцето се беше снишило до върховете на дърветата, но жегата не намаляваше. Въздухът се беше предал и висеше тежък, плътен и неподвижен. Насекомите на рояци се стрелкаха напред-назад и тя размаха ръка пред лицето си, за да ги отпъди.

Противоположните врати бяха широко отворени и придаваха на гаража вид на обор. Слънцето блестеше и й се наложи да предпази очите си с длан. Потънал до лакти сред маркучи и метал, Кейд се беше навел над двигателя на стария ръждясал пикап. От портативните тонколони, поставени в кабината, се носеше кънтри музика. Сините му дънки бяха избелели и протрити на коляното, а бялата памучна тениска се беше измъкнала наполовина изпод колана. И дънките, и тениската бяха изпоцапани.

Усети хладен въздух около краката си от двата вентилатора, включени, за да направят жегата поносима. Когато се озова само на десетина крачки от него, Кейд се изправи и се подпря на калника на пикапа.

— Виж ти каква изненада. Да не би да съм ти липсвал толкова, че си решила да ми направиш домашно посещение?

Беше се научила да скрива истината зад стена от самоувереност. Никой не можеше да предположи, че зад усмивката си всъщност се бореше с демони. Но той сякаш притежаваше рентгенови очи, защото фалшивите й усмивки не вършеха работа. В присъствието му ставаше отново неуверена тийнейджърка, изправила се лице в лице с провалите си. Придърпа полата в синьо и бяло райе. Няколкото сантиметра плат между подгъва и бельото й сякаш нарочно се свиха.

Издаде няколко нечленоразделни звука, преди езикът й отново да заработи нормално:

— Разбира се, че не си ми липсвал. На следващия сеанс ще видя какво мога да направя за надутото ти самочувствие.

Усмивката му беше мимолетна и Монро остана с впечатлението, че няма навика да я използва често.

— Дойдох да оставя поканата на Тали за благотворителното парти на Таруотър. Може би ти ще успееш да я уговориш да дойде.

Очевидно тениската му служеше и за парцал, защото цялата беше на черни, мазни петна.

— Дай да видя.

Подаде му я. Отпечатъците от пръстите му зацапаха белия луксозен плик, докато вадеше поканата, напечатана с черни релефни букви:

— Господин и госпожа Таруотър ви канят на вечер на забавления и благотворителност — прочете с предвзето изискан тон. — И къде е развлечението?

— Предполагам, това е нещо като благоприличен намек за изобилие от ядене и пиене. Ако има и музика, непременно ще бъде Франк Синатра. Най-много „Ийгълс“, в случай че хората се поотпуснат.

— Звучи забавно. Може да дойда аз, ако Тали не иска. Като представител на семейство Форнет. — Захвърли поканата върху червена кутия с поне десетина чекмеджета, повечето от които бяха отворени и пълни с различни гайки, болтове и инструменти.

— Официалното облекло е задължително. Носиш ли си костюм?

Той завъртя гаечния ключ в ръцете си и се усмихна. Този път усмивката му продължи по-дълго, сякаш паметта на мускулите му най-после се беше събудила. Два от долните му зъби бяха леко криви, но останалите бяха прави и бели и се открояваха на фона на тъмната брада.

— Предполагам, че ще намеря нещо подходящо. Чичо Делмар има стар син фрак с жабо, в който ще успея да се напъхам.

— Струва си да се види изражението на госпожа Таруотър… — Монро се разсмя и се приближи, за да погледне двигателя. — Ще накараш ли това старо нещо да се движи отново?

Той изтри ръцете си в дънките, преди да нагласи ключа и да започне да навива някакъв болт. Мускулите на ръцете му се напрегнаха.

Монро отново придърпа полата си.

— Беше на татко. — Простичките думи съдържаха цялото богатство от чувства, което по нейни подозрения се криеше зад празното му, безизразно лице.

Не каза нищо, само продължи да стои до него, докато той работеше. Мълчанието, което се настани между тях, й се стори странно комфортно.

Инструментите изглеждаха като продължение на дългите пръсти на ръката му. Движеше се с грациозни, премерени движения, които й действаха хипнотизиращо. Ефектът беше като да наблюдава актьор или музикант. Празнотата в стомаха й стана по-осезаема, а гласът й беше дрезгав и изпълнен с копнеж, който не можеше да определи.

— Много те бива в ръцете.

Той вдигна рязко глава.

— Поне така казват.

Онова, което беше започнало като благоговение пред героя, спасил я от Сам, постепенно бе преминало в младежко увлечение. Фантазиите, които беше таила през всички години, се оказаха нереални и наивни като от филм на „Дисни“. Като се изключи мигновеното докосване на устните му до бузата й през онази последна нощ, никога не се бяха целували. Нямаше представа какво бе означавала за него преди толкова години, нито защо бе продължил да се разхожда по реката при всяко пълнолуние.

Но едно нещо й стана болезнено ясно. Вместо да изтлеят през годините, чувствата й просто се бяха спотаили, за да бликнат сега под формата на безсрамна, зряла похот. Дали и той усещаше електрическите искри, прехвърчащи между тях?

Монро сновеше около него, неотменно следвана от погледа му. Тя избута купчина документи настрани върху плота от неръждаема стомана и кръстоса крака, като се опита да наподоби сексапила на манекенките от „Виктория Сикрет“^[2].

Не последва реакция от негова страна.

— Тали ми каза, че притежаваш патент за някои механични… неща. — Не й се искаше да признае, че няколко пъти беше препрочела статията, попаднала й случайно, в едно списание. Снимката, която съпътстваше статията, го показваше в момент, в който се готвеше да скочи от самолет. Този мъж беше обобщеният образ на човек, готов да поема рискове във всички аспекти на живота си.

Кейд отново се зарови под капака и лицето му потъна в сянка, но в думите му имаше голяма доза хумор:

— Аз предпочитам далеч по-техническия термин „джаджи“.

Тя отпусна крака и ги заклати от плота, а нервността й се усилваше с всеки следващ удар на сърцето. Металният ръб се заби болезнено в задната страна на бедрата й.

Наистина ли лицето му се приближи леко към нея? Той изтри гаечния ключ в подгъва на тениската си и се загледа някъде над раменете й.

— Продаваш патентите на най-щедрия купувач? — попита тя.

— Всъщност лицензирам проектите си. Така запазвам правата си върху тях и печеля пари за времето на срока на договорите.

— И има компании, които са готови да плащат, за да ги използват?

— Миличка, те се бият за тях. Двамата с партньора ми играем един срещу друг, за да вдигнем цената. Ние сме безскрупулни. Аз съм безскрупулен. — Думите му прозвучаха като предупреждение.

Всичко, което беше прочела, потвърждаваше, че той казва истината. Сигурно трябваше да е уплашена. Но не беше. По-скоро беше заинтригувана.

— Това е невероятно. Къде се научи как да… — Повдигна рамене, не знаейки как да завърши изречението. Фактите от миналото някак не съответстваха на човека, в когото се беше превърнал.

— Какво? Да проектирам двигатели и да преговарям? — Въртеше ключа в здравата си ръка отново и отново с несъзнателен жест, очевидно отдавна превърнал се в навик. — Баща ми ме научи да поправям автомобили. И след това… когато нещата се сринаха, много бързо ми се наложи да осъзная, че не можем да си позволим механик. Случи се съвсем естествено. Може и да напуснах гимназията, но минах през сериозна школа. Имах възможност да постъпя в колеж, но трябваше да се погрижа да останем заедно като семейство. Да осигуря на Тали и Сойер нормален живот, доколкото беше по силите ми.

Ами твоят живот?, искаше й се да попита. Нотка на отчаяние, каквото сигурно вътрешно изпитваше, се усещаше във вече познатия й отбранителен тон. Искаше й се да скочи и да го прегърне.

— В свободното си време четях технически наръчници. След това Сойер отиде да учи за инженер и преглеждах учебниците му, когато се връщаше у дома в събота и неделя. Междувременно разбрах, че само теория не ми е достатъчна. Научих се да разглобявам двигател и да го сглобявам отново. Имах и вроден усет за това как да го накарам да работи по-добре. И се получи.

Монро изобщо не се съмняваше, че простичкото му изявление прикриваше години на упорита работа и жертви.

— Защо се установи в Сиатъл?

— Не знам. Може би защото е съвсем различно от Луизиана. Студено. Няма крокодили и насекоми, достатъчно големи, за да могат да те изядат. — Въпреки шеговития тон, посланието беше смущаващо.

Съвсем различно от Луизиана.

— Освен това нямаш семейство.

— Не, нямам. — Даваше ли си сметка за празнотата, която се отразяваше в очите му? Но после тя изчезна и Монро се запита дали не й се бе сторило. Гласът му се разведри: — Някои хора ми завиждат за това.

Въпросите продължаваха да извират. След като направи толкова много за брат си и сестра си, защо ги изостави така неочаквано? Но имаше друг, който изгаряше гърлото й, докато най-после излезе:

— Имаш ли си приятелка там?

— Нищо специално.

— Какво значи това?

Той повдигна вежди, а ъгълчетата на устата му се скриха в брадата.

— Означава, че не съм монах, но никоя жена не изплаква очите си, че не съм до нея.

Монро изсумтя, но отговорът определено я задоволи. Памучната й пола се нави около бедрата и тя се размърда, за да я дръпне надолу. Този път вече можеше със сигурност да каже, че погледът му се плъзна по цялата дължина на краката й. Температурата се покачи с още няколко градуса.

— Е, трябва да тръгвам.

— Всъщност бих могъл да се възползвам от помощта ти. — Той сви и разтвори наранената си длан. — Два дни работих много и почти не чувствам пръстите си. Още малко и ще успея да запаля двигателя.

— Кейд, ама наистина… — Плъзна се по ръба на плота, улови ръката му и започна да разтрива дланта му с палците си. — Казах ли ти, че се претоварваш и пришпорваш нещата?

— Нищо не мога да направя. Обичам всичко да се случва на момента. — И доколкото намекът беше ясен, самоиронията тушира плашещото значение на думите му.

— На колко години си? Дванайсет?

— От тази жега мозъчните ми клетки направо завряха. Изглежда, се връщам назад. Дори преди малко се скарах със Сойер заради този пикап. — Усмивката му се изкриви в гримаса. — Не мога да нараня ръката си повече, нали?

Тя се поколеба, долавяйки, че разправията с брат му го притесняваше повече, отколкото му се искаше да признае пред нея. Като прибавеше към това и враждебния тон на Сойер по-рано, можеше да си направи извода, че събирането на семейство Форнет не е минало с прегръдки и усмивки.

— Няма да влошиш нещата, но не ми е приятно да виждам, че те боли. — Ръката му трепна в нейните, а стремително прошепнатите думи едва сега започнаха да се разкодират в съзнанието й. Господи, дали и тя не оглупяваше от жегата? — Мразя, когато пациентите ми изпитват болка.

— Приемаш работата си твърде сериозно, а? Проявяваш интерес, надхвърлящ служебните ти задължения?

Сега беше моментът да пусне ръката му, но не можеше нито да разтвори пръстите си, нито да престане да го докосва.

— Каква помощ очакваш?

— Аз… Какво?

Тя вдигна поглед и бавно, преднамерено го плъзна по широките гърди под тънката тениска, после нагоре към врата, където мускулите работеха усърдно, и накрая към устата в момента, в който езикът му облизваше долната устна. Хладният въздух от вентилаторите погали краката й и развя полата й. Монотонното им бръмчене се сливаше с ритъма на тихата музика. По-близо, по-близо, по-близо.

— Имал си нужда от мен? — Гласът й беше дрезгав, когато вдигна очи достатъчно, за да срещне неговите с наситения тъмнозелен цвят на красиво магнолиево листо.

— И сега имам. — Шепотът му я привлече още крачка по-близо. Докато прочистваше гърлото си, погледът му гореше. — Искам да кажа, нуждая се от твоята помощ за някои от частите ми.

— Частите ти? — Пусна ръката му и отстъпи назад.

— Имам предвид определени части. — И двамата едновременно погледнаха към чатала му. Кейд разтри тила си с ръка. Руменина плъзна по скулите му, въпреки че тихо се засмя.

Усмивката му заличи белега, оставен от многото години на отчаяние, и тя й отвърна инстинктивно. Беше готова да облече клоунски костюм и да я замерват с пай в лицето, за да може да я вижда винаги. Не знаеше какво означава това, но със сигурност не беше на добро.

— С удоволствие ще ти помогна с частите.

Бурен смях разтресе гърдите му и предизвика лавина в стомаха й. Когато най-после затихна, й направи знак да се приближи. Монро стоеше почти до двигателя. Той застана зад нея, без да я докосва, но достатъчно близо, за да усеща присъствието му с всяко косъмче по кожата си.

Ръката му се обви около нея с протегнат гаечен ключ и напрегнатите мускули се притиснаха към нейните. Тя го взе и усети топлината от дланта му върху метала. Кейд се облегна на пикапа, обграждайки я като в клетка. Лекото търкане на дънките му върху голите й крака я накара да задиша учестено. Въпреки че носеше сандали с висок ток, той се извисяваше няколко сантиметра над нея.

Показа й тъмна вдлъбнатина, от която излизаха няколко успоредни маркуча.

— Ето там.

Тя пъхна пръсти в цепнатината и опипа наоколо, при което ключът издрънча от непохватния й опит.

— Не съм сигурна…

Кейд застана плътно зад нея и покри ръцете й със своите. Всичко в него напрягаше сетивата й. Той миришеше на грес, на пот и на сапун. Комбинация, за която никога не бе предполагала, че може да бъде толкова чувствена, но на него му отиваше. При това толкова, че сведе лице към сплетените им ръце и си пое дълбоко въздух.

През памучните дрехи усещаше твърдото му, топло тяло. Желанието я разтърси като първа светкавица преди буря. Искаше й се да захвърли ключа и да се отпусне в прегръдките му. Но не го направи. Подобно поведение противоречеше на навика й да държи мъжете на безопасно разстояние.

Личният й живот в най-добрия случай можеше да се нарече оскъден. Няколко срещи с мъже, които приемаха приятелското й, малко дистанцирано държание като начин да се прави на недостъпна. Нито един от тях не успя да спечели доверието й, което доведе до цяла серия от краткотрайни връзки. Затова и не съжаляваше, когато те си тръгваха.

— Ето, усещаш ли? — Дъхът му погали ухото й и тя се обърна в очакване на нещо повече.

Господи, да, усещаше го. Всеки милиметър от тялото му, силното притегляне въпреки изминалите години, разтърсващите я тръпки. Дали случващото се между тях беше обикновена похот, или нещо по-отдавнашно, по-първично? Инстинктите й вземаха връх над вкоренените навици.

— Гайката е точно под пръста ми. Усещаш ли я? Нагласи ключа около нея, а аз ще ти помогна да я затегнеш. — Обърна се към нея и носовете им почти се докоснаха. Черна смазка се беше размазала над ъгъла на едното му око и се бе напластила в дълбока бръчка на челото му, сякаш да подчертае преживените тежки години.

— Усещам я. — Шепотът й едва успя да пробие обгърналия ги тежък, влажен въздух. Разумът й казваше, че трябва да се раздвижи и да свърши работата с ключа. Но не можеше да направи нищо друго, освен да наблюдава как твърдите косми на брадата идеално оформят устните му.

— Добре ли си? — попита той.

Да, като човек, току-що излязъл от кома. Неориентирана и объркана.

— Даже страхотно!

— Е, чудесно — изкриви устни Кейд. — Готова ли си да започнем?

Тя се стресна и се притисна неволно към него.

— Какво?

— Да затегнем гайката.

— Да, да. — Само късметът й помогна да нагласи правилно ключа. Кейд изсумтя окуражително, с което изобщо не й помогна да се съсредоточи. Щом му направи знак, той обви здравата си ръка около нейната и завъртя силно.

— Отлично. Мисля, че е достатъчно — каза със задоволство и се отдръпна.

Въздухът около тях се разреди, напрежението изчезна и й стана по-лесно да разсъждава трезво.

— Защо не останеш за вечеря? — предложи той. — Ще можеш лично да предадеш поканата на Тали.

— Не съм сигурна, че присъствието ми е приятно на Сойер.

Изцапаната с грес бръчка на челото му стана по-дълбока.

— Да не би да имате някаква стара вражда?

— Не точно. Двата едновременно провеждащи се фестивала противопоставят едната част на Котънблум на другата, а брат ти и Регън са нещо като полеви генерали.

— А вие с нея сте все още големи приятелки, доколкото разбирам.

— Още от детската градина.

— Но и с Тали сте се сближили, нали?

С Тали може би споделяха повече общи неща, отколкото с Регън. И главното беше, че нито едната от двете не обичаше задушевните разговори. Приятелството им включваше спортната зала, програмата за момичетата в риск, размяна на мнения за поп културата и скучния им личен живот.

Тя повдигна рамене.

— Наистина обичам Регън, но брат ти знае как да я накара да си загуби ума.

— Ако се съди по вдъхновените тиради на Сойер и количеството уиски, което изпива, тя му връща услугата. Той просто има нужда от паричната награда от конкурса.

— Тя също. И двамата искат най-доброто за своята част на Котънблум. — Не искаше да хвърля приятелката си на алигаторите, но не беше сигурна дали ентусиазмът й при подготовката на фестивала не се подхранваше от дългогодишна омраза към опонента й.

Кейд протегна ръка.

— Ти не си Регън, така че Сойер няма причина да възрази.

Дробовете й престанаха да поемат въздух, докато миналото и настоящето се преплетоха. Спомняше си Кейд, застанал в подобна поза, доста по-млад, гладко избръснат и в същото време съвсем същият. Не можеше да забрави и утехата, която й носеше едно-единствено докосване. Моментът беше зареден с нещо много повече от обикновена покана за вечеря.

По време на физиотерапевтичните сеанси го беше докосвала физически много пъти, той се беше притискал към нея и бе държал ръцете й в своите преди по-малко от две минути, но въпреки това пръстите й трепереха, когато ги протегна към него. Той ги улови във въздуха. Погали ги с палец и мазолестата му длан одраска кожата й. Електрическите искри, преминаващи по тялото й, накараха дробовете й да заработят неравномерно.

Той не заговори, нито я потегли към къщата. Вероятно сеизмичното напрежение бе обхванало и него. Тишината беше наситена със спомени. Дори насекомите притихнаха. Зелените очи помръкнаха като облаци, прииждащи на хоризонта, и надвисналата буря криеше тайни.