Лора Трентъм
Целуни ме така (31)

Епилог

Една седмица по-късно

Вибриращо бръмчене събуди Монро. Без да отваря очи, тя протегна ръка към нощното шкафче и взе телефона си. Примигна, опитвайки се да се отърси от съня. Върху дисплея се изписа името на Регън и часът — петнайсет минути след полунощ.

Телефонът на Кейд иззвъня, докато тя отговаряше.

— Регън? Какво има? Добре ли си?

— Беседката гори! — От притеснение гласът на приятелката й бе изтънял и преминаваше във фалцет. Около нея се чуваха викове и вой на сирени.

Сънливостта забавяше мисловния процес на Монро. Кейд отговори на позвъняването с ръмжене:

— Какво?

— Имаш ли нужда от мен? — питаше тя Регън.

— Бил е Сойер, Монро. Няма кой друг.

— Не мога да повярвам…

— О, господи, той е тук! — Връзката прекъсна, Монро изпусна телефона и се обърна към Кейд.

— Слушай, не прави глупости. След малко идвам. — Той вече беше станал от леглото. — Най-добре веднага да отидем при тях.

Облякоха се мълчаливо и десет минути по-късно вече бяха в общата зона край реката. Червените светлини на пожарните коли създаваха неприятно, зловещо усещане. Огънят беше потушен, от беседката се издигаше стълб черен пушек, тревата наоколо беше обгоряла.

Регън и Сойер водеха разгорещен разговор с Томасън. Шерифът местеше поглед от единия към другия като зрител на тенис мач. Кейд улови ръката на Монро, докато бързо приближаваха към триото.

Тя я стисна и се облегна на него. Те бяха единни. Немислимо беше да вземат страна. Регън бе само по потник и пижамени шорти, с чехли на краката. Ореолът на праведен гняв, излъчващ се от нея като енергийни импулси, угаси усмивката на Монро. Независимо как беше облечена, Регън Ловел си оставаше сила, с която всеки бе принуден да се съобразява.

Щом я забеляза, приятелката й размаха ръце като обезумяла маймуна.

— Виж какво е направил. От всичко, което си ми причинил, Сойер Форнет, това е най-ниският, най-мерзкият ти номер. Да не говорим, че е незаконно. Нали е престъпление, Кийт?

— Ами, чисто технически, да, но ние не…

— Сега обувката е на другия крак, нали, Златно момче, и искрено се надявам да е поне с три номера по-малка. Ще се постарая да те арестуват и да те изпратят да прекараш остатъка от нощта в затвора в една килия с човек на име Бъба, който добре ще се погрижи за теб. И не се съмнявай, че ще го направя. — Тя насочи пръст към него, сякаш искаше да го прободе.

— Колко пъти да ти повтарям, че нямам нищо общо с това? — Сойер прокара ръка по бездруго разрошената си коса, от което русите кичури щръкнаха още повече. Не изглеждаше по-представителен от Регън. Носеше памучно долнище на пижама с пришити емблеми на Луизианския университет и тениска с надпис Марди Гра^[1] от годината на дипломирането му, която му беше доста отесняла.

— А как разбра тогава? А? — Регън вирна брадичка и за по-голяма убедителност сложи ръце на кръста.

Сойер сведе поглед. Не само че не си беше направила труда да обуе нормални обувки, но бе пропуснала да си сложи и сутиен.

— По същия начин като теб. Шериф Томасън ми звънна. — Той посочи към полицая, който си водеше бележки в малък тефтер.

— Защо му се обади? — Тя се обърна към Кийт и отново насочи показалец към Сойер.

Мъжът отстъпи крачка назад.

— Виж, Регън, миличка…

— Изобщо не съм миличка, Кийт Томасън. Питам в качеството си на кмет на Котънблум. Защо му се обади?

— Такава е обичайната ми практика, когато се случи нещо сериозно, което може да засегне града от двете страни на реката. Уведомих също и Уейн. Обикновена вежливост. Ако действително има подпалвач и той е избягал…

— Не, не е избягал, а стои пред теб. — Подсили ефекта от последните си думи, като размаха пръст към Сойер.

— Той спеше дълбоко, когато му позвъних. — Кийт махна с ръка към него, сякаш да я прикани да го огледа по-добре. Сойер стоеше със скръстени ръце и полуусмивка на лицето.

— Може да се е преструвал. А косата му винаги е изглеждала нелепо. Имам предвид… — Регън пристъпи напред и приглади с пръсти щръкналите кичури. Сойер не помръдна, само отпусна стиснатите юмруци от двете си страни. Тя застина за момент, отдръпна се бързо и скри ръце зад гърба си. — Ето, оправих я. — Гласът й изгуби голяма част от язвителността си.

Монро и Кейд си размениха многозначителни погледи. Без да пуска ръката й, той пристъпи напред. Тонът му беше нисък и заповеднически. Тя предположи, че го беше усъвършенствал в залата за преговори.

— Има ли доказателства, насочващи подозрението към Сойер?

Кийт поклати глава:

— Никакви.

— Освен мотив — намеси се Регън.

Кейд я стрелна с поглед:

— Много неубедителен. Подпалването на беседката ще те накара ли да се откажеш от фестивала?

— Не, по дяволите!

Сойер отново скръсти ръце пред гърдите си и ръкавите на прекалено тясната тениска се опънаха върху напрегнатите му мускули.

— Не мислиш ли, че съм наясно колко твърдоглава и упорита можеш да бъдеш? Това само ще те амбицира да направиш вашия празник още по-голям, нали? — подхвърли той.

— Можеш да се обзаложиш, че ще стане точно така — изстреля в отговор Регън.

— Е, ти току-що разби на пух и прах мотива ми. — Той се обърна отново към Кийт: — Открихте ли изобщо някакви улики?

— Все още не. Но веднага щом изгрее слънцето, ще извикам тук началника на пожарната. Може би тогава ще открием нещо. — По изражението му обаче личеше, че не вярва в подобен късмет. — Естествено, по това време на нощта не можем да очакваме да има свидетели.

— Вие огледахте ли добре всичко наоколо? В случай че има подпалвач, който е успял да избяга? — Регън изгледа Сойер с присвити очи, очевидно не напълно убедена в невинността му.

— Разбира се. Освен това ще осигурим и допълнителни патрули. Уейн ще направи същото от вашата страна на реката, Сойер. Наистина тази вечер никой от вас не може да направи нищо повече.

Регън се отдалечи и се загледа в гъстите талази пушек с отпуснати ръце. Монро срещна погледа на Кейд и кимна с глава. Той стисна ръката й и тръгна към брат си.

Монро прегърна приятелката си.

— Добре ли си?

Регън хвърли поглед през рамо:

— Не мислиш, че Сойер има нещо общо с това, нали?

— Не, не мисля.

— Само защото брат му ти е промил мозъка с неговия да не казвам какво? Или наистина го вярваш?

— Убедена съм.

— Но тогава кой го е направил и защо?

И двете части на града бяха притихнали в очакване.

— Може да са били тийнейджъри. Една шега, която е отишла твърде далече. Кой е подал сигнала?

— Уейн е забелязал пушека от другия бряг на реката и се е обадил на пожарната. Поради тази причина не е останало нищо за спасяване. Някой определено не ме харесва. Или пък не му допада това, което се опитвам да направя.

— Какво говориш? Ти си най-добрият кмет, който Котънблум е избирал някога. Погледни само как преобрази центъра. — Монро махна с ръка към редицата магазини. Само допреди няколко години собствениците им изнасяха бизнеса си в моловете близо до университета или в по-големите градове. Без новаторските, дръзки планове на Регън сега витрините им щяха да са празни.

— В писмото се казваше да отменя фестивала. В противен случай…

С всичко случващо се Монро напълно забрави писмото.

— Иначе какво?

— Не уточняваше. Вероятно на онзи, който го е изпратил, му е омръзнало да изрязва букви и да ги лепи.

— Подозираш ли някого?

— Не си идвала скоро на заседанията на Градския съвет, нали? Няколко фирми, като „Юрганските пчели“ или железарията на Макгри, са доста засегнати от увеличените данъци. Икономическият бум на града не им е в услуга.

— Сериозно се съмнявам, че госпожица Марта е дошла тук през нощта с туба бензин и кибрит.

Мисълта, че дребната петдесетгодишна стара мома с посивяла коса може да е тайнствената подпалвачка, ги накара да се разсмеят, от което настроението значително се повиши. Регън разпери ръце и вдигна единия си крак във въздуха.

— Колко ли нелепо съм изглеждала, когато се нахвърлих върху Сойер, обута с домашни чехли?

Монро я поведе към улицата, където приятелката й беше оставила червения си „Фолксваген“ ван с отворена врата и мъждукаща лампа в купето.

— Няма да те лъжа. Дяволски смешно. Но мога да се закълна, че той повече се заглеждаше в гърдите ти.

— Не е вярно. Този човек не може да ме понася. — Регън придърпа потника си и по светлата й кожа плъзна руменина. Гласът й беше по-скоро приглушен, отколкото уверен.

— Само докладвам какво съм забелязала, мадам.

Регън се настани зад волана с единия пухкав чехъл в колата, а другият все още отвън. Обърна се и улови ръката на приятелката си:

— Знам, че лоялността ти напоследък се дели на две, но все пак ти благодаря, че заставаш зад гърба ми.

Монро се наведе и я прегърна силно. Откакто най-после й се беше доверила, двете бяха станали по-близки от всякога.

— Винаги, Регън.

Отдръпна се и остана загледана, докато задните светлини изчезнаха в тъмнината. С ръце в джобовете се върна към мястото, където Кейд и Сойер разговаряха, доближили глави, и разликата в цвета на косите им се открояваше по-ясно на изкуствените отблясъци от светлините на пожарната кола. Но телата им бяха направени по един калъп.

Монро обви ръка около дланта на Кейд.

— Всичко наред ли е?

— Здрасти, скъпа. — Кейд я прегърна през раменете, притегли я към себе си и въздъхна, сякаш липсващата му част най-после се беше върнала на мястото си.

Тя допря все още наболяващата я страна до гърдите му и си пое дълбоко въздух. Можеше да подуши миризмата на секса, който бяха правили малко по-рано — бавен, чувствен, изумително утоляващ.

Сойер се отдръпна и се загледа в пожарникарите, които прибираха маркучите.

— Вярваш ли, че съм го направил аз, Монро? — обади се след малко той.

— Разбира се, че не вярвам — каза го съвсем искрено. Неприязънта между него и приятелката й можеше да се прояви в неприятни номера и язвителни закачки, но не и в нещо толкова разрушително като умишлен палеж.

— Но Регън си го мисли.

— Не е сто процента убедена, че си невинен, но обмисля и други възможности.

— Какви? — Главата му се извърна рязко към нея.

— Ами например дали не са неколцина занаятчии от старата школа, които не са особено щастливи от повишаването на данъците на недвижимите имоти, след като всичко останало поскъпна.

С полепнала по кожата трева, Сойер тръгна към нея, като на всяка крачка спираше и търкаше единия си крак в другия.

— Получавала ли е конкретни заплахи?

Трябваше ли да му каже за писмото?

— Заседанията на Градския съвет напоследък са били доста разгорещени. А ти познаваш Регън…

Сойер изсумтя:

— Огнената й коса не лъже. Не мога да оспоря факта, че работи с невероятен размах от своята страна на реката. — Никога не би признал такова нещо, ако Регън можеше да го чуе, което само затвърди невинността му. — Възможно ли е това да е предупреждение, след което ще последва нещо по-сериозно? Например да подпалят къщата й?

— Получила е доста подозрително писмо.

— Кога? Какво пише в него? — Сойер спря да крачи, обзет от безпокойство.

— Не съм го виждала лично, намерила го е в началото на месеца. Приема го като нелепа шега, но сега… — Монро махна с ръка към димящите останки.

— Това не е на добро. — Мъжът се загледа към центъра на Котънблум, Мисисипи.

— Какво се замисли? — обади се Кейд. — Слава богу, не е твоя грижа да се опиташ да я защитиш. А и след тази вечер вероятно е останала с впечатлението, че трябва да се пази именно от теб.

Брат му ритна с крак във въздуха.

— Прав си. Не знам какво толкова се суетя около нея. Тя е голямо момиче и може да се оправя сама.

— Точно така. — Тонът на Кейд беше като острие на нож и Монро го изгледа с присвити очи. Той прочисти гърлото си и се освободи от ръката й: — Ще отида да попитам дали вече можем да си вървим.

Сойер и Монро останаха мълчаливи за момент. Отношенията им бяха по-гладки, отколкото през последните години, но тя все още се чувстваше така, сякаш предаваше най-добрата си приятелка.

— Слушай, знам, че те поставям в неудобно положение… — Той не я погледна и гласът му се сниши до шепот, принуждавайки я да пристъпи по-близо до него: — Ако Регън спомене нещо или получи друго писмо, нали ще ми кажеш?

Разговорът им приличаше на тайна среща между шпиони, разменящи си информация, която би могла да им коства живота. Монро няколко пъти отвори и затвори уста.

— Защо? — попита накрая.

— Знам, че си има теб, но сама виждаш, че родителите й са безполезни. Ако има нужда от помощ, мога да се отзова. Заради доброто старо време. Поне докато хванат извършителя, който и да е той.

Парчетата от пъзела на миналото се разместиха и пренаредиха. Каквото и да си мислеше Регън, този мъж все още изпитваше някакви чувства към нея.

— Разбира се. Непременно ще ти кажа. Може би е добра идея да наминеш на някое заседание на Градския съвет на Котънблум, Мисисипи.

Той разтърка челюстта си, все още отбягвайки погледа й:

— Може и да отида.

Кейд се върна и плесна веднъж с ръце:

— Е, свободни сме да тръгваме. Томасън не смята, че си замесен в тази работа, така че можеш да спиш спокойно.

Монро и Сойер се спогледаха заговорнически. Той едва ли щеше да спи спокойно тази нощ, но не от тревога за себе си. Мъжете си размениха братска прегръдка и си обещаха да се чуят сутринта. Сойер се отправи към пешеходния мост, защото беше оставил колата си на луизианския бряг на реката.

— Готова ли си? — Кейд я сграбчи в прегръдките си и плъзна длани по хълбоците й. Тя измърмори нещо утвърдително и двамата тръгнаха към стария пикап, хванати за ръце.

— Не съм сигурна, че ще успея да заспя отново. Превъзбудена съм. Случиха се толкова много неща — подхвърли Монро, мислейки за Сойер и Регън, за пожара.

— Това е добре, защото нямах намерение да спя. — Палавите нотки в гласа му превръщаха кръвта й в меласа.

— Какво ще кажеш да пообиколим малко града?

Внезапно пожарът й се стори маловажен в голямата картина на нещата. Единственото, което имаше значение, беше този мъж, чиято усмивка беше по-ярка от наближаващата зора. Който беше запълнил всички липсващи парченца от живота й. Мъжът, който я обичаше и ако се съдеше по погледа му, щеше да я люби до края на нощта.

— Хайде да се надбягваме до пикапа. — Обзета от радост, любов и страст, тя го сграбчи за ръката и смехът му се сля с нейния.