Лора Трентъм
Целуни ме така (29)

Глава двадесет и седма

Кейд прехвърли молива в дясната си ръка и започна да раздвижва пръстите на лявата, точно както му беше показала Монро. Сега тя трябваше да е на работа, опитвайки се да върне поредния си пациент към нормалния начин на живот. Кой ли беше щастливецът, радващ се на усмивката и цялото й внимание?

Липсваше му смехът й, който я озаряваше отвътре. Ако трябваше да направи списък, липсваше му начинът, по който прехапваше устни, докато оглеждаше загрижено наранената му длан, доверието й към него, когато се любеха, и топлото й тяло, сгушено до неговото след това.

Липсваше му всичко.

— Имаш вид на човек, току-що изгубил любимото си куче. — Ричард се беше подпрял на рамката на вратата с ръце в джобовете на панталона и сноп документи под мишница.

Изобщо не го беше забелязал. Докато тялото му беше тук, духом беше в Котънблум. Изправи се и размести чертежите върху бюрото във вял опит да имитира работа.

— Добре съм.

Без да чака покана, Ричард влезе в офиса, отпусна се на един стол, кръстоса крака и подпря ръка на облегалката на съседния. Кейд завидя на непринудената изисканост на приятеля си. Независимо дали носеше елегантен смокинг или не, за него тя беше само фасада, докато у Ричард беше вродена. По същия начин, както той носеше в себе си реката, Котънблум и детството си. И не само лошото от тях, а и доброто. Но си припомни това едва след като се върна.

Ричард седеше неподвижно и чакаше със сериозно, преценяващо изражение. Кейд се изпълни с угризения и се отказа от опитите да изглежда зает.

— Какво има?

— Знам, че те насърчих, или по-скоро те принудих да се върнеш към работата и живота си тук… — подпря лакти върху коленете си и хвърли поглед към чертежите. — Но ми се струва, че сбърках. — Обикновено беше изпълнен с хладнокръвна увереност. Ричард никога не признаваше, че е сгрешил. Понякога подведен може би, но винаги прав.

Кейд се огледа наоколо и се опита да се пошегува:

— Подиграваш ли ми се?

Ричард се облегна назад в предишната си небрежно-елегантна поза.

— Тук се отвори страхотно време, откакто се върна.

Рязката промяна на темата го притесни. Кейд веднага разпозна тактиката, която партньорът му използваше по време на преговорите за лицензирането и изпитанията на двигателите.

— Три дни без дъжд са винаги добре дошли.

— Но не се възползва от тях. Обикновено си правеше планове да се катериш или да караш колело.

— Заради ръката. — Той сви наранената си длан в юмрук. Спазъм премина през кутрето и безимения му пръст. Травмата беше удобно извинение. Независимо дали се дължеше на нея, или на прекараните в Котънблум няколко седмици, желанието му да се катери по скали беше изчезнало.

— Чувствам те по-близък от роден син, Кейд. — Ричард прокара ръка през лицето си и тревога измести обичайната му жизнерадост. — Доста се промени, откакто се върна от Луизиана.

Променен. Наистина ли? Или интуитивно се бе превърнал отново в някогашното момче? Мъжът, който отчаяно се опитваше да скъса задушаващите го връзки с младостта му, сега копнееше с цялото си сърце да се върне към предишния си живот. А може би да започне нов живот на старото място.

Бяха изминали едва три дни, а брат му и сестра му вече му липсваха болезнено. И още по-лошо, Монро се прокрадваше във всяка негова мисъл, независимо дали беше буден, или спеше. Досега никога не се беше поддавал на любовни сантименталности, но най-после разбра какво означава да изтръгнат част от душата ти. Болката беше непоносима.

— Обичам Монро Кърби.

— Жената от миналото ти? Същата, заради която ти изпратих смокинга? — След краткото, отривисто кимване с глава Ричард продължи: — Много е просто. Накарай я да се премести тук. Апартаментът ти е чудесен. Очаровай я със скъпи вина и вечери. Покажи й как живее другата половина от човечеството. И повярвай ми, едва ли ще поиска да се върне.

— Тя не се впечатлява от такива неща. Няма да се чувства на мястото си тук. Както и аз, впрочем. Вече не. Много ми липсва. Имам нужда от семейството и близките си. И колкото и да не ми се вярва, мъчно ми е дори за Котънблум. В никакъв случай не искам да закривам компанията, но повече не мога да живея в Сиатъл. — Кейд изпусна бавна въздишка. Тези чувства му тежаха, откакто бе слязъл от самолета в Сиатъл.

Ричард сведе поглед и прокара пръст по ръба на документите, преди да ги хвърли на бюрото. Договори. Кейд почти се засмя. Партньорът му винаги бе имал способността да предвижда обрата в преговорите.

— Все едно ми четеш мислите — измърмори той и прегледа набързо най-горния лист.

— Това ми е работата. — Усмивката на Ричард преряза оковите, с които го беше върнал в Сиатъл. — Ще ограничим бизнеса си тук до един обикновен офис, за който ще назнача човек. А ти можеш да отвориш работилница в Луизиана, както отдавна искаш.

За първи път от много време си пое дълбоко въздух.

— А какво ще кажеш да привлечем и Сойер към компанията?

— Мислиш ли, че е разумно?

— Аз имам по-добър нюх, но неговите технически умения са незаменими. Работихме заедно по двигателя на Уолмейкър. Изложих му концепцията, а той предложи детайлите за изработването му.

— Не се съмнявам, че е умен поне колкото теб. Мисля повече за отношенията в семейството ти. Смяташ ли, че ще съумеете да се сработите?

— През цялото време? Никакъв шанс. Но ще се справим, дори ако трябва да работим в задния му двор. Имаме силна връзка.

Ричард посочи към купчината книжа:

— Вторият комплект документи е предложение за работа на брат ти. Ако нещата потръгнат, ще подпишем договор за партньорство за една година.

— Звучи повече от справедливо. — Кейд се изправи и безпокойството от последните дни се изпари. Тялото му беше изпълнено с енергия, както преди да скочи от скала или от самолет. А това можеше да се окаже най-големият, най-смелият скок в живота му.

Ричард сякаш се състари по време на разговора им. Кожата на лицето му увисна от направената гримаса, раменете му се отпуснаха.

Кейд бавно се облегна обратно на стола.

— Откакто се срещнахме, винаги съм се стремил да приличам на теб във всяко едно отношение. Баща ми беше добър човек, доволен от живота си, поне доколкото си спомням. Никога не бих постигнал и една стотна от това без твоята помощ.

— Оценявам сантименталното ти настроение повече, отколкото можеш да си представиш, но няма смисъл да ми подражаваш. Отказах се от семейството си в името на успеха и не съм убеден, че си заслужава жертвата.

Съжалението в гласа му очерта един възможен път пред Кейд. Онзи, който не бе избрал.

— В Котънблум винаги ще има дом за теб. Надявам се да го знаеш.

Бегла усмивка изкриви устните на Ричард:

— Ще ти дойда на гости. Но няма да е през лятото.

— Устройва ме. — Кейд се засмя и отново се изправи. Ако побързаше, можеше да приключи до обяд и до вечерта да си бъде у дома. Застина за момент. У дома. Не в луксозния си апартамент, а в старата къща на Сойер. Или в малката на Монро, ако тя го приеме. В противен случай щеше да лежи на прага й, докато му отвори. За да й докаже, че смята да остане завинаги.

Ричард се отправи отпуснато към вратата, сякаш приятелят му беше изсмукал всичките му сили. Преди да стигне до коридора, Кейд го настигна с три широки крачки и го дръпна за ръката. Не за мъжко потупване по раменете, а за искрена синовна прегръдка.

Ричард се отдръпна, но не преди да забележи сълзите в очите му. Никой от двамата не проговори. Кейд наблюдава партньора си, докато сви зад ъгъла и изчезна от погледа му. Тогава огледа офиса си, чувствайки се като натрапник.

Всичко се променяше. Ричард щеше да му липсва, но без съмнение, мястото му беше в Котънблум, а мислите за бъдещето му с Монро прогонваха всяка меланхолия.

 

 

Изминаха три дни от заминаването му. Цяла вечност. Монро се взираше в хладилника, знаейки, че трябва да хапне, но не видя нищо, което да събуди апетита й. За момент си помисли да извади бутилката с мискет, но веднага се отказа. На гладен стомах щеше да се напие, при това бързо. И не го направи. Беше по-силна от майка си.

Освен всичко друго, не искаше да удави в алкохол спомените за Кейд. Те бяха единственото, което й остана. Сълзи опариха очите й. Би трябвало отдавна да се е обезводнила, като се има предвид колко беше плакала през последните три дни. Легна на дивана, затвори очи и позволи на мислите си да се върнат към преживяното с него — тежестта на тялото му върху нейното, споделеното удоволствие, силата на чувствата, които ги свързваха.

Почувства се напълно изтощена. Напоследък не можеше да спи, но дори когато задремеше за кратко, в сънищата й се прокрадваше Кейд като момче, като мъж, като защитник и като неин любовник. Душата й се разпадаше на части, а тя не разполагаше с инструкция как да я сглоби отново.

Бръмченето на телефона я накара да се изправи с ускорен пулс. Но не беше Кейд, а майка й. Стисна зъби и прие обаждането.

— Монро? Миличка. — Думите от другия край на линията бяха заваляни.

— Пияна ли си? — Страничните шумове в слушалката потвърдиха страховете й. Майка й беше някъде навън. — Искаш да дойда да те прибера?

— Не. Имам предвид, че наистина съм малко замаяна, но… не затова ти се обаждам.

Монро стана от дивана и внезапно свободата да се отърве от всичко това и да избяга в Сиатъл, за да се търкаля в леглото на Кейд, й се стори по-разумният избор.

— Къде си?

— В „Таверната“. Сам е тук и сваля едно от твоите момичета.

— От моите момичета? — Тялото й веднага се стегна. Грабна ключовете и се втурна през вратата.

— Красивото, с дългата черна коса. Изглежда доста млада. — Гласът на майка й премина в шепот: — Много е пияна.

Стомахът й се сви. Нима Кайла не беше научила нищо от последното си посещение в „Таверната“?

— Защо звъниш на мен? — попита тя, докато завърташе ключа в стартера. — Да не би да е направил нещо друго, освен че се е държал като глупак?

— Той е глупак. — В думите на майка й се прокрадна горчивина. — Нямам му доверие.

Дали не се досещаше? Но сега не беше време да обсъждат миналото.

— Момичето се казва Кайла. Не й позволявай да тръгне с него. Чуваш ли ме, майко?

Веднага щом получи обърканото, несвързано потвърждение, Монро прекъсна връзката и мина с бясна скорост през центъра и моста. Когато спря на паркинга, под гумите на колата й се разхвърча чакъл. Втурна се към входа и се натъкна на майка си, която я изгледа с безумен поглед.

— Вътре ли са още?

— Обърнах се с гръб към тях, за да си поръчам още едно питие, и те изчезнаха. Пуф! Няма ги.

Монро се обърна рязко и огледа паркинга за движение. Нищо. Улови ръката на майка си и я дръпна обратно към бара. Буч, същият охранител, който беше там и последния път, протегна ръка, щом приближиха.

— Трябва да видя…

— Не, не трябва. — Въпреки че мъжът беше доста по-висок от нея, Монро му се опълчи. Очите му се разшириха, но се отдръпна, без да каже нищо повече.

Бързо прекоси задименото помещение, местейки поглед от компаниите към самотните посетители край бара. Беше делничен ден и нямаше много хора. Нито следа от Кайла или Сам.

Майка й я следваше по петите, когато се отправи към кухнята. Ако наистина си бяха тръгнали, нямаше как да разберат къде са отишли.

— Виждали ли сте…

— Излязоха през задната врата. — Готвачът кимна с глава и сложи няколко питки за хамбургери на скарата.

Обзета от ужас, заменил тревогата, Монро изскочи на страничната алея. Двама души се бореха до неизмазаната тухлена стена, само на няколко крачки от нея. Облекчението да види тъмната коса на Кайла продължи само миг. Сам беше пъхнал ръка под полата й, докато тя се опитваше да го отблъсне, повтаряйки една през друга думите „не“, „престани“ и „моля те“.

Втурна се към тях и удари мъжа по рамото. Той не пусна жертвата си, а само погледна назад със стиснати устни и кървясали очи.

— По дяволите, Сам, пусни я! — Монро сграбчи ризата му и го дръпна силно. Този път той се обърна с лице към нея. От погледа му струеше омраза и още нещо, което познаваше от сънищата си. Решимост да й причини болка.

Водеше я не страх, а хладна, овладяна ярост. Кайла нямаше никакъв шанс срещу човек като Сам. Нито физически, нито емоционално. Ако повдигнеше обвинение против него, той щеше да я унижи и да я унищожи в съда. Монро не беше слаба и не се страхуваше от него. Вече не. Поне това й беше останало от Кейд.

— Обичаш ги младички, така ли, старче? — Пристъпи към него, но не го докосна. Още не.

— Тя е поне на шестнайсет. Значи, няма нищо незаконно да се позабавляваме.

— Освен това е пияна, пък и не създава впечатлението, че го прави по собствено желание — изплю думите в лицето му.

— Малка кучка!

Монро застана на една ръка разстояние от него.

— Какво ще кажеш най-после да изясниш отношенията си с майка ми? Защо не й кажеш защо скъса с нея и замина?

Майка й стоеше облегната на тухлената стена, сякаш да я държи изправена, или обратното.

— Защото стана прекалено обсебваща и досадна — отговори Сам, без да откъсва очи от нея.

Тя отвърна на погледа му с не по-малко омраза.

— Една нощ, когато ти беше мъртвопияна, мамо, Сам дойде в стаята ми и се опита да се забавлява с мен.

С пламнало лице, той вдигна показалеца си към нея:

— Това е гнусна лъжа.

— Не, не е. Спомням си всичко. Ако не бях избягала, сигурно щеше да блудстваш с мен. Може би дори да ме изнасилиш.

— О, я стига! Ти го искаше. Направо ме молеше за това.

— Трябва да си луд, за да допуснеш, че едно тринайсетгодишно момиче може да иска да има нещо общо с противен, застаряващ мъж на средна възраст — вложи в думите си цялото презрение, което успя да изцеди от себе си.

Намерението проблесна в очите му секунда преди юмрукът да се стовари върху бузата й. Тя не направи нищо, за да го избегне. Ударът я зашемети, силата на болката я изненада. Краката й омекнаха и я предадоха. Озова се на земята, парчета чакъл се забиха в дланите й. Лицето й пулсираше в ритъма на сърцето й.

Отчиташе изминалото време по броя на вдишванията. Никой не помръдваше. Майка й стоеше със стиснати устни и пребледняло лице. Кайла се взираше в нея с огромните си, тъмни очи, изпълнени със страх, който Монро добре познаваше. Насочи цялото си внимание обратно към Сам. По лицето му бяха избили петна, ръцете му висяха отстрани, стиснати в юмруци.

Усети как в нея се надига сила, която я накара да скочи и да се хвърли напред. Завъртя се с вдигнат крак и го ритна, влагайки в удара всичката си сила. Токът на обувката й се вряза в подпухналата плът на лицето му и той падна.

Ами ако е имало и други момичета? Вината и отговорността й тежаха както никога досега. Ужасяващи сцени се завъртяха в съзнанието й като на лента. Надвеси се над него, докато той се търкаляше на земята, притиснал ръка към устата си.

Срита го силно в ребрата. Два пъти. Нещо, с което да я запомни. Мъжът се свиваше като червей в опита си да се защити. Ако беше по-добър човек, сигурно нямаше да изпитва такова задоволство от превъзходството си. Но да го гледа как се гърчи от болка й доставяше удоволствие.

Отстъпи назад и извади телефона от задния си джоб. Дисплеят му беше спукан. Майка й все още стоеше облегната на стената до Кайла.

— Трябва ми телефонът ти.

— Миличка… Той докосна ли те? — Майка й вдигна ръка и прокара пръсти по линията на челюстта й. Не питаше за тази нощ, а за другата, преди много години.

— Щеше.

— Трябвало е да те защитя, но бях абсолютно негодна, нали? — Направи кратка пауза. — Аз съм алкохоличка.

Признаваше го за първи път. Монро не беше сигурна дали бликналите от очите й сълзи се дължаха на облекчението, че най-после бяха стигнали до повратната точка, или на болката в лицето й.

— Да — каза тя и издиша.

Майка й кимна, отклони поглед и й подаде телефона си.

Монро набра номера на полицията и обясни накратко ситуацията.

— Глория, ще се погрижиш ли да изпратят Уейн?

Измина само минута, преди сирените да раздерат нощната тишина. Подтикнат от неприятния звук, Сам се насили да приседне. Монро се върна в полезрението му и със задоволство забеляза обезумялото му от страх изражение.

— Стой мирно, ако не искаш да смачкам и топките ти — сложи крак върху бедрото му, недалеч от набелязаната цел. Мъжът застина неподвижно.

Подрънквано на метал я накара да вдигне поглед. Уейн и един от заместниците му тичаха към тях.

— Какво се е случило, за бога? — Гласът на полицая отекна в тухления зид.

Приближи се направо към нея, улови я за ръцете и я облегна на стената до майка й. Сега, когато имаше подкрепа, болката в лицето й се усили, в слепоочието й се появи тъпо пулсиране. Стомахът й се сви болезнено и трябваше да преглътне няколко пъти, за да не повърне.

Заместник-шерифът се беше отпуснал на пети и говореше със Сам. Онзи щеше да излъже. Трябваше да се намеси. И бавно, колебливо разказа цялата история. В един момент Кайла улови едната й ръка, докато майка й стискаше другата и тя черпеше сили от двете жени. Те потвърждаваха думите й с накъсани възклицания.

— Ще подадете ли жалба? — попита Уейн.

Монро не удостои Сам дори с поглед.

— Да, дявол да го вземе. По всички възможни обвинения, които законът позволява.

Със сигурност не си беше въобразила задоволството, което проблесна в очите на Уейн.

— Дадено. — Той подвикна през рамо: — Сложи белезниците на господин Ландри и го качи отзад в патрулната кола. Не забравяй да му прочетеш правата. — После се обърна към нея и продължи: — Ще извикам линейка.

— Добре съм — увери го тя. Отдръпна се от стената, но лек световъртеж я накара да се облегне на Кайла.

— Лицето ти вече започва да се подува, а може да имаш и мозъчно сътресение. Впрочем… — Полицаят се намръщи и сведе поглед. — Имаме нужда от снимков материал като доказателство. Неопровержимо. Ландри ще наеме най-добрия адвокат в града. Най-вероятно стария Таруотър, а той е истински звяр в съдебната зала.

— Да, разбира се. Доказателства.

Майка й и Кайла я поведоха обратно към паркинга на бара.

— Благодаря ти, Монро — шепотът на момичето едва достигна до съзнанието й през пулсиращата болка.

Не искаше Кайла да обвинява себе си. Този инцидент в никакъв случай не трябваше да помрачи живота й в бъдеще. Главоболието й попречи да изрече думите и когато линейката пристигна, тя с благодарност се предаде на грижите на парамедиците и остави другите да говорят вместо нея.

Майка й седна до нея и сложи ръка върху нейните. Монро се чувстваше все по-сънена. Преди да се унесе напълно, произнесе една-единствена дума:

— Кейд.