Лора Трентъм
Целуни ме така (3)

Глава първа

Котънблум, Мисисипи

Преди петнайсет години

Някакъв тропот събуди Монро Кърби. Тя отвори очи и видя сянката, надвесена над нея.

— Мамо?

Силуетът не отговори.

Монро се повдигна на възглавницата и разтърка очи. Сънливото й объркване премина в ужас, когато чу звука от смъкване на цип.

Сам беше в стаята й. Можеше да различи широките му рамене под черната тениска, с която бе облечен, когато се върнаха с майка й от поредната пиянска вечер в града.

Панталонът му беше разкопчан, бельото беше на нивото на очите й, повдигнато от нещо, за което тя имаше само смътна представа.

— Монро, момичето ми, дойдох да те завия — провлече сладникаво Сам Ландри с глас, неприкриващ намеренията му.

Тя придърпа завивката по-високо.

— Н-не, благодаря, добре съм.

— О, я стига! Ще бъда мил. — Изтръгна със замах розовия раиран чаршаф от ръцете й и го захвърли към таблата на леглото.

Тя присви крака, сякаш можеше да се смали и да го умилостиви.

— Не искам да играя с теб. — Отмести поглед от него към отворената врата. Прекалено далече. Щеше ли да успее да се отскубне и да се скрие в банята? Това беше единствената стая с ключалка, макар и не много надеждна.

— Недей да лъжеш. Забелязах как ме гледаш. — Погали бузата й с една ръка, а другата пъхна в бельото си.

Главата й сякаш се отдели от тялото, превърнало се в кълбо от нерви.

Навън. Можеше ли да избяга навън? Или да го избута от стаята?

— Стори ми се, че чух мама.

Той се обърна и се ослуша, олюлявайки се на краката си.

— Не чувам нищо.

— Би ли проверил? А после…

— Знаех си, че го искаш.

Не можеше да види усмивката му, но я усещаше.

Веднага щом мъжът излезе от стаята й и изчезна в чупката на коридора, тя скочи на крака. С колко време разполагаше? Затвори предпазливо вратата и се насили да избута бюрото пред нея. Ръката й се хлъзна и острият ръб се заби в рамото й. Успя да потисне надигналия се в гърлото й вик. Допря чело до гладкия плот и започна да разтрива мястото, сякаш набодено с хиляди игли, докато болката поутихна. Сълзите, които се опитваше да потисне, се дължаха повече на безсилие и страх, отколкото на удара.

Впрягайки цялата си тежест, стисна зъби и бутна още веднъж. Бюрото се придвижи напред със звучно стъргане на дърво. Малката победа предизвика прилив на адреналин. Инерцията беше на нейна страна. Беше в осми клас и същата седмица учиха за инертност и инерция. Не си беше и помисляла, че ще й се наложи да приложи знанията си толкова скоро.

Тропот от ботуши отекна по дългия коридор.

Сърцето й заби учестено. Хората не придобиват ли свръхчовешка сила в екстремни моменти? Ръцете й трепереха, коленете й бяха омекнали. Пое дълбоко дъх и бутна отново. Бюрото се плъзна още няколко сантиметра. Провери резултата от усилията си. Беше успяла да го избута едва до средата на вратата.

Вратата се открехна и се блъсна в бюрото. Тя нададе тих вик и отскочи назад. Розата, подарък от майка й след последното й балетно представление, вече увехнала и залепена на вътрешната страна на вратата, падна на пода и нежните листенца се разпръснаха.

— Какво, по дяволите, е това, Монро? — В гласа на Сам се долавяше обида. Подкупващият тон бе изчезнал. — Пусни ме да вляза.

Тя отстъпи още няколко крачки назад и се огледа за място, където да се скрие. Мисълта да се пъхне под леглото или да се свие в някой ъгъл й се стори детинска и глупава. Сам щеше да я намери веднага, да я измъкне и да направи с нея това, което очите му обещаваха. Неща, които не би искала да прави с никого, още по-малко с приятеля на майка си.

Той отново блъсна вратата в бюрото, открехвайки я достатъчно, за да може да провре главата си през процепа. Беше въпрос на минути да се вмъкне в стаята.

— Хайде, момиче. Обещах на майка ти да се погрижа за теб.

— В-върви по дяволите! — Достатъчно често беше чувала майка си да крещи тази фраза на различни мъже, в това число и на баща й, за да си даде сметка, че тя притежава някаква тежест. — Ще викам.

Без да си прави труда да прикрие гнева си, той блъсна вратата в бюрото още десетина пъти, които отекнаха в стаята като изстрели. При всеки удар тя потръпваше.

— Майка ти лежи почти в безсъзнание в леглото, сладката ми. Пусни ме да вляза. Знам, че го искаш.

Топъл бриз подухваше откъм открехнатия прозорец и развяваше леко пердетата. Бялата памучна нощница гъделичкаше глезените й. Вселената й даваше знак. Дръпна рязко завесите и отвори прозореца. Скърцането му накара Сам да притихне.

Погледна през рамо и срещна погледа му. Прокрадващата се лунна светлина осветяваше добре изглеждащ мъж, наскоро прехвърлил четиридесетте. Целият град познаваше лицето му благодарение на рекламите на застрахователната му агенция. Озъбена, пресилено очарователна усмивка изкриви устните му, докато с жест я приканваше да се приближи към него.

Тя се обърна към прозореца и блъсна рязко предпазната мрежа, която се стовари шумно върху покрива на покритата веранда.

— О, не, по дяволите! Върни се веднага и ме пусни да вляза. Не искаш да те нараня, нали? — Мъжът отново блъсна вратата в бюрото.

Тя прехвърли крак над перваза. Горната част на тялото му се беше заклещила в тясната пролука. Погледът му я накара да излезе през прозореца и да се вкопчи в дървената рамка. Тя се пусна и се приземи върху покрива на верандата, близо до мрежата. Твърдите черни керемиди ожулиха дланите и коленете й. Погледна над късата страна на покрива към храстите долу. Разумът й съзнаваше, че не може да е по-високо от четири метра, но цялото й тяло се подготвяше за падане.

Спусна се надолу и ръбовете на улука се забиха в корема й. Стъпалата й докосваха бодливите листа на храстите. Ръцете й трепереха от усилието, пръстите й бяха сковани, потните й длани пареха от болезнените ожулвания.

— Монро! Какво си мислиш, че правиш, момиче? Престани! Държиш се глупаво. — В гласа му се прокрадна искреност.

Докато висеше над ръба с болезнено напрегнати мускули, за миг я прониза съмнение. Наистина ли постъпваше глупаво? Той беше по-възрастният в крайна сметка. Но в периодите, когато майка й беше отчаяна и доверчива, Монро беше видяла много мъже да идват и да си отиват от живота им. Някои от тях бяха по-приятни от останалите, а други, като Сам, прекалено мили. Начинът, по който той гледаше току-що набъбналите й гърди и тънки крака, я караше да се чувства неудобно. На кого да се довери? На него или на инстинктите си?

Мислено преброи до три, пое си дълбоко въздух и се пусна. Озова се сред храстите, паднала по гръб, с протегнати във въздуха крака и нощница, набрана до белите й памучни пликчета.

В дробовете й бушуваше огън. Обзелата я паника нямаше нищо общо със Сам, дължеше се на нуждата от кислород.

Дишането й постепенно се възстанови и тя си позволи пет секунди само да вдишва и издишва, да вдишва и издишва, докато хриповете утихнаха. Превъртя се на колене и длани и се ослуша. Сам оглеждаше храстите в далечния край на двора, където ръждясваха детските й катерушки, а бризът леко задвижваше една от люлките. Във въздуха се долавяше мириса на океана, въпреки че бяха на стотина мили от брега.

Не можеше да остане и да си играе на котка и мишка в оградения двор. Прихвана нощницата си, за да не се развява като бяло знаме на поражението, заобиколи басейна, излезе през задната врата и замря за миг в колебание.

Нямаше къде да отиде. Баща й живееше на Карибите с новото си семейство, а ако се появеше в дома на Регън, родителите на най-добрата й приятелка щяха да я засипят с въпроси, на които Монро би се срамувала да отговори. Чу изпукването на клон и приближаващия глас на Сам и се втурна в неизвестното.

 

 

Кейд Форнет се промъкваше в нощта под светлината на пълната луна. Ако началникът на полицията в Котънблум, Мисисипи, го хванеше отново в нарушение, със сигурност щеше да се озове в затвора. Последният му разговор с шериф Томасън не беше преминал особено добре. Обвиненията му бяха жегнали гордостта на Кейд. Обидните подмятания за наднорменото тегло и незавидната интелигентност на шерифа му костваха изкълчена ръка и няколко натъртени ребра.

Среднощното бракониерство на Кейд беше по-опасно сега, когато беше влязъл в полезрението на Томасън, но трябваше да осигури прехраната на семейството си, колкото и оскъдна да беше тя. Освен това той никога не изпразваше напълно мрежите, а взимаше само толкова, колкото е необходимо за две прилични порции. А капаните му за зайци носеха полза за всички. Котънблум, Мисисипи, се гордееше с прословутите си домати и кметът не би искал заешките набези да унищожат тази репутация. В действителност правеше услуга на града. Дори този аргумент не беше успял да промени непреклонното поведение на шерифа при последната им среща.

Кейд се подхлъзна в калта близо до малката метална лодка, скрита сред високата тръстика недалече от брега. Застина приведен и се ослуша. Чуваше само ударите на собственото си сърце, но косъмчетата по врата му бяха настръхнали. Напоследък нищо не бе в състояние да го уплаши, освен мисълта, че могат да го отделят от близките му и да го затворят някъде, откъдето не би могъл да ги брани.

Да не би полицията да бе открила лодката му? И шерифът го причакваше? Трябваше ли да бяга? Изминаха не повече от десетина секунди.

— Кой е там? — разнесе се момичешки глас, треперещ зад престорената смелост. — П-по дяволите, Сам, остави ме на мира.

Той се промъкна напред, разтвори безшумно тръстиката и надникна през образувалата се пролука. Фигурка в бяло се беше сгушила на седалката в лодката му. Коленете й опираха в брадичката, ръцете й се свиваха в юмруци и се отпускаха.

Няколко пъти я беше виждал в Котънблум, въпреки че не можеше да си спомни името й, ако изобщо някога го е знаел. Тя беше приблизително на възрастта на сестра му, но се държеше като южняшка принцеса. Едно от онези момичета, възпитани да знаят своето място в света, към който той очевидно не принадлежеше. Какво, по дяволите, търсеше тя в реката?

В последните няколко години инстинктът за самосъхранение беше станал негов постоянен спътник. Очевидно бе много добър, след като все още не го беше забелязала. От друга страна, нямаше на кого да се оплаче по-късно. Никой не би повярвал на думите на един блатен плъх от Луизиана срещу показанията на богато момиче. Отпусна тръстиката, отстъпи крачка назад и ботушът му затъна в калта.

— Не се приближавай. И-имам пистолет. — И последният намек за кураж беше изчезнал от гласа й, заменен от ужас. Беше се свлякла наполовина от седалката и лодката се люлееше едва забележимо в плитчините. Непознатата му приличаше на уловен заек, готов да прегризе крака си, за да избяга.

Какво щеше да се случи, ако Тали се нуждаеше от помощ, а той не беше наблизо? Вдигна поглед към луната и изруга тихо. Прилив на съпричастност го накара да свали бейзболната шапка и да излезе от прикритието си с протегнати напред ръце. Макар да нямаше признаци, че е въоръжена, все пак бяха в Мисисипи.

— Всичко е наред, момиче. Няма да ти направя нищо. Казвам се Кейд Форнет.

— Н-не се приближавай, иначе ще… — Тя огледа пространството около краката си.

— В лодката ми няма оръжие. Освен ако не решиш да ме удариш по главата с греблото.

— Това вашата лодка ли е? Съжалявам. Трябва ли ви? — Момичето очевидно не можеше да реши как да постъпи. Доброволно да се откаже от скривалището си или отново да се свие в ъгъла.

Той се разсмя неволно.

— Е, можем да си я поделим за известно време. Имам сестра на име Талула. Двете изглеждате на една възраст. На колко си…? Около тринайсет?

— Да — кимна момичето, но все още изглеждаше готово да скочи зад борда, ако се наложи да бяга.

— Тя обича да идва с мен по тези места. Понякога дори й позволявам да управлява лодката. — Лъжа. Тали мразеше реката. Твърдеше, че й напомня за прекалено много тъжни неща. Опита да се усмихне.

За разлика от него, непознатата беше свикнала да се доверява на хората. Раменете й се отпуснаха, тя издаде трепереща въздишка и се сви отново на седалката. Светлата й коса изглеждаше почти бяла на лунната светлина, чертите й бяха деликатни, а когато прибра зад ушите си няколко непокорно щръкнали кичура, лицето й се откри — мило и невинно като на фея от приказка.

Той се настани на отсрещната седалка и кръстоса по турски крака. Беше се научил кога трябва да се държи като по-голям брат, баща, чичо или приятел. В случая момичето се нуждаеше от по-голям брат.

— Как се казваш?

— Кърби. Монро Кърби.

— Ти да не си международен шпионин като… Бонд, Джеймс Бонд? — Шегата му беше плоска, но свърши работа. Тя се изкикоти. — Какво правиш тук толкова късно, Монро?

— А вие какво търсите тук по това време?

Той едва успя да сдържи реакцията си, ограничавайки се с лека усмивка. Радваше се, че каквото и да се беше случило, момичето беше запазило част от духовитостта си. Реката, разделяща Мисисипи от Луизиана, минаваше през Котънблум. Някога градът е бил едно цяло, но сега двете му страни се бяха изправили една срещу друга като часови на пост. И Кейд, блатен луизиански плъх, не би следвало да се намира толкова нагоре по течението.

— Аз попитах първи. Кой е Сам и защо се страхуваш от него?

Тя се напрегна отново и лицето й се изкриви от ужас. Коленете и краката й бяха издрани, босите й стъпала бяха изцапани с кал, ръцете й бяха ожулени и мръсни. Измачканата й бяла нощница изглеждаше съвсем детска — все пак тя беше в осми клас, ако наистина с Тали бяха на една възраст, но ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в яркорозово.

— Можеш да ми имаш доверие. Кълна ти се — продължи меко.

Цял хор от жаби наруши внезапно настъпилата тишина. Тя не отмести поглед, както правеха някои хора. Нещо премина помежду им, някакво електричество, което го накара да застане нащрек. Не привличане — в него нямаше нищо перверзно, а по-скоро взаимно разбиране, което не можеше да си обясни.

И тогава сякаш се отключи невидима врата и думите се заизливаха като порой. Не само за това, което се беше случило същата нощ, но и за слабостта на майка й към алкохола, развода на родителите й и собствения й срам. Колкото повече му разказваше, толкова повече нарастваше гневът му. Очевидно по Мисури от страната на Котънблум нещата не бяха по-добре, отколкото в Луизиана. По-големи къщи, повече пари, същите проблеми.

— Какво да правя? — Монро пъхна ръце между коленете си, лекият бриз изду предната част на нощницата й.

— Значи майка ти лежи почти в несвяст?

Тя кимна.

— А този приятел, Сам, редовно ли ти налита?

Момичето прехапа долната си устна и брадичката му потрепери. И отново кимна.

— Какво ще кажеш да се изкачим по насипа, за да избягаме от комарите, и да почистим тези драскотини? Когато се съмне, ще те изпратя до вас.

— Ами Сам?

Невинността е мимолетна, а Монро все още беше дете. Дете, което болезнено му напомняше за Тали. Но докато сестра му щеше да е в безопасност поне докато той е жив, момичето пред него си нямаше никого.

За момент си помисли да нахълта в къщата и да му даде да се разбере на приятеля на майка й, но това само щеше да уплаши Монро още повече, а той самият щеше да се озове в затвора, преди да мигне. Затова потисна гнева си с ясното съзнание, че щеше да го излее, когато му дойде времето.

— Ще се оправя с него по-късно. Ще се погрижа да не те притеснява повече.

Дори да беше доловила заканата в гласа му, тя не попита как смята да го направи. Навярно искаше да съхрани поне отчасти своята невинност.

— Благодаря, Кейд. — Отправи му усмивка, която я озари отвътре и я превърна от сладко момиченце в нещо повече от хубаво, в нещо, което напомняше светкавица, първата лятна светулка или падаща звезда. След миг всичко изчезна. Той премигна и се зачуди дали всичко това не бе плод на въображението му.

Взе под мишница подвижната аптечка на лодката и й помогна да се изкачи по хлъзгавия насип, като придържаше с ръка издрания й лакът. Тя седна, облегна гръб на една топола и се разприказва, докато той почистваше коленете и дланите й. Беше прекалено малка, за да подбира думите си, затова при първите лъчи на пробуждащото се слънце вече знаеше любимия й цвят, какво обича да яде и каква музика слуша. Освен това беше наясно с мечтите, целите и страховете й.

За своя изненада, сподели с нея и някои от своите тайни. Нещата, от които се опитваше да предпази Сойер и Тали. Благотворителността от хранителната банка, която беше принуден да приеме, след като родителите им бяха убити от пиян шофьор. Един срам, различен от този на новата му позната, но също толкова убийствен. Откраднатото от аптеката лекарство, когато през зимата кашлицата на сестра му се беше влошила. Въпреки че Монро не можеше да му помогне, тя сякаш го разбираше и това по някакъв необясним начин облекчаваше бремето и угризенията му.

Под клоните, люлеещи се от топлия морски бриз, двамата наблюдаваха как звездите избледняват в утринния сумрак. Големи колкото шепа бели кълбенца загатваха за богатата реколта от памук на другия бряг на реката. Едва когато първите розови лъчи обагриха земята, тя заговори отново:

— Кейд, моля те, не казвай на никого.

— Винаги можеш да се оплачеш в полицията. — Даже и да не се надяваше на справедливост за себе си, мислеше, че ще се погрижат за момиче като нея.

— Изключено. Тогава всички ще разберат.

Искаше му се да й каже, че вината не беше нейна, но знаеше колко кухо ще прозвучат думите му. Беше се наслушал на клишета, които му стигаха за цял живот.

— Ще пазя тайната ти. Но и аз мога да разчитам на твоята дискретност, нали?

Тя улови ръката му и я стисна.

— Винаги.

Никога не беше срещал тийнейджър, който да е в състояние да удържи на думата си, но не му оставаше друго, освен да кимне. Вървяха един до друг по тревистото поле, а после влязоха в градината на дома й през тясната врата в задната част на оградата. Къщата беше огромна според неговите стандарти. Миризмата на хлор от басейна беше остра, но не неприятна. Никога не се беше докосвал до толкова синя и чиста вода. Беше плувал единствено в мътната река.

Обви ръка около слабичките й рамене и усети напрегнатите сухожилия и нежната кожа. Обзе го гореща ярост, като си представи как това крехко момиче се опитва да се бори със силен възрастен мъж.

— Можеш ли да влезеш в къщата? Къде е твоята стая?

— Мама държи резервен ключ под саксията до вратата. — Монро посочи към отворения прозорец на втория етаж, от който се развяваха пердета. — Аз спя там. Мисля, че ще успея да се промъкна покрай бюрото.

Той с усилие преглътна поредната ругатня. Беше истинско чудо, че не си бе прекършила врата.

— Заобиколи главния вход. Тичай направо в стаята си и вдигни палец, за да ми дадеш знак. Запомни ли какво ти казах?

— Да залоствам с облегалката на стола бравата всеки път, когато мама води мъж вкъщи.

— Точно така. Слушай, знам, че си изморена, но искам днес да отидеш на училище. Разбра ли?

— Да. — Отстъпи крачка назад, после го стресна, като се хвърли неочаквано на врата му. Ръцете му автоматично се обвиха около нея, за да отвърнат на прегръдката. Тя беше крехка и уязвима като новоизлюпено птиче. — Ще дойдеш ли отново горе, при реката?

Имаше много причини да й откаже. От една страна, никой не би одобрил връзката им. От друга, за семейството му щеше да бъде истинска катастрофа, ако го заловяха.

— При следващото пълнолуние. Ще се срещнем под онази топола.

— Благодаря ти, Кейд. — Гласът й бе приглушен от ризата му.

— А сега тръгвай. — Пусна я и я побутна към къщата.

Момичето се затича, като погледна през рамо няколко пъти. Той изчака, докато стигна до стаята си и даде сигнал, че всичко е наред. Но дори и след като затвори прозореца и дръпна завесите, Кейд остана там, подхранвайки гнева си.

Щеше да закъснее за работа и да изгуби скъпоценната надница. Дори не беше прибрал бракониерската плячка. Направи няколко обиколки пред къщата, после седна под един дъб на отсрещната страна на улицата, опитвайки се да остане колкото може по-незабележим. Всеки един от снобите в квартала можеше да се обади в полицията и да го обвини в скитничество и безделие.

Около час по-късно мъж в скъп костюм излезе от къщата на Монро. Кейд изруга тихо. Трябваше да се досети, че въпросният господин беше Сам Ландри, известен застрахователен агент, чиито реклами заливаха града по двата бряга на реката. Изглеждаше добре в лъскавите, луксозни каталози. Но сега вече знаеше, че широката ослепителна усмивка и безупречната му прическа криеха особен вид поквара.

Настигна го, преди да успее да отключи синьото БМВ, паркирано на алеята.

— Какво, по дяволите…? — В гласа на мъжа имаше по-скоро възмущение, отколкото страх.

Кейд огледа улицата. Беше пуста. Извади от ботуша си нож със специално издялана дръжка, която пасваше на ръката му. Удари с лакът Сам в гърдите, насочи острието към слабините му и го притисна към вратата на колата.

— Забъркали сте се с неподходящо момиче, господин Ландри.

Устата на мъжа се отпусна, очите му бяха кървясали, порите му продължаваха да излъчват мирис на алкохол.

— Монро е моя приятелка. Вие сте я наранили, а аз приемам това лично. Много лично. Искате ли да влезете в затвора за насилие над малолетна?

— Не съм докосвал това момиче. — Сам пъхна длан под задушаващата го като примка ръка и успя да я отмести няколко сантиметра.

Макар и едва седемнайсетгодишен, Кейд беше физически здрав и имаше мускули на мъж; той знаеше как да контролира страха си. Не можеше да си позволи да отстъпи пред никого.

— Само защото е успяла да избяга.

Мъжът престана да се съпротивлява и в тона му се прокрадна сговорчивост и чувство за хумор:

— Разбрал си всичко погрешно, момче. Тя просто се опитва да ми създава проблеми. Не иска да се оженя за майка й. Освен това си пада по мен. Ужасна комбинация. Знаеш какви са момичетата на тази възраст. Глупави и наивни.

Монро не отговаряше на нито едно от тези определения.

— Склонен съм да вярвам по-скоро на нея, отколкото на вас. Особено предвид факта, че все още лъхате на алкохол.

Лицето на мъжа се стегна и тялото му рязко се изви под ръката на Кейд.

— Аз те познавам. Ти си луизиански блатен плъх. Наистина ли си въобразяваш, че в полицията думата ти ще натежи повече от моята? — Този човек беше свикнал да се разпорежда, да бъде изслушван, докато Кейд криеше заниманията си в тъмното.

— Вероятно не. — Момчето улови погледа на мъжа и остави напрежението да изпълва тишината. — Какво ще кажеш, ако раздам блатно правосъдие? Ще отрежа сбръчканите ти малки топки и ще нахраня с тях дивите прасета. А ти ще пееш сопрано в църковния хор до края на дните си.

— И с пръст няма да ме пипнеш.

Кейд оголи зъби в подобие на усмивка. Прокара ножа през вълнените му панталони, завъртя го и плъзна надолу острието. През образувалия се процеп се показаха боксерки на розово-сини райета.

— Ще те изкормя с удоволствие и ще те хвърля на алигаторите. — Кейд нарочно пусна в действие южняшкия си акцент.

Гърлото на Сам се движеше, но не издаваше никакъв звук. Мъж с дългокрак бял пудел със смешна розова панделка се появи през две къщи. Налагаше се да приключи преди неочакваният свидетел да повика полиция.

— Нека ти обясня как ще се развият нещата оттук нататък. Ти ще скъсаш с майката на Монро. Ще се изнесеш от тази къща. И ако някога те видя да се навърташ насам, двамата с теб ще се разходим до блатото. Разбра ли?

Сам кимна енергично и устата му се изкриви. Кейд отдръпна ръката си, пъхна ножа обратно в ботуша с ловко движение и бързо се отдалечи. По светло не можеше да се промъква през чужда собственост, за да се върне при лодката. От мястото, където беше оставил камиона си, го делеше едночасова разходка пеша в жегата. В най-добрия случай щеше да пропусне част от смяната си и да изгуби половин надница. А в най-лошия — можеше да го уволнят и да се прибере с празни ръце.

Погледна през рамо към внушителната бяла къща и се усмихна. И в двата случая си заслужаваше.