Лора Трентъм
Целуни ме така (4)

Глава втора

Юни, наши дни…

Застанала до високото гише, Монро Кърби попълваше картона на последния пациент и раздвижваше глезените си. Денят се оказа дълъг. Госпожа Джун, главната сестра, се втурна в стаята и служебните й чехли изскърцаха по пода.

— Имам нов пациент за приемане. Някой от вас може ли да го поеме?

Монро се подпря на лакти и разтри врата си.

— Вече е почти пет и трябва да се срещна с момичетата в залата. Ще го поемеш ли, Барт?

Бартоломю Джоунс прокара ръка през късата си афроприческа и й отправи една от сто и двайсет каратовите си усмивки.

— Бих го направил, Монро, но днес Дейна има рожден ден. Ако закъснея, утре ще се върна като пациент. С извит врат.

Тя отвърна на усмивката му, въпреки умората. Независимо колко напрегнати и натоварени бяха, Бартоломю разведряваше деня на всеки и превръщаше работата на физиотерапевт в забавление. Това беше неговата дарба и Монро никога не съжали, че се върна в Котънблум, за да се присъедини към екипа му. Беше уморена, но всеки клиент заслужаваше лечение с добро отношение и окуражаване от нейна страна.

— Ще изпратя съобщение на Тали да започват без мен. Да се надяваме, че този ще бъде отзивчив. Досие?

— Няма.

— Документи?

— Попълва ги във втора стая. Въпреки че не изглежда особено доволен от това. Доведе го господин Форнет, но двамата не престават да спорят.

— За трудова злополука ли става въпрос?

Сойер Форнет управляваше завод за автомобилни части на щатската граница в Луизиана. Ако човекът се беше наранил в някой от цеховете, трябваше да се спазват специалните правителствени разпоредби.

— Не споменаха нищо подобно, а и не мога да си представя, че езикът, който използват, е подходящ за което и да е работно място. — Лицето на госпожа Джун се изчерви. — Ако трябва да гадая, бих казала, че са роднини. Господин Форнет има ли брат или братовчед?

Сърцето на Монро запрепуска лудо, въпреки че не беше направила дори и крачка. Устата й пресъхна, сетивата й се изостриха болезнено. Мина покрай Бартоломю и госпожа Джун, без да каже дума.

Защо й се сви стомахът — от нерви или очакване? Не се беше чувствала така от първата си работна седмица. Възможно ли е Кейд Форнет да се е върнал в Котънблум?

Видя го за последен път като първокурсничка в колежа. Преди десет години. Беше отскочила до магазин за дрехи втора употреба от луизианската страна на реката, за да си търси парти костюм. Темата беше бедняшка сватба и съвсем не й допадаше.

Компанията беше решила, че магазинът е пълен с гащеризони и къси дънки. Сред смях и закачки те оглеждаха рафтовете с памучни ризи и непромокаеми работни панталони. Монро се отдели от групата, засрамена от поведението им, въпреки че не можеше да обясни точно защо.

И тогава го забеляза. Стоеше на не повече от десетина крачки, преметнал две ризи върху ръката си, и се взираше право в нея. Ръката й замръзна върху рамото на опърпано кадифено сако, но вътре в нея всичко превключи на по-висока скорост.

Не го беше виждала от месеци и никога през деня. Беше толкова сдържан в нощта, когато й бе пожелал успех в колежа и я бе целунал леко по бузата. За първи път си бе позволил подобно нещо и щом тъмнината го погълна, тя инстинктивно усети, че една врата се беше захлопнала. Естествено, той повече не се върна при тополата, въпреки че тя го чакаше там при всяко пълнолуние.

Нещо се беше случило с него през изминалите месеци. Някаква нова твърдост се бе появила в очите му и го бе състарила непривично за двайсет и трите му години. Искра премина през малкото разстояние между тях. Кейд й кимна. Обзе я необуздано желание да го прегърне и да склони глава на гърдите му. Липсваше й.

Пристъпи към него, но той остави ризите и си тръгна. Вратата в дъното на магазина хлопна и я накара да потръпне. В следващите няколко секунди се питаше дали тази среща и искрата, прехвръкнала между тях, не беше плод на въображението й. Тогава най-добрата й приятелка Регън Ловел обви ръка около кръста й и я върна в компанията на кикотещите се момичета.

Когато след няколко седмици се върна за коледната си ваканция, разбра, че се е преместил в Мобайл, Алабама. Не знаеше дали изобщо кракът му бе стъпвал в коя да е от двете половини на Котънблум оттогава. Но тъй като с нетърпение очакваше новини от него, непременно щеше да чуе.

Безпокойството я правеше нервна. Наистина ли беше той? Някакъв инстинкт, може би по-скоро надежда, й подсказваше, че е така. Какво му се беше случило? Колко тежко беше ранен? Разтри устни, разтегли ги във фалшива усмивка и отвори вратата.

Мъжът, който бе седнал на стола, изглеждаше прекалено едър за малката приемна. Без да е с наднормено тегло или прекомерно набит, притежаваше енергия, която явно го изпълваше до краен предел и настойчиво търсеше отдушник. Погледът й обходи тялото му, съзнанието й се опитваше да възприеме всичко наведнъж. Въздухът помежду им почти осезаемо вибрираше.

Той се държеше така, сякаш я виждаше за първи път, но стомахът й се сви по добре познатия начин. Големи, мазолести ръце въртяха между коленете издраскан бастун, широките стъпала бяха обути в ботуши с дълбок грайфер. Тъмната гъста коса се нуждаеше от подстригване, а в наболата поне двуседмична брада проблясваха стоманени нишки. Раменете му бяха станали по-широки и гръдният му кош изглеждаше по-масивен, отколкото си го спомняше. Очите му се вторачиха в нея. Тъмнозелени и напрегнати, пазещи всичките й тайни.

— Мили боже! Кърби. Монро Кърби. Вече си пораснала. — В дълбокия му глас се усещаха подмолни остри ръбове, сякаш изминалите години бяха оставили грозни белези в него. Погледът му, също като нейния, беше толкова напрегнат, че тя ненужно оправи реверите на бялата си престилка.

— Помниш ме. — Господи, звучеше като тийнейджърка, изправена пред идола си. Следеше всичките му постижения, доколкото й беше възможно. Последната му изява беше в лъскаво бизнес списание за успешни предприемачи, но статията разказваше по-скоро за авантюристичните му приключения, отколкото за конструкторската му компания.

— Трудно се забравя изпаднала в беда девойка в гореща септемврийска нощ. — Кейд присви очи, сякаш се опитваше да погледне в нея.

Дали си спомняше всеки един момент, който бяха прекарали заедно, като самата нея? Вероятно не. Неговият живот беше по-богат и по-вълнуващ от всичко, което тя можеше да си представи в Котънблум. Сега, когато се виждаше, че не е сериозно ранен, може би трябваше да отвърне на закачката в гласа му. Да се престори, че завръщането му не беше разтърсило целия й свят.

— И така, господин Форнет, какво ви води отново в Котънблум? — Вместо приятелска закачка, в гласа й отекнаха отбранителни нотки. Внезапно си припомни усещането за самота през всички онези нощи, когато напразно го беше чакала под тополата.

— Лудост — сухо отвърна той и погледна към прозореца, където надвесени клонки на розовия индийски люляк закриваха гледката към паркинга.

— Не мислех, че някога ще се върнеш у дома. — Сложна амалгама от емоции се прокрадна в гласа й.

Напрежението, което излъчваха зелените му очи, завладя и нея.

— Сойер влетя като обезумял в болничната ми стая. Очевидно някой добронамерен свидетел се е натъкнал на здравната ми карта и го е подвел, че умирам. Докато все още бях на успокоителни, му позволих да ме уговори да си взема кратка ваканция. В Котънблум.

След като първоначалният шок поутихна, тя забеляза някои подробности. Под брадата лицето му беше изпито, тъмни кръгове обграждаха очите му.

— Изглеждаш изтощен.

— И точно така се чувствам.

— Здравния ти картон го няма. Какво се е случило?

— Накратко? Паднах от скала.

— От скала? Да не те е бутнала някоя пренебрегната жена?

Устните му потрепнаха.

— Едва ли. Реших, че искам да изкача Ел Капитан^[1]. Опитах. Не се получи, както го бях замислил.

Тя премигна няколко пъти. В този момент вече нямаше значение, че не го беше виждала цели десет години. Сарказмът в гласа й прикри искрената и доста неуместна загриженост.

— Значи една сутрин се събуди и си помисли: „Хм, струва ми се, че ще изкача най-опасната скала в света“? Колко време отдели за подготовка?

— Катеря се от години по северозападното тихоокеанско крайбрежие. Впрочем има много по-трудни за изкачване места във Франция и Испания, но не можех да си позволя да отсъствам от работа.

— Очевидно очакваш това да ме успокои. — Гласът й се извиси и отекна в застланата с балатум и пълна със стомана амбулатория.

— Нямах представа, че те интересува — усмихна се объркано мъжът.

— Не ме интересува — изстреля спонтанно тя. — Тоест не че изобщо не ме интересува. Тали ми е добра приятелка и… — Не успя да измисли друга, по-убедителна причина да се кара на Кейд Форнет, че върши нещо, което не й влиза в работата. Не му беше нито сестра, нито приятелка. Съдбата ги беше събрала, но докато в нейните очи той беше закрилник и спасител, за него щеше завинаги да си остане недорасла хлапачка. Нищо повече. — Просто не искам да загинеш или да ти се случи нещо лошо — завърши тихо.

— Това, което каза, е ужасно мило. — Отпусна се на простия, типичен за чакалня стол и разкрачи крака още по-широко в характерната мъжка поза. Подпря лакът на страничната облегалка и прокара показалец по разтегнатата си в усмивка долна устна.

В този момент тя инстинктивно, с известно безпокойство осъзна, че срещу нея седеше мъж. При това мъж, който определено знаеше какво да прави с една жена в леглото… или извън него. Беше преживяла своите фантазии, естествено, но те се ограничаваха до прегръдки и целувки. Съвсем невинни. Този мъж беше рицар в блестящи доспехи. Не някакъв обикновен любовник. А тя вече беше зряла жена, а не наивно момиче.

Отмести поглед от устните му към папката в ръцете си. Думите му си оставаха толкова неразбираеми, колкото ако ги беше изрекъл на китайски.

— Отседнал си при Сойер, предполагам?

— Засега.

— Тали знае ли, че си се върнал? — Отново вдигна поглед, но го насочи към ръцете му.

— Разбира се.

Обзе я непреодолимо желание да се втурне в залата и да разтърси силно приятелката си. Естествено, никога не бе й имала доверие. През целия си живот не се беше доверявала на друг, освен на Кейд. Тали нямаше никаква представа какво беше направил собственият й брат за Монро и интересът й към него можеше да й се стори странен и подозрителен.

Съсредоточи се. Трябваше да се съсредоточи. Един истински професионалист не би си и помислил колко грубоват, състарен и привлекателен го прави брадата, сякаш бе филмов актьор, който се опитва да мине инкогнито. Нито пък щеше да забележи, че големите му ръце бяха издрани, мазолести и недодялани като всичко останало в него.

Отново отмести поглед към документите.

— Кракът си ли счупи?

— Не, слава богу. Разтегнах връзките на коляното и някои очевидно важни сухожилия. Ортопедът ме увери, че травмите ще отшумят от само себе си, но подходящата физиотерапия ще ускори процеса. — Гласът му не отразяваше тревогата и гнева, които бушуваха в нея. Нямаше причина за това.

Острата й реакция се дължеше единствено на остатъците от някогашното й детинско увлечение. Действителността щеше да ги разсее.

— Кога се случи? — Гласът й прозвуча делово, дори рязко. По-добре.

— Преди две седмици.

— Да разбирам ли, че все още не си минал рехабилитация?

— Прецених, че мога да се излекувам сам.

— И как ти се отразява? — стрелна го с присвити очи тя. Не беше необичайно хората — особено мъжете — да пренебрегват лекарските съвети за нуждата от физиотерапия.

— Не много добре. Претоварих се и само влоших нещата. — Устните му се изкривиха, но не в усмивка, а в гримаса. — Както и да е, кракът не е главният проблем. Става въпрос за ръката. — Протегна я към нея с дланта нагоре.

— Боже мой! — Монро остави документацията и улови ръката му между своите. Близо десетсантиметрова рана пресичаше дланта от месестата част на палеца до кутрето. Разрезът беше назъбен и дълбок, а образувалият се белег имаше твърди, възпалени ръбове. Прокара предпазливо пръсти от двете й страни и усети как той потръпна. — Боли ли?

— По-скоро постоянно изтръпване, дърпане и чувствително намалена сила на захвата.

— Как стана?

— Осигурителният болт се измъкна и се улових за първото нещо, което ми попадна. Оказа се остър ръб на скала. Сряза ръката ми, която беше мръсна и скоро се инфектира. — Насочи към нея цялата сила на зелените си очи и я върна далече назад във времето. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Кейд — прошепна името му като въздишка тя. Но бързо се овладя, прочисти гърлото си и прибра непокорен кичур коса зад ухото си. — Исках да кажа, господин Форнет…

— Не, наричай ме Кейд. Не мога и да си помисля, че някога ще се обърна към малкото момиченце, което срещнах под онази топола, с госпожице Кърби. — Внезапно застина на стола. — Или нещата са се променили? Омъжена ли си?

Лявата й ръка без венчална халка стисна неволно ревера на престилката.

— Не. Не съм.

— Това е добре. — Устните му отново се разтегнаха в познатата й обезоръжаваща и закачлива усмивка.

Да не би да флиртуваше с нея? Стомахът й се сви, коленете й се подкосиха. Мъжете понякога я канеха на среща или я ухажваха до момента, в който започнеше да се чувства неудобно. Монро се беше научила кога да започне да се държи хладно, за да ги обезкуражи и осуети бъдещи опити. Но Кейд беше различен. Специален. Би било опасно да позволи детинското й увлечение да повлияе на професионалните им отношения.

Облиза долната си устна и каза:

— Свали си панталона, Кейд.