Лора Трентъм
Целуни ме така (11)

Глава девета

Напрежението, стегнало раменете на Кейд, се разсея. Почти очакваше Монро да му каже, че не го иска наоколо. Или да върви по дяволите, задето се бе намесил. Страхът и отчаянието, които го бяха обзели, когато му затвори телефона, все още кипяха под повърхността.

Ръцете го сърбяха за бой, но хлапакът се беше свлякъл едва след втория удар. Естествено, не се бе съобразил със състоянието на ръката си при онзи ъперкът. Заздравяващите нерви пренесоха нетърпимата болка чак до рамото.

Пикапът му беше паркиран точно зад нейния джип, блокирайки пътя. „Таверна Ривършак“ беше препълнена. Изгуби цели пет минути да я търси в бара, дори изпрати някаква жена да провери в тоалетната. Облекчението, когато я откри заедно с момичето, веднага се изпари при вида на изписаната върху лицето й паника и решителност и на мъжа, който ги преследваше.

Въпреки че опасността бе отминала, Кейд постави ръка на кръста й и тръгна в крак с нея и Кайла. Момичето хлипаше и се препъваше и изглеждаше така, сякаш единственото, което го държеше изправено, беше ръката на Монро около раменете му. Как можеше да пролее дори една сълза за подобен идиот, му беше непонятно.

Закуцука напред и отвори вратата откъм пътническата седалка, за да може Монро да помогне на приятелката си да се качи. Бледата светлина в купето освети червения отпечатък върху бузата и челюстта й. Буца заседна в гърлото му.

Монро затвори вратата и извади ключовете от предния джоб. С късите панталони, червения потник и разпилени върху раменете коси не изглеждаше много по-голяма от момичето, което беше спасила.

Преди да успее да заобиколи джипа и да се настани зад волана, той я улови за ръката.

— И теб ли удари?

Тя докосна челюстта си.

— Извадих го от равновесие и ръката му ме закачи. Незначителни щети. Получавала съм по-тежки травми при тренировките със сестра ти в залата.

— Това не беше тренировка. — Пусна ръката й, хвана я за тила, прокара пръст по брадичката и наклони главата й към мъждукащото осветление на паркинга. — Момичето лошо ли е ударено?

— Казва се Кайла. Ще се оправи. — Гласът й потрепери, сякаш не беше съвсем сигурна.

Кейд остави лявата си ръка под тила й, а с другата извади телефона от джоба си.

— Звъня на полицията.

— Не! — сграбчи китката му Монро. — Тя не искаше да се обадя. Срамува се и се чувства объркана, а и не мисля, че в крайна сметка ще повдигне обвинение.

— Ти също имаш основание.

Тя погледна встрани. Момичето беше повдигнало коленете си. Лицето беше скрито в шепите й, но раменете потръпваха, сякаш плачеше.

— Ако го направя, Кайла никога повече няма да ми се довери, Кейд. Тогава към кого ще се обърне, ако отново попадне в подобна ситуация?

— Защо трябва да си точно ти?

Погледът й го накара да се почувства като пълен егоист, което беше най-точното определение за него през последните няколко години.

— А защо да не съм аз? — попита го меко. — Някой трябва да защити тези момичета. Както ти се застъпи за мен.

Исусе, пак онази нощ! Онази съдбовна нощ, която постоянно се връщаше и напомняше за себе си. Само че той вече нямаше нищо общо с онова момче. Беше прекъснал връзките си с Котънблум или поне се опитваше да го направи по всички възможни начини. Дори сестра му и брат му се научиха да не разчитат на повече от едно телефонно обаждане на месец и някой и друг чек.

Монро, от друга страна, беше толкова тясно свързана с града, че вече не можеше да си тръгне. Майка й, момичетата, Тали и Регън, пациентите. И той.

Тя се промъкна покрай него, настани се зад волана и включи двигателя. Кейд направи същото. Даде на заден ход, за да я пусне напред. Кайла живееше в квартал на няколко километра от реката, обитаван от долните прослойки на средната класа.

Жълтеникав прах и мръсни ивици зацапваха белия винил, с който беше опасан парапетът, но верандата беше пометена, а люлката се полюшваше на гредите от бриза заедно с икебана от морски миди и полски камбанки, направена от млади ръце.

Кейд ги последва вътре. Монро изчезна във вътрешността заедно с Кайла, а той се залута из кухнята. След кратко ровене из фризера извади пакет замразен грах и го сложи върху пламналата си длан.

В къщата беше подредено, кухнята светеше от чистота, дребни украшения и снимки на млада жена и момиче, фотографирани на различна възраст, покриваха всяка равна повърхност в малкото помещение. Нямаше и намек за баща. Или беше следствие от тежък развод, или никога не беше присъствал в живота им.

Взе най-близката снимка. Кайла без два предни зъба седеше на брега на реката със старомодна въдица от тръстика и заразителна усмивка на детското си лице. Усети угризение на съвестта и в гърдите му се надигна отдавна забравено покровителствено чувство. Откъм съседните стаи до него достигнаха приглушени гласове.

Върна се до люлката на верандата и синджирите изскърцаха под тежестта му. Срязаната длан беше престанала да пулсира, затова пусна пакета със замразен грах и се зае с упражненията, препоръчани от Монро. Не знаеше колко време мина, преди входната врата да се отвори.

— Заспа и утре ще се чувства ужасно между шамарите и махмурлука. — Стъпките й бяха неуверени.

— Ела да седнеш. Ще изчакаме майка й — каза той и й направи място на люлката.

Монро се настани до него, кръстоса крака и започна да масажира разсеяно ръката му, сякаш не можеше да се въздържи да раздава утеха и спокойствие на всички около себе си, дори когато самата тя беше разстроена.

Кейд се размърда и наклони лицето си към нейното:

— Сигурна ли си, че челюстта ти е наред?

— Вече почти не ме боли — отвърна тя с глас, натежал от сдържани сълзи. — От някои неща, които ми каза преди малко, стигнах до извода, че не й посяга за първи път. Не знам какво да правя.

Той освободи ръката си, обви я около раменете й и я притегли към себе си. Монро не се възпротиви, а притисна чело към извивката на врата му и плъзна длан по широките гърди.

— Ти направи каквото можа, скъпа. — Независимо от упорития труд и саможертвите му, Тали и Сойер не бяха имали онова, на което приятелите им се радваха. Най-щастливите му моменти бяха, когато правеше нещо глупаво, като да купи нов бейзболен костюм на брат си или да похарчи пари, които никога не стигаха, за да изненада сестра си с маркови дънки, каквито всички носеха. Радостта по лицата им осмисляше трудната му битка. — Никога няма да ти се струва достатъчно, но повярвай ми — усилията ти не са напразни.

— Да ги уча да се защитават е едно. Но как да ги накарам да разберат, че не заслужават да бъдат обиждани и малтретирани? — Очевидно не беше уморена само физически. Звучеше като човек, който беше на път да се откаже.

Работата на две места, поемането на допълнителни смени, ловуването и поставянето на канапи през нощта го бяха държали в състояние на постоянно изтощение, но ден след ден бе правил онова, което трябваше, без да обръща внимание на настъпващото опустошение. Опита се да намери подходящите думи, но не успя.

— Нямам отговорите, но си длъжна да продължиш да опитваш, нали?

— Чувствам се като хамстер, който се върти в колело. Работя, работя, работя, а не стигам доникъде. Кайла беше едно от първите момичета, които се присъединиха към групата преди три години. Три години, Кейд, а така и не направих нищо, за да променя посоката на живота й. Нищо.

— Това не е вярно. Тя ти се обади, нали? Ами ако нямаше тази опора? Дали нямаше да си тръгне с онзи боклук? Вероятно нещата щяха да се задълбочат още повече. Но е знаела, че може да разчита на теб.

— Предполагам — с явно съмнение в гласа отвърна тя. Отдръпна се от него, наведе се напред и подпря лакти върху коленете си. — Трябва да наема консултант на щат.

— Колко ще струва?

— Повече, отколкото мога да си позволя в момента. — Горчивината в думите й беше пометена от завидната й решителност: — Този благотворителен коктейл е много важен. С част от събраните средства може би ще успея да го осигуря до юли.

Искаше му се да напише чек и да й го даде, за да пристъпи към следващия етап на програмата. Но тя никога нямаше да го приеме. Даже и заради момичетата. Това щеше да я направи прекалено зависима от него.

— Не искам да свършат като мен. — Говореше съвсем тихо и му бяха необходими няколко удара на сърцето, за да схване посланието.

— Какво имаш предвид? Ти си преуспяла, умна, страхотна, добра. Светица в сравнение с повечето хора.

— Не съм безгрешна. — Тя отблъсна люлката и започна да я люлее ритмично напред-назад. — Искаш ли да чуеш нещо налудничаво? В известен смисъл завиждам на Кайла. На способността й да обича с такава сляпа преданост. Мисля, че с мен нещо сериозно не е наред.

Признанието й беше важно. Не самото съдържание, а това, че го направи пред него.

— Защо мислиш, че имаш някакъв проблем? — попита почти шепнешком.

— Защото не мога… — Тя отметна назад глава, облегна се на ръката му, погледът й се зарея някъде в тъмнината на гредите над тях. — Видях какво причини любовта на майка ми. Тя вярваше на всеки мъж, независимо дали беше добър или лош. Няма никакво значение дали жената е красива или не. Мъжете й казват онова, което иска да чуе, за да постигнат крайната си цел.

Мрак се прокрадна в думите й. Мрак, който той добре познаваше. Но той най-малко от всички имаше право да й изнася лекция на тази тема.

— Това не е любов, Монро.

— Във всеки случай е единствената, която съм виждала. — Само лекото потропване на мидите, подредени между полските камбанки, нарушаваше напрегнатата тишина. — Защо дойде тази вечер? Не че не съм ти благодарна. Напротив. Но защо? — Други въпроси увиснаха във въздуха неизказани, но бяха съвсем ясни. Какво искаш от мен? Използваш ли ме?

Той преглътна. Игрите, които играеше с жените в миналото, сега му се струваха напразно губене на време. В последните няколко години наистина само ги беше използвал. Поглеждайки назад, се виждаше като Флет Стенли^[1] — картонен силует, промъкващ се през живота. Иронията беше почти комична. Почти.

— Когато ми затвори… — Пое си дълбоко въздух. Наистина ли щеше да се разкрие толкова?

— Ти се вбеси.

— Да — призна той. — По-скоро се притесних. Не, не беше обикновено притеснение. Ужасих се. Години наред не съм се безпокоил за никого, освен за себе си.

— Не е вярно. Ами Тали и Сойер?

— След като напуснах Котънблум, престанах да се грижа за тях. Поне не така, както би трябвало. Повтарях си, че без мен им е по-добре. Убеждавах сам себе си, че нямат нужда от мен. Но после се върнах и… — Поклати глава, не знаейки как да продължи. Като дърво, пренесено от пустинята върху плодородна почва, корените му се впиваха в земята все по-дълбоко и по-дълбоко с всеки изминал ден. Корени, които преди години сам беше отсякъл. — Мисълта, че някой може да те нарани, ме убива. — Признанието се изтръгна от гърдите му, оставяйки препускащото му сърце на показ. Името, промълвено от устните й, му подейства като балсам, ласката на нежната ръка — като превръзка. Сведе глава и зарови лице в косата й, мека и ухаеща на лято.

— Бях много уплашена тази вечер — каза тя с треперещ глас.

— В страха няма нищо лошо. Смелост е да направиш нещо въпреки страха. — Веднъж изрекъл думите, Кейд се запита дали не се отнасяха и за него в същата степен, както и за нея. Нещо като напомняне. Беше проявил храброст веднъж. Бе вършил неща, които го ужасяваха, защото семейството му беше в нужда. Денят, в който влезе в аптеката и пъхна сиропа за кашлица в джоба си, или нощта, когато намери убежище в рова, защото нямаше да успее да се прибере у дома преди торнадото да връхлети града. Родителските срещи, на които ходеше, въпреки че сам беше дете, при това отпаднало от училище. Първото посещение в социалната кухня. Всички те бяха ужасяващи.

Въпреки че бе създал компания и бе постигнал успех, не беше извършил нищо наистина смело, откакто напусна Котънблум. Вероятно именно това се опитваше да компенсира с изкачването на отвесни скали и скачането от самолет, но точно както познаваше всяка извивка на реката, така дълбоко в себе си знаеше, че нито един от тези безумни подвизи не беше проява на истинска смелост.

Автомобилни фарове го заслепиха като светкавица на фотоапарат. Стар модел седан спря на чакълестата алея. Изцяло погълнат от Монро, не беше чул приближаването на колата. Застана на горното стъпало на верандата. Срещу него вървеше около четиридесетгодишна жена. Разпозна я като избледняло копие на снимките в кухнята.

— Стейси — приближи се към него Монро. — Кайла е добре, но тази вечер се случи нещо.

Жената в измачкана, изцапана с грес заводска униформа бързо пристъпи към тях.

— Боже мой, да не е претърпяла злополука?

— Нищо такова. Обади ми се от „Таверната“.

— Какво е правила там? — Изумлението в гласа й беше искрено и сърцераздирателно.

Монро въведе жената в къщата и му хвърли през рамо поглед с ясно послание. Беше свободен да си върви.

 

 

Монро разтърка лицето си с ръце и се облегна на старомодната дървена ламперия. След като изслуша разказа й за случилото се вечерта и опасенията й относно Дилън, Стейси приседна на ръба на леглото на дъщеря си, гушна я като малко дете и отметна косата от челото й.

Притиснала гръб към стената, Монро остана заслушана в достигащия до нея шепот. Може би съветите на майката щяха да проникнат по-дълбоко и да имат по-голямо въздействие върху Кайла. Все пак и тя беше потърпевша по свой начин.

Надигналата се в тялото й топлина я накара да притисне длани към бузите си. Какво ли си мислеше Кейд за нея? Колкото и да се опитваше да придаде на отношенията им непринуден, необвързващ характер, с него това беше невъзможно. Признанието й на люлката звучеше налудничаво дори за самата нея. Такива неща не се осмеляваше да каже даже на себе си в тъмното, още по-малко да ги изрече на глас.

Стейси се появи откъм стаята на дъщеря си и Монро се изправи. Очите й бяха зачервени и подпухнали, бръчките около устата й придаваха тъжен и уморен вид.

— Благодаря ти, че си я прибрала вкъщи жива и здрава — каза тя и я поведе към малката кухня. Извади от фризера бутилка водка и сложи две чаши върху масата. Монро махна с ръка в знак на отказ. Стейси наля в едната чаша голямо количество алкохол и отпи. В очите й проблеснаха сълзи, брадичката й затрепери, преди да заговори: — Ще ти призная, че когато започна тази програма в залата на Тали, си казах: „Една богата снобка иска да спи по-добре през нощта“. Но ти се доказа като добра приятелка на малкото ми момиченце и аз наистина ценя това. Наистина.

— Дилън е негодник.

— Знам. Но ако й забраня да го вижда, това може да я тласне към него и да я откъсне от мен. — Стейси отмести един от кухненските столове, отпусна се тежко върху него и отново отпи.

Майчинството не се свеждаше само до печенето на бисквити и редовното посещаване на училищните рецитали. Най-трудното бе да си там, когато се наложи, за да събереш парчетата от разбити сърца и да ги слепиш отново, да помагаш за преодоляването на трудностите, да научиш децата си да бъдат силни.

— Ще се справиш. На твое разположение съм, ако ти е нужна помощ. — Монро стисна рамото на Стейси и си тръгна, но спря до вратата. — Непременно заключи всички врати след мен.

— Добре. — Стейси пресуши остатъка от водката и празната чаша изтропа върху масата. Ъгълчетата на устата й се изкривиха в подобие на усмивка: — Имам пушка в гардероба за всеки случай.

Монро излезе навън и чу изщракването на резето и дрънченето на веригата. Пикапът на Кейд беше паркиран зад джипа й. Дори не се изненада.

Синджирите на люлката изскърцаха, когато слезе от нея.

— Как мина?

— Както можеше да се очаква, предполагам. — Отговорност за Кайла вече носеше майка й и тя изпитваше егоистично облекчение. Тръгна надолу по стълбите и стъпките му отекнаха зад нея. — Не беше нужно да оставаш.

— Ще карам след теб, докато се прибереш, за да съм сигурен, че си в безопасност.

Стремежът към независимост се бореше с приятното усещане някой да се грижи за нея. Съвсем ново чувство. Плашещо. Дали не изглежда слаба?

— Ако Дилън прояви неблагоразумието да се изпречи на пътя ми, ще се справя с него.

Той спря на тротоара между двете коли.

— Не се съмнявам, но имай малко милост към мен. Ще се побъркам, докато се притеснявам дали си се прибрала.

След кратко колебание тя повдигна рамене и се опита да потисне надигащата се топлина в гърдите й.

— Добре тогава. Да тръгваме.

Качи се в джипа и потегли, виждайки ясно фаровете и дочувайки стъргането на скоростния лост на стария пикап зад нея. Колкото повече приближаваше къщата, толкова сетивата й се изостряха и ръцете й стискаха по-силно волана. Въпреки че не очакваше неприятности, беше истинско облекчение да види дома си празен и тъмен, без непознати коли, паркирани на улицата.

Пикапът с боботене спря зад нея. Тя се измъкна от джипа и махна с ръка.

— Виждаш ли? Няма никой.

— Ще се почувствам по-добре, ако ми позволиш да огледам и вътре.

Трябваше да настоява да си тръгне. Вместо това кимна с глава към вратата. В интерес на истината, все още не беше готова да остане сама.

Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината в къщата. Сякаш полицай във филм, Кейд провери всички стаи. Стиснала устни, за да не се разсмее, Монро се отпусна върху дивана.

Той беше едър мъж и тъмната брада му придаваше още по-внушителен вид. Нищо чудно, че Дилън приличаше на човек, който всеки момент щеше да се подмокри, когато Кейд се изправи пред него. Огледа отново кухнята и в движенията му се забелязваше някаква агресия. И все пак не би я наранил, нито нея, нито друга жена.

Внезапно я осени една идея и тя скочи от дивана във внезапен прилив на енергия. Да застане срещу човек от плът и кръв сигурно беше съвсем различно от това да блъска чували, да поваля манекени или състуденти на тренировките по бойни изкуства. В залата никога не се прекрачваха определени граници, които не важаха в тъмните алеи.

— Откри ли нещо? — подвикна с престорено нехайство.

— Не си закачила хавлията си, колекцията ти от джапанки е внушителна, а под леглото ти се въргалят няколко топки прах.

Монро се разсмя. Не можа да се въздържи:

— Не очаквах гости.

— Приятно ми е да го чуя — измърмори той и й отправи многозначителен поглед, който тя не успя да разгадае.

— Какво ще правиш във вторник следобед? — Въпросът се изтръгна неволно. Нямаше намерение да завързва разговор.

— Чакай да видя… — Мълчаливо започна да движи устни и да брои на пръсти, преди да отпусне ръка, да свие рамене и да се усмихне. — Много добре знаеш, че нямам работа.

— Предполагам, няма да искаш да ми помогнеш? Така можем да заменим един терапевтичен сеанс в центъра. — Наистина, заниманията в залата можеха да му бъдат дори по-полезни от упражненията, които правеше с него в кабинета си.

— За каква помощ става въпрос? — Ентусиазмът й очевидно не беше заразителен. Той я гледаше подозрително.

— Имам нужда от манекен, а ти си идеален за целта.

Изражението на лицето му беше безценно — някаква смесица от шок, забавление и обида. Тя избухна в смях.

— Манекен, а? — Седна толкова близо до нея, че под тежестта му тялото й се наклони към него.

— Не като позьор, а като реален, жив човек, който да заеме мястото на Бъба.

— Бъба?

— Така наричаме напълнените със слама манекени, които използваме с момичетата в залата на Тали. — Обърна се, качи крака си на дивана, после замахна с него към неговия. — Тази вечер осъзнах нещо. Тренировките ни са прекалено стерилни. Винаги срещу неодушевени предмети или други ученици. Липсва усещането за непредсказуемост.

— Нека да уточним. Искаш от мен да се преструвам, че нападам цял куп млади момичета, за да могат те да ме удрят, да ме ритат там, където най-много боли, и да ми счупят носа? — Сухият му тон охлади ентусиазма й.

— Представено по този начин, наистина не звучи особено привлекателно. — Тя издърпа стърчащ конец от ъгъла на възглавницата. — Забрави. Беше глупава идея.

Кейд пъхна пръст под брадичката и вдигна лицето й нагоре.

— Никога не е глупаво да помолиш някого за помощ. Ще го направя, но имай предвид, че слабините ми са строго забранена зона.

Монро обви ръце около врата му с момичешка радост. Когато трябваше да се отдръпне, не го направи, и простата прегръдка от благодарност се превърна в нещо съвсем различно.

Той миришеше хубаво. Не, повече от хубаво, ароматът му беше замайващ. Усети желание да го опита. Зарови лице в жилавите, гъделичкащи косъмчета на брадата му. Едната му ръка се плъзна по гръбнака и спря на тила й. Отдръпна се леко, но не я пусна. Проницателният му зелен поглед обходи лицето й. Не беше сигурна какво търси, нито какво откри в очите й. Може би същия водовъртеж от противоречиви чувства, който тя виждаше в неговите.

Искаше да го целуне, имаше нужда да знае. Да разбере дали фантазиите, които бе подхранвала през всичките тези години, са глупави. Пулсът й се ускори като във влакче на ужасите, когато се наведе напред и запърха с притворени ресници. Устните й докоснаха неговите. Ръката му сграбчи кичур коса по-силно, сякаш да задържи главата на мястото й. Лекото подръпване изпрати удоволствие до всеки нерв от тялото й.

Устните му бяха меки и сухи. Улови долната между зъбите си и прокара език по гладката плът. Гъделичкането на брадата по лицето й допълнително подсилваше възбудата. Той не задълбочи целувката, но и не я отблъсна. Въздишка от безсилие се изтръгна от гърлото й, когато зарови пръсти в косата му.

— Какво правим? — раздвижиха се устните му до нейните.

— Опитвам се да те целуна, а ти стоиш като пън.

От гърдите му се разнесе тихо ръмжене секунда преди да поеме нещата в свои ръце. Притисна я силно към себе си и отвърна на целувката. В главата й трябваше да зазвънят предупредителни камбанки, но нищо такова не се случи. Доверието, което му беше гласувала като момиче, беше избледняло, но не беше изчезнало.

Кейд не я разочарова. Той не отиде нито твърде далече, нито прекалено бързо. Вместо това изследваше устата й бавно, внимателно, нежно. Целувката имаше за цел да съблазнява.

Обикновено й беше трудно да се откъсне от мислите си, докато се целува. Притеснението за онова, което искаше мъжът, за всичко, което тя не искаше, и дори списъкът на пациентите за следващия ден изпълваха съзнанието й. Така и не изпита удоволствието да се откъсне от всичко за няколко часа.

И ето че най-после се случи. С Кейд тялото й изключи мозъка. Беше прекалено заето да приема и излъчва чувствени сигнали.

Времето забави ход. Всяко докосване до устните на другия бележеше една изминала минута. Промъкна се по-близо, прехвърляйки почти цялата си тежест върху него. Нежността му само наливаше масло в огъня и подсилваше трескавото й желание за повече. Повече от устните му, впити в нейните, от галещите ръце, от тялото му върху нейното, облекчаващо болката й. Повече от него. Изгубена в настоящето, тя забрави миналото.

Кейд облиза горната й устна и тя отвори уста със звук, какъвто никога не се беше чувала да издава. Нещо, подобно на ридание, на умолителен стон. Езиците им се преплетоха. Тя провря крак между неговите. Коляното й се натъкна на твърдина, която я накара да потръпне от смущение.

Той извърна лице настрани, но не се отдръпна. Погали косъмчетата на слепоочията му. Широките гърди се повдигаха и спускаха в забързания ритъм на нейните.

— Монро, това е… лудост.

Не поразително, не невероятно, не съдбовно, а лудост? Горещата страст внезапно се превърна в срам. Толкова голям, че я накара да си пожелае под краката им да зейне дупка. Или астероид да удари Земята.

Отдръпна се рязко от него и се огледа за халата си. Какво й ставаше? Никога не се бе нахвърляла на мъж по такъв начин.

— Извинявай. Не съм предполагала, че…

— Не съжалявай. Искам да те целуна от момента, в който се появи в онази малка приемна и ми каза да си сваля панталона.

Тя престана да дъвче долната си устна и събра достатъчно кураж да го погледне.

— Тогава защо да е лудост?

— Заради това коя си ти и кой съм аз. Върнах се само преди седмица и не знаем почти нищо един за друг. Освен това трябва да си наясно, че… нямам намерение да остана.

Първоначалното й смущение премина в разочарование. Съобщението, че смята да напусне Котънблум, не беше новина за нея. Истината се заби като куршум в сърцето й, но останалите му оправдания бяха нелепи.

— Какво означава коя съм аз?

— Винаги си била прекалено добра за мен. Мила и невинна. Аз съм си същият блатен плъх. И нищо няма да промени това.

Миналото й се беше отразило в различни отношения; за някои от тях си даваше сметка, други тепърва откриваше. Очевидно не беше единствената. Отпадането му от гимназията и необходимостта да разчита на благотворителност все още преследваха Кейд, въпреки че вече можеше да си позволи дори най-голямата и най-стара къща в Котънблум, стига да пожелае.

Бяха се озовали на кръстопът. Вероятно първият от многото. Минало или настояще. Кое щеше да надделее?

Смелост е да направиш нещо, дори когато то те плаши. Думите му се върнаха и пронизаха сърцето й със страшна сила. С ловкост, усъвършенствана в спортната зала, тя се озова в скута му, обгърна краката му със своите и зарови ръце в тъмната коса. Повдигна главата му, докато се оказаха лице в лице, този път изцяло контролирайки ситуацията.

— Аз съвсем не съм мила и невинна, Кейд Форнет. Можеш да се самозалъгваш колкото си искаш, но аз те познавам по-добре от всеки друг на този свят. Знам тайните ти. Ти знаеш моите. Това ли те плаши? Е, трябва просто да се държиш като мъж и да придобиеш малко смелост.

Очите му се разшириха. Беше го изненадала. Нещо повече, ако се съдеше по надвисналото напрежение, беше изненадала и себе си. Дали щеше да стигне по-далече и да го шокира? Имаше ли тя достатъчно кураж? Устните й отново се впиха в неговите. Този път той пое нещата изцяло в свои ръце. Прегърна я и я притисна към възглавниците с цялата си тежест. Устата му се движеше по врата, по голата кожа около презрамките на потника и сутиена й, по извивката на рамото.

Леко захапа чувствителната плът на ключицата. Гърдите й се втвърдиха в болезнено очакване, предчувствайки докосването на устните му, които бяха близо, толкова близо. Изви се към него. Дишайки тежко, той спря и се облегна на лакът над нея. Зелените му очи я хипнотизираха. Ако я хванеше за ръката, щеше да го последва където и да е, дори към леглото.

— Трябва да тръгвам. — Гласът му беше груб, а натискът на силното тяло й подсказваше недвусмислено, че я желае.

Гордостта взе връх над смелостта. Нямаше намерение да се моли, затова плъзна ръце по гърдите му и го отблъсна.

— Тогава върви.

Той се изправи толкова рязко, че й се наложи да се вкопчи във възглавниците, за да запази равновесие. Кейд постъпваше правилно. Тялото й обаче яростно настояваше, че и двамата надценяваха разума.

— Не съм свикнал да си играя на джентълмен. — Шеговитата нишка се изгуби някъде в обзелото го сексуално напрежение.

— А на какво играеш обикновено? — Тя намести презрамките на потника и се изправи.

— Провинциално момче, което не се страхува да се изцапа. — Отметна косата й назад и погали с пръсти голата кожа на раменете, разпалвайки за пореден път желанието й. — Но ти заслужаваш нещо повече — добави шепнешком и се отправи към вратата.

Хрумна й да му влее малко здрав разум, като го ритне по кокалчето или да му се нахвърли отново. Но нямаше смисъл. Също както и по отношение на Сам: колкото и да се убеждаваше, че вече няма власт над нея, не преставаше да се страхува всеки път, когато се появяваше в сънищата й.

Някак си трябваше да покаже на Кейд, че не беше момичето, което той си спомня. Най-малкото бе по-силна от нея. Нов образ, който можеше да се справи и без закрилата му. Нуждаеше се от него по съвсем различен начин. Начин, неразбираем дори за самата нея. Поне засега.

Вече беше прекрачил прага, когато го попита:

— Уговорката ни за вторник следобед остава ли?

Той се поколеба, но кимна.

— Нали няма да забравиш да заключиш след мен?

Веднага щом пусна секрета и сложи веригата, Монро се облегна на вратата. Докато се чувстваше объркана от бушуващата в тялото й буря от емоции и си задаваше въпроси за бъдещето, в едно нещо беше съвсем сигурна — Кейд Форнет се бе наслаждавал на целувките точно колкото и тя.