Лора Трентъм
Целуни ме така (16)

Глава четиринадесета

Нервността караше Монро да се чувства малко нестабилна на високите си токове. На следващия ден краката й щяха да я мразят, но точно сега няколкото допълнителни сантиметра й вдъхваха успокояваща самоувереност.

Беше се върнала да пробва предизвикателната коктейлна рокля от витрината на магазина и щом се погледна в огледалото, направи наум няколко изчисления, за да оправдае покупката.

Очите на Андрю светнаха, когато я посрещна на вратата на дома на родителите му, но тя не я беше купила, за да го впечатли. Беше се взирала в отражението си, питайки се какво ли би казал Кейд, който дори нямаше да присъства на партито. Още един предупредителен сигнал, че той владееше съзнанието й.

Госпожа Таруотър, облечена в дълга, обшита с пайети и мъниста рокля в златножълто, я приветства с целувка, която почти не докосна бузата й. Тя се суетеше около доставчиците на храна, докато съпругът й стоеше до полицата на камината с чаша уиски в ръка и вид на човек, който би предпочел да се готви за чернодробна трансплантация, отколкото за поредния благотворителен коктейл.

— Натоварен съм с обслужването на бара. Нали нямаш нищо против да те оставя сама за малко? — Собственическото, покровителствено поведение на Андрю я дразнеше и тя го удостои със скована усмивка на стиснатите си устни, усвоена през десетките часове, прекарани на подобни мероприятия.

— Ще се справя. — Когато се наведе да я погали по бузата, Монро се отдръпна инстинктивно.

Той я изгледа странно, но се отдалечи. Двуетажната жилищна площ беше превърната в общодостъпно пространство с шведски маси, бар до една от стените и малък дансинг в отдалечен ъгъл.

Ако вечерта минеше добре, най-после щеше да наеме допълнително помещение и професионален консултант, с когото момичетата да споделят проблемите, с които се сблъскваха. От нея се искаше в продължение на няколко часа само да се усмихва и да говори за програмата. Незначително усилие. Мислите й се насочиха към Кайла. Все още нямаше вест от нея. Стомахът й се сви тревожно.

Регън се появи на входната врата в малка черна рокля, която подчертаваше всяка извивка на тялото й, но го покриваше плътно от врата до коленете.

— Е, все пак се върна да я купиш — огледа тя тоалета на приятелката си. После я прегърна и деликатният й цветен парфюм обгърна Монро.

— Иска ми се да не го бях направила.

— Но защо, за бога? Изглеждаш толкова съблазнителна.

Монро се огледа, но господин Таруотър очевидно не се интересуваше от друго, освен от пресушаването на поредната чаша.

— Защото Андрю реши, че съм я облякла заради него. Абсолютно съм сигурна, че смята този коктейл за първата ни среща. Чувствам се като измамница. Като че ли върша нещо непочтено за пари. Все едно майка му ме купува за сина си.

Регън въздъхна и махна пренебрежително към стаята.

— В крайна сметка изобщо не става въпрос за теб и Андрю. Всичко е заради госпожа Таруотър. Няма да се изненадам, ако реши да прекръсти групата на свое име. „Момичетата на Таруотър“ или нещо такова.

— Значи не трябва да изпитвам угризения?

— Ти си гаранцията, че всички тези хора ще спят по-добре тази нощ с ясното съзнание, че са помогнали на онези, които нямат нашия късмет.

В закачливия цинизъм на Регън имаше повече от зрънце истина.

— Единственото, което трябва да направиш, е да не оставаш насаме с Андрю до края на вечерта, което няма да е трудно. А следващия път, когато те покани на среща, любезно да отложиш за друг ден. Покани ли Кейд?

— Занесох покана на Тали, но тя няма да дойде. Защо да каня Кейд?

— Щеше да бъде чудесен щит между теб и Андрю. Освен това, колкото и да си сдържана по отношение на случилото се след изчезването ти онази вечер, когато се върна, цялата беше изцапана с блажна боя.

Топлина плъзна по врата й.

— Мислех, че не си забелязала.

— Напротив, забелязах. Само че не исках да говоря пред Наш.

Отклоняването на темата беше защитна тактика, която Монро използваше, щом разговорът станеше неудобен за нея.

— А какво се случи между теб и Сойер?

— Нищо. — Лицето на Регън пламна и луничките се откроиха по-ярко. — Но има по-вълнуваща новина. Можеш ли да познаеш кой е хванат да шофира пиян?

— Дори няма да се опитам да отгатна.

— Сам Ландри.

Вълна от неприятни тръпки премина по тялото й.

— Кога?

— Миналата седмица. На по-малко от километър от „Таверна Ривършак“. Спипали са го полицаите от Котънблум Периш.

— И какво ще стане с него сега?

— Нямам представа. Не съм сигурна дали имам правомощията да го принудя да напусне Градския съвет. Вече ми звъняха поне десетина притеснени граждани. — Регън въздъхна и продължи с неприкрит сарказъм: — Като че ли наистина ги е грижа за града. Просто слухтят, след като са чули новината. Предполагам, че тази вечер ще ни зарадва с присъствието си.

— Той е сред поканените?

— Двамата със стария Таруотър играят заедно голф, пък е и постоянен гост на всяко мероприятие с безплатен бар. След като се върна отново необвързан, има вид на мъж, тръгнал на лов.

Имаше ирония във факта, че Сам щеше да даде пари за фондацията й, когато, макар и косвено, тъкмо той беше причина за създаването й. Монро се насили да задържи мислите си в настоящето и да не им позволи да се изгубят в миналото.

Първите гости пристигнаха и отнеха възможността на двете приятелки да продължат разговора си. Андрю се приближи с ослепителна усмивка, която Монро определи като момчешка и очарователна, но също толкова неискрена.

— Казах ли ти, че тази вечер изглеждаш страхотно?

— Благодаря. Ти също си много елегантен. — Поне това беше истина. Андрю беше привлекателен мъж, който носеше смокинг с лекотата на Кари Грант.

— Мама настоява да посрещаш гостите с нас.

Монро стисна зъби зад усмивката си, но се остави да я отведе до родителите си и застана между тях. Искаше й се да можеше да се телепортира на брега на реката, където ромонът на течащата вода щеше да успокои опънатите й нерви.

В следващите тридесетина минути гостите прииждаха като пълноводен поток. Жуженето премина в оглушителен шум, отекващ из мраморното фоайе. Тежкото, неприятно чувство в гърдите на Монро нарастваше и ставаше непоносимо всеки път, когато Андрю слагаше ръка на кръста й и палецът му галеше кожата, открита от предизвикателната кройка. Най-после, след като изминаха няколко минути, без да се появят нови гости и лицето й се схвана от заучената любезна усмивка, тя се извини и отиде да си вземе питие.

Стискайки чаша с изстудено шампанско в ръка, тя кимаше и разменяше любезности с представителите на висшето общество на Котънблум. Беше израсла тук, стъпила здраво в този свят, но се чувстваше така, сякаш обувките й бяха поне с един номер по-малки.

Дамата, с която водеше незначителен разговор, пожела да поздрави групата жени, обвити в ароматен облак от „Шанел №5“ и носещи до една чанти „Гучи“.

Монро се скри зад една декоративна колона и недокоснатата чаша с шампанско се разплиска по ръката й. Може би имаше нужда от малко течен кураж. Отпи прекалено голяма глътка. Усети неприятен гъдел в носа си и остави чашата на най-близката маса.

— Имаш вид на човек, на когото му трябва поне още едно питие, за да оцелее. — Ниският дрезгав глас я накара да се обърне стреснато. Всичките й сетива се напрегнаха да разпознаят стоящия пред нея мъж. Слухът й стигна до заключението, че без съмнение беше Кейд Форнет, но погледът й блуждаеше по спретнато подстриганата коса, гладко избръснатото лице и безупречно скроения костюм.

Невъзможно й беше да си представи Кейд с копринен пояс и плисирана бяла риза. Този мъж можеше да се яви на кастинг за ролята на Джеймс Бонд. Без брадата си изглеждаше няколко години по-млад и много изискан, най-сексапилният мъж, когото някога беше виждала.

— Ето — подаде й една чаша с шампанско и отпи от другата.

Тя я пое като робот, все още примигвайки срещу струящата от него мъжественост.

— Учудена съм, че не пиеш мартини.

— Учудена, а не смаяна? — Устните му, още по-изразителни без прикритието на брадата, се разтеглиха в широка усмивка. — В поканата пишеше, че официалното облекло е задължително.

— Разбира се — глуповато отвърна тя, втренчена в безупречно вързаната му папийонка. Очевидно не беше с клипс. Опита да отклони поглед, но той стигна само до широките рамене, стегнати в елегантното сако. — Тали също ли ще дойде?

— Не, но ти изпраща поздрави.

Одеколонът му се носеше във въздуха, примамвайки я да пристъпи към него и да вдиша дълбоко замайващия му аромат. Бикините й нямаше да устоят на пикантната миризма, очевидно създадена, за да освобождава жените от бельо.

— Какво не е наред? Не обичаш ли шампанско? — Докато се взираше в него, той беше пресушил чашата си.

— Не пия. — Лекотата, с която изрече думите, я изненада. Не споделяше някаква дълбока тайна, но беше прекарала годините в колежа, а и тези след това, държейки питието единствено за заблуда. Беше по-лесно, отколкото да обяснява причините за въздържанието си.

Той я погледна с разбиране, взе шампанското от ръката й и го остави на масата.

— Заради майка ти?

Гостите се движеха около тях, не достатъчно близо, за да ги чуят, но и не твърде далече за разговор, какъвто изобщо не искаше да води. Монро кимна и Кейд веднага влезе в нейния тон. С него това беше изключително лесно.

— Обръснал си се. — Поради липса на разумни доводи показалецът й се плъзна по силните скули към долната му устна.

Очите му се разшириха и позата му стана хищническа при допира, изтрил целия му чар и чувство за хумор. Изглеждаше така, сякаш щеше да я обладае пред погледите на целия елит на Котънблум. Но тя не беше за подценяване. Може би щеше да му скочи първа, да обвие крака около кръста му и да го помоли да намери някаква хоризонтална повърхност. Или вертикална. Дали отгатваше намеренията й в напрегнатия поглед?

Защо беше тук? Със сигурност не беше заинтригуван от каузата й. Може би да натрие носовете на хората, които не му бяха дали шанс преди толкова години? Да докаже, че не е по-лош от останалите? Или пък заради нея?

Трябваше да се разсеят с по-безобидна тема, далече от поглъщащите вълни на желанието, което ту се отдръпваше, ту прииждаше помежду им. Прочисти гърлото си, но гласът й все пак прозвуча необичайно дрезгаво:

— Защо дойде тази вечер, Кейд?